Озарения от книжните лавици
www.evtiniknigi.com
  0.00 лв.
Home
Редки книги
Нови книги
Преоценени нови книги
Употребявани книги
Антикварни книги
Озарения
Купувам книги
Добави книга

Озарения от книжните лавици


(доц. д-р. Георги Цанков)

Сто години самота, Габриел Гарсия Маркес

Всички очакваме с лудо нетърпение новото издание на този несъмнено най-велик роман на 20 век, който постави в центъра на внимание по цял свят силата на латиноамериканския „магически реализъм“. За посланията на „Сто години самота“ са изписани реки мастило, но всеки сам трябва да открие мистичното очарование на творбата. Българският превод е дело на големия поет и есеист Румен Стоянов, който преди време заяви в печата, че ще редактира основно новото издание и ще възстанови онези пасажи, които навремето цензурата си е позволила наглостта да премахне. През 1993 г. знаменитият колумбийски писател забрани книгите му да се превеждат в България, тъй като беше потресен от вестта, че издателите му отчитат минимални продажби, въпреки че книгите му присъстват почти във всеки дом. Едва през 2010 г. литературните агенти на Маркес постигнаха компромис – така имахме щастието да се запознаем с изданията на „Лъчезар Минчев“ – „Спомен за моите тъжни проститутки“, „Двайсет странстващи разказа“, „Любов по време на холера“ и „Хроника за една предизвестена смърт“. Все още не сме вкусили сладостта на мемоарите на Маркес, а младите поколения не подозират магията на „Генералът в неговия лабиринт“, „Есента на патриарха“, „Няма кой да пише на полковника“ и, разбира се, шедьовъра „Сто години самота“. Затова трябва непременно да подирим тези книги по антикварните щандове. Маркес е маг на словото и на духа, той ни отвежда в митичното село Макондо, където сякаш е струпана мъдростта на времената. За проникновението си писателят през 1982 г. беше удостоен с Нобелова награда. Ако искате да научите повече за него и за делата му, непременно намерете издадената от „Унискорп“ биография на писателя „Един живот“ от неговия най-верен изследовател Джералд Мартин. Другият латиноамерикански модерен класик Марио Варгас Льоса заявява, че „Сто години самота“ е едновременно и семейна сага, и авантюристично повествование. „Безпогрешно фокусирана проза, безупречна техническа вещина и дяволско въображение са оръжията, направили възможно това наративно дело и заключили тайната на изключителната книга.“ – това е неговият коментар. Написването на „Сто години самота“ отнема не повече от година – от юли 1965 до юли или август 1966. Докато пише е принуден да продаде колата си, взема храни на кредит, залага имущество и пуши по шест кутии цигари дневно. След фурора, заминава за Европа и се установява със семейството си в Барселона, където прекарва седем години. Преводачът на Маркес Румен Стоянов е „доктор хонорис кауза“ на университета в град Бразилия. Още като студент той се сближава с Хулио Карпентиер, винаги ще помни и двете си срещи с великия колумбиец. Първото българско издание е от 1971 г„ второто от средата на 70-те излиза с предговор от писателя Васил Попов. Макар романът да не е преиздаван повече от 30 години, на телевизионното предаване „Голямото чете“ успя да се класира на  12-то място. Това е сигурен знак, че и стари, и млади го търсят, че продължава да бъде четен. „Сто години самота“ е от онези вечни книги, без които вече не можем да си представим духовността на модерното човечество.

Параграф 22, Джоузеф Хелър

„Нещо се случи“, „Чисто злато“, „Бог знае“, „Игра на въображението“, „Залезът“, „Портрет на твореца като стар“ – трудно ми е да кажа коя е най-силната книга на Джоузеф Хелър, естествено след ненадминатия му шедьовър „Параграф 22“. Роден е на 1 май 1923 г. в бедно еврейско семейство от руски произход в Бруклин. През 1941 г. завършва училище и сменя няколко професии – помощник ковач, куриер, пощенски чиновник, докато през 1942 г. на 19 години встъпва в редовете на американските военновъздушни сили. След две години е изпратен в Италия, където осъществява над 60 бойни полета на бомбардировач B-25. През 1949 г. получава степен магистър по изкуствата от Колумбийския университет, а през следващите две години работи в Оксфорд с Фулбрайтова стипендия. Преподава в университета на щата Пенсилвания, а от 1961 г. води творчески семинари в Йейл. Започва работа над „Параграф 22“ още през 1953 г. Романът е талантливо екранизиран от режисьора Майк Никълс през 1970 г. През 1994 г. Хелър публикува и продължението на историята „Залезът“, в което действието се развива 50 години след войната. Изразът „параграф 22“ става нарицателен по цял свят – ние, българите, също често сме принудени да говорим за абсурдна ситуация, подобна на описаните от Хелър, затова възприемаме книгата му толкова емоционално. Много от афоризмите на героя на романа капитан Йосарян знаем наизуст. Например: „Лудостта е заразна.“ Или: Някои хора се раждат посредствени, други се борят, за да постигнат посредственост, а трети имат вътрешна нагласа за посредственост.“ Обичам „Нещо се случи“, тъй като това е най-жестоката панорама на духовната пустота, „Бог знае“ – мъдрата притча за самотния и уплашения човек, който размахва юмрук към Бога и същевременно нито за миг не престава да се ослушва, за да дочуе неговия глас.  Но, разбира се, сатирата на военщината в „Параграф 22“, особено актуална и днес, е ненадмината – мога да я сравня само с „Кланица № 5“ на близкия приятел на Хелър Кърт Вонегът. Четох в социалните мрежи много мнения за „Параграф 22“ и открих, че това е любимата книга на читатели от всички поколения. Българският превод на Боян Атанасов е достоен за неповторимия стил на Хелър. Не пропускайте тази книга, ако искате да разберете нашата епоха и да почувствате духа на великата американска демократична литература.

Шогун, Джеймс Клавел

През 1980 г. на телевизионните екрани се появи сериала „Шогун“ с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне в главните роли. Спомням си, че улиците на българските градове и села опустяваха. Стари и млади се вълнуваха от съдбата на английския лоцман на холандски кораб Джон Блакторн, който в началото на седемнайсети век попада в плен на японците. Те го обучават на своя език, култура и начин на живот, като се надяват той да помогне на шогуна Токугава и да му предаде познанията си по навигация и по военно дело. Англичанинът печели верни приятели и жестоки врагове, както и любовта на аристократката Марико. Блакторн има реален прототип – това е английският моряк Уйлям Адамс ( 1564 – 1620 ), който попада в Япония през 1600 г. Живее в Япония 20 години, създава второ семейство, а в негова чест в столицата Едо има квартал, наречен Андзин. Телевизионният сериал е създаден по романа „Шогун“ на писателя Джеймс Клавел, роден на 10 октомври в град Сидни, Австралия и починал на 69 години, на 7 септември 1994 г. Бащата и чичото на Клавел са висши офицери от британските военноморски сили. Затова детството на Джеймс преминава в много пристанища, включително и в Хонконг. От ранни години той изучава източната култура, а способността му да учи езици му помага да проникне по-надълбоко в тайните на източната духовност. След като завършва средно образование в Англия, Джеймс също решава да избере военната кариера. Обаче вместо във флота, попада в артилерията. По време на Втората световна война се озовава в джунглите на Малайзия, където е ранен и няколко месеца се крие в някакво село. Заловен е от японските войници и е изпратен в лагер. Отначало го изпращат на остров Ява, а после го хвърлят в печално известния затвор Чанги – близо до Сингапур. Там пребивават 50 хиляди военнопленника, 850 от които умират. След края на войната, Клавел е изпратен в Англия да си почине, но там с него се случва нещастен случай и той остава куц за цял живот – трябва да се раздели с военната кариера. През 1946 г. постъпва в Бирмингамския университет, където среща балерината и актриса Ейприл Страйд. Раждат им се две дъщери. В продължение на няколко години Джеймс работи като разпространител на филми, а през 1953 г. семейството се преселва в САЩ и Клавел попада в Холивуд. През 1958 г. по негов сценарии е създаден класическия трилър „Муха“, който го прави известен. Но славата идва при него с филма „Голямото бягство“ от 1961 г. с участието на Стив Маккуин, на Чарлс Бронсън и на Ричард Атънбъро. Още през 1962 г. той пробва и перото си като разказва онова, което си спомня от пленничеството във великолепния роман „Цар Плъх“. През 1966 г. издава втората си книга „Тай-Пан“ – в нея действието се развива през 1841 г. в Хонконг. През 1975 г. идва ред на „Шогун“, следват „Търговска къща“, „Вихрушка“ и „Гай-Джин“. Поредицата „Азиатска сага“ превзема света, преведена е на 50 езика в милионни тиражи. Основната връзка между отделните произведения е съдбата на търговската компания Струан. Клавел твърдо вярва в ползата от свободната търговия между нациите, виждайки я не като експлоатация, а като събиране на различни култури чрез свързването им с общи интереси. Първото издание на романа „Шогун“ в България беше от „Народна култура“ още преди политическите промени. Тогава преводачката Жечка Георгиева беше принудена да премахне някои страници, посветени на уредите за  еротични удоволствия, използвани от японците. Естествено, по-късно цензурираните пасажи бяха възстановени и сега българският читател може да се наслади на невероятния талант на Клавел, който умее да поддържа интереса ни върху повече от 1000 страници. Той е ярко доказателство, че твърденията на някои модерни критици за смъртта на класическия роман и на големите наративи са смехотворни.

Ловецът на хвърчила, Халед Хосейни

„Ловецът на хвърчила“ е една от най-силно въздействащите книги на нашето време. Познавам страшно много хора, които не престават да я препрочитат и да се възхищават от необикновената атмосфера на романа. С огромна популярност се ползва и създадения по шедьовъра игрален филм на режисьора Марк Фостър от 2007 г. Хосейни е роден на 4 март 1965 г. в Кабул. Той е най-голямото от петте деца в семейството – има трима братя и сестра. Баща му е дипломат, а майка му преподава е елитна девическа гимназия. Семейството живее в богатия квартал „Уазир Акбар Хан“ в космополитна среда, където строгите закони на шериата нямат власт.Заради назначение на бащата, през 1970 г. съпругата и децата му отиват заедно с него в Техеран, а през 1976 г. вече са в Париж. След събитията през 1978 г. и след инвазията на СССР решават да останат в чужбина и искат убежище в САЩ. Установяват се в Калифорния – в Сан Хосе. След като завършва гимназия, Халед се записва в университета в Санта Клара и завършва биология с бакалавърска степен През 1993 г. вече е доктор по медицина., специализира вътрешни болести в Лос Анджелис. Практикува от 1996 до 2004 г. Хосейни става посланик на добра воля на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Пренася хуманитарни помощи за бедстващите в Афганистан. Още от малък Халед непрекъснато чете – той обича всякаква литература – от „Алиса“ до кримките на Мики Спилейн, от Жул Верн до Достоевски. През 2003 г. се появява неговият пръв роман „Ловецът на хвърчила“, който веднага го прави знаменитост по цял свят. Вторият му роман „Хиляди сияйни слънца“ от 2007 и третият – „А планините ехтяха“ от 2013 – го утвърждават като един от най-авторитетните световни белетристи. И трите книги са преведени на български и представени от издателство „Обсидиан“ – те непрекъснато биват преиздавани, тъй като желаещите да вдишат невероятната атмосфера на тези неповторими творби са стотици хиляди у нас и стотици милиони по света. През 1999 г. Хосейни научава, че талибаните са забранили пускането на хвърчила и написва кратък разказ по темата. Съпругата му Роя го прочита и изказва възхитата си. Тогава лекарят решава да отдели голяма част от свободното си време, става рано сутрин и всеки ден от 4.30 до 8.45 пише. Изпраща ръкописа и получава отказ от над 30 различни агенции, докато с него се свързва Елейн Костър и го зашеметява с думите: „Вие ще публикувате първия си роман. Няма съмнение в това. Въпросът е само в кое издателство“. На 29 май 2003 г. книгата излиза в „Ривър Хед“, част от „Пингвин груп“. „Ловецът на хвърчила“ е разказ за момчето Амир, което се опитва да осъществи задушевна връзка със своя баща, но е тормозено от спомени за жестоки събития от миналото. Ставаме свидетели на огромното напрежение между две племенни групи в Афганистан – хазари и пушуни, проследяваме драматичните събития до свалянето на режима на талибаните. Особено актуални са страниците, посветени на емигрантските преживелици на преселниците в САЩ. Ще запомним мъдрите слова на Хосейни, който е твърдо убеден, че истинското изкупление е, „когато вината води към добро“. Амир страшно желае да спечели състезанието по надпревара с хвърчила в Кабул, за да докаже на баща си, че от него ще излезе истински мъж. Хасан, синът на слугата в къщата, му помага, но никой не подозира каква висока цена ще трябва да платят и двамата – единият става жертва на жестоко насилие, а другият остава пасивен наблюдател – затова вината непрестанно ще го измъчва. Преводач на „Ловец на хвърчила“ е Любомир Николов. Една от най-горещите почитателки на писателя е знаменитата Исабел Алиенде, която заявява: „Прекрасен роман… Една от онези незабравими истории, които пазим в съзнанието си години наред. В този невероятен роман са вплетени големите теми на литературата и на живота: любовта, честта, вината, страхът от изкуплението… Толкова поразителен е, че дълго време всичко прочетено след него ми се струваше слабо.“ Очакваме от Халеб Хосейни още много значими литературни изненади.

 

Пътеводител на галактическия стопаджия, Дъглас Адамс

Когато през 2006 г. завършва знаменитата си книга „Делюзията Бог“, биологът Ричард Докинс, който благодарение на издателство „Изток-Запад“ е любимец и на българските читатели, слага знаменателно посвещение: „Науката изгуби приятел, литературата изгуби светило, планинската горила и черният носорог изгубиха доблестен защитник.“ Думите са предназначени за един прославян по целия свят мъж, природозащитник, любител на бързи коли и на мощни компютри, чиито романи се разпространяват в повече от 30 милиона копия на всички възможни езици. Това е атеистът Дъглас Ноел Адамс, който е приел за девиз следното: „Намирам се в интересен свят – в интересна дупка – пасва ми хубаво, нали? Всъщност ми пасва зашеметяващо добре, трябва да е била направена специално за мен!“ Той обича да разказва историята за това как му е хрумнала идеята за една от най-четените книги на последното столетие: „Една вечер през 1971 година бях в Инсбрук и ме нападна страшна депресия. Когато на небето се появиха звезди, си помислих, чуе някой трябва да напише „Пътеводител на галактическия стопаджия“, защото космосът изглеждаше много по-привлекателен от мястото, на което се намирах.“ С тази идея в главата Адамс пътува на стоп до Истанбул, преди да се върне в Англия и да прекара три години като студент в Кеймбридж. Неговата бъдеща книга стартира като комедийно шоу по радиото през 1978 г., а централният епизод, който завинаги остава в съзнанието на хората от онова поколение е посветен на гигантския компютър Дълбока мисъл, който в продължение на 7, 5 милиона години разсъждава върху Живота, Вселената и всичко останало, за да заяви накрая тържествено, че Абсолютният отговор е 42. Адамс умира на 49 години през 2001 г., но шегата му с числото 42 продължава да живее и навярно е безсмъртна. И до днес никой не е разкрил тайната на това число, затова пък петте книги от поредицата: „Ресторант на края на Вселената“, „Животът, Вселената и всичко останало“ , „Сбогом и благодаря за рибата“, „Почти безобидна“ и „Младият Зейдоф и безопасността“ се предават от ръка на ръка, превърнали са се в класика. Не ги възприемаме като фантастика, въобще не се замисляме за жанра им, а осмисляме посланията на великия хуморист. „Тази планета има – или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на малки зелени късчета хартия. В книжарниците можете да потърсите и другите му не по-малко чудесни книги: „Дърк Джентли. Холистична детективска агенция. Дългият мрачен следобеден чай на душата“ и „Сьомгата на съмнението“. Да ви припомня как започва „Пътеводителя“ – Артър Дент, благовъзпитан и умерено скучен жител на Земята е спасен в последната минута преди планетата да бъде разрушена – в„с хавлия за баня в ръка той започва пътешествието си през пространството и времето заедно със своя спасител Форд Префект. През януари 1981 г. БиБиСи създава шест телевизионни серии  по първата книга от поредицата. През 2005 г. режисьорът Гарт Дженингс създава и игрален филм с Джон Малкович и Стивън Фрай в главните роли, но нищо не може да се сравни с магията на езика и с дързостта на въображението на Дъглас Адамс – този съвременен Марк Твен, истински създател на нова визия за Галактиката и за Живота.

Красивата история на философията, Люк Фери

Познаваме добре Люк Фери от двете негови преведени по цял свят книги, представени от „Колибри“ – „Да се научим да живеем“ и „Трансхуманитарната революция“. Въведеното от философа понятие „трансхуманитаризъм“ е движение, чиято цел е да способства за безграничното подобрение на физическите и интелектуалните способности на човека чрез всички средства – генетични, химически, механични, информативни. В крайната си форма той проповядва физическото сливане между човека и бъдещите компютърни мрежи, надарени с изкуствен интелект. Люк Фери е роден на 3 януари 1951 година в Ла Гарен-Коломб, бил е министър на младежта, на националното образование. Научната му кариера е бляскава, но едновременно с нея не престава да бъде и ярък публицист, хроникьор на „Експрес“ и на други значими световни издания. Една от основните му теми е тази за съвременното значение на философията – едни от нас я възприемат като скучна, други – като много неясна, но в бестселъра си „Красивата история на философията“, той я определя като „доктрина на спасението“. Благодарение на издателство „Изток – Запад“ и на прекрасната преводачка Нина Венова ние ще научим как философията достига до омайното разкритие на своите възможности и ще разсъждаваме над целите, към които са се стремели най-ярките умове на човечеството.  Ще съпреживяваме перипетиите и зрелищните обрати на една история на философията, разказана по-увлекателно от криминален роман, ще видим как през епохите се появяват непознати екзистенциални залози. Пред очите ни се открояват пет големи епохи, които предстои да проследим. Петдесет портрета на духовни лидери – от Хезиод и Платон до Мишел Фуко и Жак Дерида – ни помагат да придадем нов смисъл и  насока на нашето съществуване. Фери е убеден последовател на идеята на Виктор Юго, че „на нас, смъртните човеци, ни е даден шанса да разширим хоризонта си“. Като че ли в драматичното време, в което живеем, това е извънредно важно. Дори да не се съгласим с всичките изводи на Люк Фери, който не крие левите си убеждения, той несъмнено ни помага по най-добрия начин да опознаем другите и оттам, да ги обикнем. А това, струва ми се, е най-значимото послание на тази „красива“ книга.

Формата на водата, Гийермо дел Торо, Даниел Краус

През 2015 г. режисьорът Гийермо дел Торо и набиращият популярност млад американски писател Даниел Краус се събират, за да напишат историята „Ловци на тролове“, която предвиждат да се превърне в анимационен филм. В града изчезват деца. Естествено, възрастните трудно ще повярват, че те са откраднати от тролове. Но какво ще се случи, ако приказките връхлетят в живота ни? Ще можем ли да се спасим? Всъщност този въпрос като че ли е основен в творчеството и на двамата съавтори. Единият от тях е гениален режисьор, а другият е получил куп награди за първите си шедьоври – романите „Различията на чудовищата“ и „Случайна къща“, предстои му триумф с двутомника „Смъртта и животът на Завукан Финч“. Никога няма да забравя първата си среща с изкуството на Торо – невероятния филм „Лабиринтът на Фавна“, втора част от неговата трилогия за Гражданската война в Испания, започнала с „Хребетът на дявола“. „Лабиринтът“ в момента е на забележителното пето място сред 100 най-хубави филми на всички времена, а наградите му са безброй – сред тях и три „Оскара“. Мрачната приказка хармонира с не по-малко жестоката действителност след пировата победа на Франковите войски. Това е един от най-нежните, и същевременно – най-ужасяващи филми, които съм гледал. Посланието му завинаги остава в съзнанието ни. Не по-малко успешни са шедьоврите на дел Торо „Хелбой“ 1 и 2, „Пурпурният връх“, „Огненият пръстен“. Той е несъмнено най-талантливият наследник на Хичкок. Роден е в Мексико, затова не му е чужд и „магическия реализъм“, който прави произведенията му неповторими. „Формата на водата“ е най-новата му пророческа страшна приказка, съчинена този път заедно с Даниел Краус – така че в нея усещаме следи от индивидуалните стилове и на двамата. В тайнствено водохранилище живее същество, подобно на „човека-амфибия“ на Беляев, но много по-грозно от него. То събужда любовта на чаровна, но няма чистачка, готова да рискува всичко, за да му помогне. Филмът е създаден с бюджет по-малък от 20 милиона долара, след премиерата му през 2017 г. във Венеция той обиколи целия свят и стигна до блясъка на „Оскарите“. Действието се развива по времето на Студената война и това го прави особено актуално днес, когато светът отново е настръхнал и разделен на непримирими лагери. В някакъв смисъл това е нов вариант на „Лабиринтът на фавна“, само че този път дел Торо, благодарение на Краус, намира двойничка на Офелия, която загива в реалния живот, за да се превърне в принцеса в отвъдното царство. Елайза Еспозито ще се поти да спаси заловения във водите на Амазонка човек-амфибия от лапите на безмилостните военни, които държат той да бъде подложен на дисекция, за да не попадне в лабораториите на руснаците. Романът „Формата на водата“, преведен чудесно от майсторката на българското фентъзи Елена Павлова, е не по-малко силен от филма – той ни потапя в тръпката на днешното време и същевременно ни отвежда в чертозите на безсмъртната любов. Дел Торо и Краус умеят да възкресяват думите, така че дори да не сме гледали филма, ние вече имаме в съзнанието си страховито красивите образи на приказните герои, които сякаш са се измъкнали от въображението на Достоевски.

 

Университетът Тръмп: Брандинг 101 Как да изградите най-ценния актив за всяка компания, Дон Секстън

Университетът Тръмп е образователна организация, която дава практически познания на хората за много по-кратко време, отколкото класическите университети. Доналд Секстън е професор по бизнес науки в Колумбийския университет. Той получава магистърска и докторска степен по икономика и по математика в Чикагския университет. Повече от трийсет и пет години е преподавател в Колумбийския университет по маркетинг, международен бизнес и мениджмънт. Носител е на наградата за изявен преподавател. Специалист е по маркетинг и продажби в университета Тръмп. Бил е гостуващ лектор в Китай, в Индия, в Австралия, в Прага и на много други места по света. Често бива цитиран в издания като „Ню Йорк Таймс“, „Бизнес Уик“ и други  престижни вестници и списания. Секстън е шампион по гмуркане и е оценен като талантлив художник. Множество автори на книги и научни издания дават определение за термина „бранд“, но нека първо представим бащата на маркетинга – Котлър, ето как той представя бранда от гледна точка на потребителя: „Независимо дали е име, търговска марка, лого или друг символ, марката е по същество обещанието на продавача да доставя последователно определен комплект от свойства, изгоди и услуги на купувачите.“ От гледна точка на компаниите обаче „брандът“ е израз, обозначение, проект или тяхната комбинация, предназначена да идентифицира стоката и услугата на конкретен комуникатор и да я диференцира от тези на конкурентите. Учебникът, създаден от професор Секстън предлага полезни практически съвети за всеки, който иска да увеличи присъствието си на пазара. Получавате стратегия за създаване на търговска марка, която ще ви помогне да преуспеете в бизнеса. Книгата е написана на достъпен език, ученият се е постарал да опише увлекателно най-важните области, в които би следвало да се фокусира един специалист по бранд и по маркетинг. Доналд Тръмп, президентът на САЩ, най-коментираният политик и бизнесмен в света, се е превърнал в символ на успеха – неговият университет учи на принципите на финансовата независимост. Разбира се, появиха се и проблеми – според съда, в периода 2005 – 2010 г. учебното заведение на Тръмп е работило без лиценз и над 5 000 курсисти са били измамени.  В края на краищата бизнесменът плати исканата глоба,  но множеството учебници по бизнес, по маркетинг и по брандинг биват превеждани навред по света и предлагат ценни знания. Убедете се сами като разгърнете учебниците, предлагани от Тръмп – те са посветени на търговските и бизнес стратегиите на бъдещето. 

Пътят на Toyota. 14 управленски принципа от най-големия производител в света, Джефри К. Лайкър

Ето още едно страхотно заглавие на „Рой Комюникейшън“ – „Талантът на Toyota. 14 управленчески принципа от най-големия производител в света“. Джефри Лайкър е професор по индустриално инженерство към Университета в Мичиган и съсобственик на консултантската компания „Оптипрайз“. Той е дългогодишен изследовател на принципите на управление, на организационната култура и на начина на работа на „Тойота“ и автор на няколко книги по темата. Съосновател и директор е на програмата „Японска технология в мениджмънта“. Книгите и статиите са му донесли няколко международни награди. В свободното си време обича да играе голф, да гледа американски футбол и баскетбол и да слуша прогресивен рок. Съпругата и двете му деца го подкрепят в писането , често пъти са негови редактори и критици. Другите му две преведени на български заглавия са „Талантът на „Тойота“ и „По пътя на „Тойота“. Практическо приложение на модела 4П на „Тойота“. Четиринадесетте управленчески принципа на компанията са описани по особено подробен и практически ориентиран начин. Най-напред авторът ни поднася увлекателната история и възникването на компанията, както и проблемите и предизвикателствата, които възникват през годините. След това разкрива културата на мислене и на работа в „Тойота“, която е основният двигател за успехите. Читателят получава ясна представа какъв точно е управленския стил на „Тойота“ – различен от типично японския, както и от американския стил на управление. Той може да се представи чрез двата основни стълба, които крепят всичко останало – непрекъснатото усъвършенстване и уважението към хората. Лайкър разкрива как менажерите на компанията осъществяват на практика усъвършенстването, как създават атмосфера на самообучение на хората и среда, която се възползва от промените. Книгата съдържа множество фигури, диаграми, термини и накрая – подробен индекс. Представена е и практиката на конкурентите на компанията, като получаваме ценни данни от официалните статистики. Всичко написано е резултат от продължило двадесет години изследване, проведени са интервюта с над 40 бивши и настоящи менажери на компанията, а Лайкър многократно е посещавал заводите, складовете и търговските представителства на „Тойота“ в Япония и в САЩ. Най-ценното е, че представените принципи могат да бъдат успешно приложени към всеки друг бизнес, който би жела постигне ефективност и динамичност. Едно от най-ценните е четвъртото правило: „Използвай потока за създаване на ценности за разработка на бъдещи концепции, които ще те научат да виждаш в перспектива.“ С останалите кардинални правила ще се запознаете, когато проучите внимателно съкровищницата от идеи, скрита в тази книга.

Елементът, Кен Робинсън, Лу Ароника

Издателство „Рой Комюникейшън“ продължава да ни представя биографиите на най-предприемчивите хора на нашето време. В бестселъра „Елементът“ ще се срещнете с великия музикант Пол Макартни, със създателя на семейство Симпсън – Пол Грьонинг, с прекрасната актриса Мег Райън, с хоеографа на мюзикъла „Котките“ Джилиан Лин, с писателката Ариана Хъфингтън и със световно известния физик Ричард Феймън, с бизнес лидери и спортисти. Ето какво ни казва авторът: „Тези хора са успели да открият своята точка на пречупване. Те са открили своя Елемент – мястото, в което нещата, които обичате да правите, и които правите добре, се срещат. Да открием своя Елемент зависи от откриването на нашите различни таланти и страсти. Защо повечето не са ги открили? Една от причините е, че имат ограничена представа за собствените възможности, не разбират взаимозависимостта на всички способности една с друга и накрая не разбират своя постоянен потенциал за обновление и мислят линейно.“ Елементът има две черти и две условия, за да бъдеш в него. Чертите са способност и страст. Условията са нагласа и възможност. Откриването и разкриването на индивидуалните креативни сили е важна част от превръщането ни в човека, който действително сме. Креативността е процес на раждане на оригинални идеи, които имат стойност, тя ни позволява да мислим по различни начини за собствения си живот и обстоятелствата в него – и да намерим своя път към Елемента. Робинсън прави кратък анализ на образованието от неговите първоначални идеи и формати към това, което имаме сега. Според него днешният модел на образование е предназначен да служи на индустриалното общество и за жалост не ни учи как да се справяме с много предизвикателства, или с други думи как да бъдем креативни личности. Видеото с речта на Робинсън „Как училищата убиват креативността“ е гледано повече от 30 милиона пъти в „Ю туб“. Роденият на 4 март 1950 г. сър Кен Робинсън е международен съветник по въпросите на творческото мислене и на иновациите в обществените организации. През 2003 г. е посветен в рицарско звание за заслугите му в сферата на образованието. Роден е в Ливърпул, едно от седемте деца в работническо семейство.  От 1985 до 1989 г. ръководи проекта „Изкуството в училищата“, като успява да обедини около 3000 преподаватели и хора на изкуството, провежда над 300 креативни инициативи. Притежава почетни степени от много уважавани световни университети., носител е на медала „Франклин“ за развитието на културните отношения между САЩ и Великобритания. „Истинската роля на лидерите в образованието не трябва да бъде командване и контрол, а създаване на условия за реализация.“, заявява Робинсън и отсича: „Образованието има нужда не от еволюция, а от революция.“. Това се доказва от разказите на всичките му необикновени герои в прекрасната книга „Елементът“.

Бащата на манипулацията, Лари Тай

„Бащата на манипулацията“ е първата биография на създателя на модерната професия ПР – Едуард Л. Бернайс. Роденият през 1891 г. Бернайс е племенник на великия психоаналитик Зигмунд Фройд.  Той е човекът, който създава техниките но модерната пропаганда и след 1920 г. успява да обедини в едно теориите на масовата психология и схемите за корпоративно и политическо привличане на вниманието. Едуард Бернайс е роден на 22 ноември 1891 г., а умира във Виена на 9 март 1995 година. Роден е в еврейско семейство, както вече споменах, майка му Анна Фройд е сестра на Зигмунд Фройд. Кариерата си започва през 1915 г. като организира рекламната кампания за американското турне на знаменития Руски балет на Сергей Дягилев. След това работи успешно с фирми като „Проктър енд Гембъл“, „Дженерал Електрик“, „Дженерал Мотърс“, с Елеонора Рузвелт и с президента на САЩ Калвин Кулидж. Бернайс използва идеите на Фройд, за да създаде науката за масовото убеждаване, която се основава не на разума, а на манипулациите на подсъзнанието с чувства и с импулси. Преди победата на нацистите емигрира в САЩ, където успява напълно да преобрази търговската реклама, както и съдържанието на политическите кампании. Нарича метода си за манипулиране на общественото мнение „инжинеринг на съгласието“. Една от най-известните му кампании е защитата на правото на жените да пушат, проведена през 1929 г. – на Великденския парад в Ню Йорк  той представя манекенки, пушещи „Лъки Страйк“ и ги нарича „факли на свободата“ – благодарение на него цигарените промишленост процъфтява и пушенето сред жените става социално приемливо. Един от любимите методи на Бернайс за манипулиране на общественото мнение е използването на авторитети. Твърди, че ако можете да влияете на лидерите, автоматично оказвате въздействие на всички, които са омагьосани от тях. По време на Първата световна война насажда идеята, че усилията на американските военни са насочени към установяване на демокрация в цяла Европа. Тъй като немците използват думата „пропаганда“ и тя придобива негативно звучене, Бернайс я заменя с „връзка с обществеността“. Идеите му се превръщат в мощно оръжие и по време на Студената война, когато упорито води битка срещу комунизма. Издателство „ Рой Комюникейшън“ представя „Бащата на манипулацията“ от Лари Тай през 2010 г.. Книгата е написана извънредно увлекателно и се възприема не само като модерно ръководство по ПР, а и като своеобразен приключенски роман за съдбата на един мъж с огромна фантазия и предприемчивост.


Новите правила в маркетинга и в ПР, Дейвид Миърман Скот

Роденият на 25 март 1961 година Дейвид Миърман Скот е знаменит американски експерт в областта на онлайн маркетинга и автор на осем книги, най-известната от които е „Новите правила в маркетинга и ПР“, издадена в тираж над 300 000 екземпляра и преведена досега на 30 езика. Тази творба се появява в резултат на случайно откритие, което Скот прави, докато работи като вицепрезидент по маркетинга на компанията „Ню Ейдж“ ( дистрибутор на новини онлайн ) – той установява, че създаването на полезно представяне на съдържанието ( така наречения контент ) и неговата практически безплатна публикация онлайн е далеч по-ефективна от скъпоструващите ПР-програми. През 1983 година Скот завършва колежа „Кеньон“ в щата Охайо и получава степен бакалавър по икономика. След това работи  в няколко финансови компании на „Уолстрийт“. От 1989 до 1995 г. заема ръководни длъжности в една от водещите вестникарски корпорации в света „Найт Райдър“. Живее и работи в Ню Йорк, в Токио, в Бостън и в Хонконг, чете лекции и подготвя конференции в повече от 20 държави на четири континента. „Новите правила в маркетинга и в ПР“ остава шест месеца в списъка на бестселърите на „Бизнес Уик“. Идеологията му се свежда до убеждението, че маркетингът и връзките с обществеността в Интернет са много по-различни, отколкото в традиционните медии. Старите правила на медиите не работят в Интернет, тъй като те са свързани с „контролиране на съобщението“. Единствения начин вашето послание да се появи в публичното пространство, ако използвате традиционните медии, е да купувате скъпи реклами. Вече можете да използвате вниманието на хората, използвайки инструментите на социалните медии – блогове, онлайн издания, онлайн видео и вирусен маркетинг. В Токио Скот се проявява и като модел и актьор. Връх в кариерата му е изпълнението в операта на Пучини „Турандот“ по време на гастрола на „Ла Скала“ в Токио.  Работата му за кампанията „Ню Ейдж“ не е оценена по достойнство, тъй като шефовете й предпочитат традиционните подходи. Но книгата на Скот бързо влиза в програмите на водещите университети и се превръща в пионер на нова ера в рекламата. Днес Дейвид Скот е консултант на най-големите компании в света, той е женен, има дъщеря, колекционира предмети, свързани с усвояването на космоса, запален е по сърфинга, не пропуска значими рок концерти. В България във Фейсбук е създадена специална фен-група на Скот, която следи всичките му нови изяви и коментира възторжено откритията му. А идеите му за рекламата в Интернет вече са залели и нашата страна, тъй като те не струват скъпо и са изключително ефективни. Така че прочетете библията на модерния бизнесмен „Новите правила в маркетинга и в ПР“, за да сте в крак с модерната епоха. Българското издание е на „Рой Комюникейшън“, а на 8 ноември 2012 г. първият семинар на Скот в България събра хиляди негови почитатели.

Факийско предание. Сбирки от народния живот, Балчо Нейков

Тази година се навършват 150 години от смъртта на големия родолюбец и борец за националното ни освобождение от турско робство Стефан Тодоров Димов – легендарния войвода Стефан Караджа ( 1840 – 1868 ). По този повод издателство „Изток – Запад“ ни поднася луксозно, съвършено подготвено полиграфски издание на спомените на Балчо Нейков за детството, живота и предците на безсмъртния българин. Всичко започва от професор Дойно Дойнов, носител на орден „Стара планина“ I степен за заслугите му за развитието на родната историческа наука, автор на студии за Левски, за Априлското въстание, за националноосвободителните борби и за възстановяването на държавата ни. Именитият историк почина през 2014 г. на 84 годишна възраст, а едно от най-значимите му открития в Ръкописно-документалния център на Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“ бяха записките на предосвобожденския обществен и културен деец Балчо Нейков. Издънка на стар род, сродник и приятел на Стефан Караджа, той започва да пише биография на войводата. Но през август 1888 г., след като размисля над натрупания материал, променя заглавието на труда си – „Сбирки от народния живот за праотците на войводата Стефан Караджа“. Записва предания и легенди, за да ни пренесе далеч назад във времето – чак до Първото българско царство и до началните векове на робството. Така той всъщност продължава делото на Захарий Стоянов и създава записки-завещание към деца и внуци, главното в които е да се знае, пази и препредава родовата памет. Нейков не е изкусен майстор на езика, но е неподражаем в историческия си усет. Научаваме безценни неща за село Факия, за Странджа и Странджанския край, за Бинбеловския род, а легендите обогатяват фолклорното митологично наследство. Изпетите от възрастни хора песни допълват великите образци в героичния и в хайдушкия епос, а правят и по-достоверни образите на герои от рода на Добра войвода и на Балканджи Йово. Балчо Нейков е роден на 18 май 1838 г. в добруджанското село Ак Бунар, три години по-късно семейството се премества в село Потур – там, през 1847 г. Балчо за първи път се среща със Стефан Караджа и до 1854 г. двамата са неразделни. Балчо се препитава с учителство, с търговия и със земеделие. Умира в мизерия през 1917 г. в Илиенския манастир. Новото издание на неговото „Факийско предание“ е значително допълнено и внимателно редактирано, като особено ценни са речникът на диалектните и чуждите думи, както и географския словник. Наистина това е една от вечните български книги, която редом с „записките“ на Захарий Стоянов, с „миналото“ на Стоян Заимов, с „Видрица“ на поп Минчо Кънчев непременно трябва да заеме достойното си място в библиотеките на будните българи.

 


Един аристократ в Москва, Еймър Тауълс

Еймър Тауълс е страхотно откритие на издателство „Изток-Запад“. В поредицата за модерна проза, която вече ни представи шедьоври като „Момичето от Бруклин“ от Гийом Мюсо ( кралят на френския трилър, най-превеждания съвременен галски автор по света ), „Животът, който загърбваме“ от Алън Ескенс ( възможно ли е един герой от Виетнам да се превърне в изнасилвач и убиец?), „Еуфория“ от Лили Кинг (любов между антрополози и невероятни племенни нрави в наше време), сега идва ред на „Един аристократ в Москва“ – роман, който продължава да гложди ума ми, след като не можах да спя няколко нощи, за да стигна до края. И така, Тауълс е роден през 1964 г., израснал е в предградията на Бостън. През 1987 г. завършва Университета „Йейл“, а през 1989 защитава магистърска степен в Станфорд. В момента е член на надзорните съвети на „Библиотека на Америка“ и на художествена галерия „Йейл“. Живее в Манхатън със съпругата и с двете си деца – син и дъщеря. Запален почитател е на живописта на двадесети век, на джаза от петдесетте години, на гангстерските филми от седемдесетте, рок музика на грамофонни плочи, Песните на Баб Дилън. Страхотно обича спагети, препечени кафе бисквити, игрите на карти, както и е фен на ранното ставане. Романът му „Добро възпитание“, издаден през 2011 г., е начело в класацията за „Ню Йорк Таймс“, а „Уолстрийт джърнъл“ го нарежда сред десетте най-значими художествени произведения през годината. Френският превод получава наградата „Фицджералд“, появяват се преводи и в още 20 страни. Но истинската еуфория по творчеството на Тауълс се разразява веднага след появата на „Един аристократ в Москва“, преведен великолепно на български от майстора на фентъзи, специалиста по книгите на Толкин, страхотния преводач Любомир Николов – Нарви. Всеизвестно е, че Николов старателно подбира книгите, които решава да преведе – така е и с Тауълс, който наистина е успял да създаде необикновен шедьовър. Действието на романа започва през лятото на 1922 г., когато носителят на ордена „Свети Андрей“, членът на Жокейския клуб граф Александър Илич Ростов е изправен пред Съветски съд, а обвинителят, зловещият палач Вишински го обвинява, че през 1918 г. се е завърнал в Русия от Париж, за да бунтува работниците. Болшевикът е готов веднага да изправи аристократа до стената, но сред висшите партийни кръгове Ростов намира защитници, заради едно негово революционно стихотворение, писано през 1913 г. Затова получава невероятна присъда: да не пристъпва извън сградата на хотел „Метропол“, за да не бъде разстрелян. През следващите трийсет години той ще трябва да съществува в тъмна таванска стаичка. Неочаквано открива приятелство в лицето на едно деветгодишно момиченце Нина, което живее в хотела с баща си – комунист фанатик. Детето помага на графа да почувства скромното си убежище като своеобразна вселена. Пред очите ни преминават десетилетия бурна история, в които затвореният по принуда мъж се учи да се наслаждава на духовната си свобода, да оцелява в условията на жестока диктатура. По невероятно изобретателен начин Тауълс успява да проникне в своеобразието на руския болшевишки модел и да се опита да го осмисли в категориите на имперското мислене, характерно за славянската нация. За тази цел той използва диалога със съжденията на литературните класици и създава образи, достойни за голям майстор на изящното слово. Според класацията на сайта „Амазон“, романът „Един аристократ в Москва“ е сред най-четените книги на 2017 г. Правата за превод са закупени в повече от 25 страни, а се подготвя и екранизация. Затова имаме всички основания да приемам, че Тауълс ще се окаже изключително перспективен белетрист, с когото ни предстоят и нови срещи

История на българите от Македония. Том V: Сръбският и гръцкият терор над българите в Македония след Първата световна война, Григор Велев

Издателство „Изток-Запад“ ни поднася поредния пети том от забележителния труд на академик Григор Велев „История на българите от Македония“. По професия лекар-патолог, академик Велев е роден на 22 януари 1935 г. в Хасково. След 1989 година се занимава активно с политическа публицистика, оглавява екип от видни български учени за създаване на „Българска национална доктрина“. През 1997 г. е избран за председател на създадения по негова инициатива „Научен център за българска национална стратегия“, основател и председател е на сдружението на националния елит „Строители на съвременна България“, а през 2004 г. възстановява Българската академия на науките и изкуствата, създадена от академик Богдан Филов и закрита от комунистическия режим през 1947 г. Може би най-важният труд на живота му е неговата „История на българите от Македония“, от която вече успя да издаде пет тома, а готви и още толкова. Това е най-значимото изследване по темата, което оборва всички исторически фалшификации. Изследването започва с древността и със средновековието, след това се пренасяме към историята на вътрешната македоно-одринска революционна организация и преминаваме през етапите на жестоката битка за българщината. Петият том е особено ценен, тъй като без прикриване на фактите той описва сръбския и гръцкия терор над българите в Македония след Първата световна война. С проникновение на историк и с размаха на талантлив писател академик Велев ни представя безсмъртния образ на Тодор Александров, подробно описва заговора за убийството му, както и промените в организацията под водачеството на Иван Михайлов. Скръбни страници са отделени за братоубийствената война във ВМРО, представени са обективно взаимните обвинения между генерал Александър Протогеров и Иван Михайлов, а цяла глава е отделена за предателствата в българското националнореволюционно движение. Академик Велев с факти и с документи доказва как агентурата на Коминтерна подготвя и осъществява разцепването на единното дотогава революционно движение. Историкът и общественикът Григор Велев се отличава с многостранна информираност, задълбочено познаване на събитията, той рисува портрети на стотици ярки личности. „История на българите в Македония“ е капитален труд с огромно национално значение, важно събитие в обществения и в културния ни живот.

 

Не без дъщеря ми, Бети Махмуди, Уилям Хофър

Бети Махмуди е родена на 9 юни 1945 година в Алма, Мичиган, САЩ. През април 2003 г. тя дава конференция в Уилмингтън, щата Делауер и разказва всичко онова, което ще се превърне в основата на забележителната й книга „Не без дъщеря ми“. Тъй като страда от мигрена, Бети се обръща към лекар, към иранеца Муди-Сайед Бозорг Махмуди, който се оказва от знатен род. Сайед е религиозна титла, с която били удостоявани преките потомци на пророк Мохамед по бащина и по майчина линия. Родителите му го нарекли Бозорг с надеждата, че с годините ще заслужи това име, подхождащо само на велики, благородни и благочестиви мъже. След като завършил медицина в Щатите, очаквал да попадне сред елита в родината си. Бети е омагьосана от очарованието на този красив мъж, омъжва се за него и ражда дъщеря – Махтоб, дошла на белия свят през 1979 година. Когато заминават за Иран, американката е напълно спокойна, тъй като съпругът й е цивилизован и обещава да останат в родината му само две седмици. Обаче „гостуването“ се проточва цели две години, тъй като той трябва да участва в Ирано-иракската война. На нея и на дъщеря й не разрешават да се завърнат в САЩ. Младата жена се чувства като в капан, тъй като иранците са враждебно настроени към американците, а и семейството да съпруга й демонстративно не я приема. Самият той коренно се е променил, категорично й заявява, че никога няма да напуснат Иран, дори я бие и й забранява да вижда детето. Бети се преструва на покорна. През 1986 г. тя предприема рисковано бягство, изминава 800 километра, за да стигне до Турция, преминава по зимни пътища през планината, пресича кюрдските територии и след като пристига в САЩ, заедно със скъпото си дете, веднага подава документи за развод, официално одобрен от съда през 1989 г., а съпругът й не е допуснат отново в САЩ заради радикалните си ислямски позиции. През 1991 г. излиза за екран великолепен филм с голямата актриса Сали Фийлд в ролята на Бети и с Алфред Молина в ролята на иранеца. През 2002 година иранско-финландския режисьор Алексис Курос прави документалния филм „Без дъщеря ми“, в която се опитва да защити позицията на бащата, а той умира през 2009 г. Българският превод на книгата е дело на Юлиана Цветкова и на Евдокия Стефанова, той излиза през 1992 г. в издателство „Златорог“. Тази книга става възможна благодарение на Тереза Хобгуд от Държавния департамент, която помага на Бети през осемнайсетте месеца изпитания. Отделът, в който тя работи, се занимава с всички случаи на американски жени и деца, държани против волята им в Иран или в друга мюсюлманска страна. В крайна сметка, посланието на Бети Махмуди среща огромно съчувствие в целия цивилизован свят, тъй като тя се бори за правата на жените и за противопоставянето на омразата и фанатизма.

От любов към дъщеря ми, Бети Махмуди, Арнолд Д. Дънчок

През 1993 година знаменитата Бети Махмуди, която описва по неповторим начин своите патила в бестселъра „Не без дъщеря ми“, преведен по цял свят, екранизиран, решава да разкаже продължението на историята в книгата „От любов към дъщеря ми“, в която описва живота си сред като се завръща от Иран и трябва повторно да се адаптира към нормалния живот. Тя е президент и съосновател на фондацията „Един свят: за децата“, която насърчава разбирателството между културите и се стреми да предлага сигурност и защита на децата от мултикултурните бракове. Дъщеря й Махтоб Махмуди също става писателка, а издателство „Емас“ дори издаде през 2015 г. творбата й „Най-сетне свободна“, в която тя излага своето виждане за случилото се. Българският превод на „От любов към дъщеря ми“ се появява през 1993 г. в издателство „Златорог“ и е дело на Юлиана Цветкова. В продължението Бети категорично предупреждава, че изповядвайки своята жестока съдба, не е имала намерение да събуди омраза към всички иранци – тя е убедена, че те не са лоши хора и повечето от тях уважават жените. Думите й са : „От деня, в който пристигнах в Техеран, страдах с иранците, които понесоха толкова много злини след ислямската революция и по време на войната срещу Ирак. Никога не съм се съмнявала, че един човек беше виновен за моята трагедия – съпругът ми. Не съм произнасяла думи на презрение към другите иранци, а много от тях дори станаха мои приятели и ми помогнаха да избягам.“ В новата си книга Бети разказва за съдби подобни на нейната, като променя имената на героините си, за да не пострадат те, тъй като някои от тях все още продължават да са в унизено положение. Историите се случват не само в Иран, а и в Пакистан, и в целия ислямски свят. Те звучат особено актуално днес, когато фанатизмът се оказва опасност за модерната цивилизация. Затова посланията на Бети Махмуди не бива да се възприемат като екзотика, а като брутална действителност, срещу която всички мислещи хора по света трябва да се борят.


Българското масонство (1807-2007), Недю Недев

Професор Недю Недев е автор на редица изследвания на историческа и политическа тематика. Той е от писателите, за които смело може да се твърди, че създават бестселъри. Доказва го огромният интерес към книгите му – преизданията, огромните тиражи, обичта на читателите. Изследването му „Цар Борис III. Дворецът и тайният кабинет“ е най-богатата документална история на Третото българско царство. Многобройните неизвестни документи проговарят, доверително разказват за трагичната история на един народ в преломното време между двете световни войни,  а професор Тончо Жечев категорично заявява: „Коментарите на изследователя са преизпълнени със завидна житейска и културна ерудиция, с вроден такт и усет.“ А според професор Илчо Димитров, „той умее да разказва не с педантизма на учения, а с дарбата на разказвача, не откликва на конюнктурата, верен е на призванието си.“ Сред най-значимите изследвания на Недев са още „Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време“, „Илия Павлов. Шеметна съдба.“, „Александър Цанков“ и др. С най-голям интерес сред читателите обаче се ползва шедьовъра му „Българското масонство“, разказ, който ни пренася от 1807 до 2007 г. Това е първото по рода си мащабно изследване по темата в нашата страна, ако не смятаме доста идеологизираната книга на професор Величко Георгиев, издадена през 1986 година.  На въпроса, какво го е провокирало да пише за масонството, Недев отговаря, че основният му подтик е бил откриването на тайния архив на масоните, стоял заключен повече от половин столетие. На базата на архива и на личните си срещи с масоните във Вашингтон, създава тази огромна книга. В американската столица работи три месеца през 2006 г. и половин година през 2007. Тогава се среща с много американски свободни зидари, от които получава безценна информация. Какво е отношението на Великата ложа на България към политическите събития? Кой са хората, част от тази ложа? По какъв начин масоните са оказвали и оказват влияние върху живота на останалите българи? Професор Недев дава изчерпателен отговор на всички въпроси, като ни запознава с историята, философията и ритуалите на свободните зидари. Книгата е своеобразна енциклопедия на масонството в България от Възраждането до наши дни. Авторът търси корените на масонството в богомилството, за да покаже, че идеите му не са чужди на българския дух, а принципите му са общочовешки. Освен че изброява имената на мнозина именити български масони и обективните заслуги на братството в хода на националната история, той не спестява и неудобните въпроси: какво е участието им в превратите на 19 май и на 9 юни, масони ли са контролирали правителството на Отечествения фронт след 1944 година… Едни от най-емблематичните книги, за които ще научите интересни неща, са Георги Сава Раковски, Константин Величков, Тодор Александров, академик Михаил Арнаудов, Алеко Константинов, Захари Стоянов, Николай Райнов, Симеон Радев и др. Влиянието на масонството върху обществено-културния и стопанския живот в страната ни е голямо. Хулено, забранявано, отричано, то надживя катаклизмите на времето и днес отново се превръща в силен фактор. 

 

Алексис Зорбас, Никос Казандзакис

Този роман е променил съдбата на почти всички, които са го прочели. Той е откровение свише, една от онези велики книги, които чертаят пътя на човечеството. Не по-малко вълнуващо преживяване е и гледането на създадения по него филм от режисьора Михалис Какоянис, с незабравимото участие на Антъни Куин. На 37-та церемония по връчването на „Оскарите“ през 1965 г. този филм е основно събитие с номинации в седем категории, а музиката на Микис Теодоракис става популярна по цял свят. Книгата на Казандзакис проследява отношенията между млад гръцки интелектуалец, почерпил основния си жизнен опит от книгите и вглъбен във възвишени размишления за Бог, за съществуването и за смисъла на живота, и възрастен, черпещ мъдрост с пълни шепи от действителността мъж на име Алексис Зорбас. Сюжетът се основава върху реалното приятелство между гръцки миньор на име Йоргос Зорбас и разказващия от първо лице писател. Съдбата среща двамата в пристанищно кафене, докато разказвачът чака кораб за Крит. В крайна сметка новите приятели отпътуват заедно и се настаняват в хотела на французойката мадам Ортанс  - застаряваща дама, която в края на живота си си спомня с носталгия и с умиление за младежките си флиртове с адмирали на Великите сили и с османски паши. Мъдрият и свободолюбив Зорбас се опитва да отвори широко заслепените от прекалено мислене очи на приятеля си за простите неща.  „Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята.“ Животът на Никос Казандзакис ( 1883-1957 ) е шеметен като този на Зорбас. В него има всевъзможни пътешествия, увлечения по комунизма, разочарования, половин година в манастир. През 1957 година Албер Камю печели Нобеловата награда с един глас пред Казандзакис и заявява, че гръцкият му колега я заслужава сто пъти повече. Целият живот и мислене на твореца са белязани от философията на Ницше. На гроба му стои огромен дървен кръст със следната епитафия: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“ Сред най-популярните му у нас книги са романите „Капитан Михалис“, „Последното изкушение“ , „Христос отново разпнат“, „В дворците на Кронос“, невероятната му автобиография „Рапорт пред Ел Греко“. Неговият вдъхновен преводач, отделил немалко години от живота си, за да ни приобщи към хуманизма на Казандзакис, е Георги Куфов, един от учредителите на Съюза на преводачите в България, удостоен за приноса му за духовното опознаване между българи и гърци от гръцкия президент Константинос Стефанопулус с най-високото отличие „Златен кръст на почетния легион“, 1998 г. Куфов е предал словото на Казандзакис в цялото негово богатство, пълнота и многопластовост, претворявайки не само смисловия заряд на думите , а и духа и стила на Критянина. Ето и петте най-важни житейски урока на героя на гръцкия класик: „Не се страхувай от трудностите, приеми ги и продължавай нататък.“, „Да се отдаваме напълно на страстта, на това, което ни поддържа живи, дори и да правим жертви понякога.“, „Щастието и радостта от живота са в простите неща“, „Да не се вкопчваме в материалното и да осъзнаваме как страстта към него ни заробва“ и „не отнемай на живота си капката лудост.“ Тази „капка лудост“ винаги ще ни привлича към магьосника от Крит и ще ни кара да препрочитаме забележителните му откровения.

Тъй рече заратустра, Фридрих Ницше

„Човекът е нещо, което трябва да се превъзмогне. Човекът е  мост, а не цел, той е въже, опънато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст. Свръхчовекът е смисълът на земята.“ И още: „Да живееш означава да страдаш. Да оцеляваш значи да намериш смисъл в страданието.“ Трудно е да осмислим посланията на великия немски философ Фридрих Ницше. Но той е като магнит за будните умове. Сред вещите на убития на фронта поручик Димчо Дебелянов намерили „Тъй рече Заратустра“ в прочутия превод на поетесата Мара Белчева, редактиран от нейния спътник в живота Пенчо Славейков. Поетът бил подчертал думите: Но заклевам те в обичта и надеждата си: не захвърляй героя, който е в твоята душа.“ Неоценимо е влиянието, оказано от тази невероятна книга върху българските интелектуалци. Всяко поколение в българския литературен модернизъм се завръща към призива на философа за „преоценка на всички ценности“. – за него говорят и Славейков, и Димо Кьорчев, и Гео Милев. „Тъй рече Заратустра“ превежда и Николай Райнов, а съвременният превод на творбата е дело на голямата германистка Жана Николова-Гълъбова и е издаден от „Летера“. Все пак ви съветвам да потърсите шесттомното издание на произведенията на Ницше, подготвено от ИК „Захарий Стоянов“, по идея и под редакцията на професор Исак Паси, автор на вдъхновена студия за гения. Пълното заглавие на философската поема е „Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого.“ За първи път излиза през 1885 година. Тя разказва за съдбата и учението на пътуващия философ Заратустра, нарекъл се така в чест на древния персийски пророк и първия в историята дуализъм – Зороастър. Основната идея е че човекът е междинен етап в превръщането на животното в Свръхчовек, т.е. към нравственото самоусъвършенстване. Рихард Щраус пише едноименната симфонична поема. „Тъй рече Заратустра“ е един от ключовите текстове на Новото време. На доктрината на прогреса, която властва в умовете на европейците от епохата на Просвещението, Ницше противопоставя учението на вечното завръщане, за цикличността на всяка развитие. Фридрих Ницше е роден на 15 октомври 1844 г. в семейството на лутерански пастор. Като ученик развива неподозиран музикален талант. Страхотно му се отдават и езиците, затова е прехвърлен в специално училище с преподаване на старогръцки и латински. През 1864 г. започва да учи теология и класическа филология в университета в Бон, но още след първия семестър се отказва и завинаги обръща гръб на религията. По отношение на юдейско-християнската вяра, философът е категоричен: „Бог е мъртъв.“, но е запален по изследване на будизма. Поради много лошото му здравословно състояние е принуден да се откаже от преподавателска дейност, а повечето от трудовете му са издадени посмъртно под редакцията на сестра му Елизабет. Ницше води отчаяна борба срещу остарелите разбирания на масите и на елита. Той заявява: „Бунтарят може да е нещастен и проклет човек, но точно той ни буди от нашия сън.“ Претърпява два инсулта и напуска земния свят на 25 август 1900 г. Най-значими сред книгите му са „Раждането на трагедията“, „Човешко, твърде човешко“, „Несвоевременни размисли“, „Зазоряване“, „Веселата наука“, „Залезът на кумирите“ , „Отвъд доброто и злото“, които може да бъдат намерени в образцовото шесттомно издание на „Захарий Стоянов“. И все пак, най-важната, най-поетичната, най-вълнуващата книга на мислителя си остава „Тъй рече Заратустра“, която горещо ви препоръчвам във вдъхновения превод на Мара Белчева.

 

 

Пиеси, Георги Марков

Линк към книгата

След великолепните издания на „задочните репортажи за задочна България“, на „Жените на Варшава“, на романа „Покривът“, сега издателство „Сиела“ ни предлага пълно събрание на пиесите на големия български писател Георги Марков, убит по чудовищен начин от българските комунистически престъпници на моста Ватерло в Лондон, удостоен посмъртно през 2000 г. с орден „Стара планина“ „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“. Водещ на радиопредавания и на информационни емисии на български по Би Би Си, автор за Свободна Европа и за Дойче Веле, той разчупи стереотипите и изрече цялата истина за страшната действителност. С течение на годините все по-ясно разбираме, че освен провиденческите му „Репортажи“, той успя да създаде и модерна литературна класика, като все още не сме достигнали до пълно осъзнаване на дълбочината на романите „Покривът“ и „Жените на Варшава“ на новелите „Портрет на моя двойник“ и „между нощта и деня“. Няма съмнение, че Георги Марков е и един от най-значимите ни драматурзи, чиито пиеси не остаряват. По стил и изразни средства те са абсолютно новаторски за българската театрална действителност. През 1969 г., при подготовката на пиесата „Комунисти“, посветена на 25-атат годишнина от 9 септември, Марков получава достъп до секретни архивни материали – съдебните дела срещу ключови комунистически дейци. Освен че разкрива драмата на хора, изправени пред неминуема смърт, той разнищва комунистическата организация, в която „висшите“ не жалят „нисшите“ и служат на фалшиви идеали. Една след друга пиесите „Да се провреш под дъгата“, „Аз бях той“ и „Комунисти“ са свалени от сцената от комунистическата цензура. Годината е 1969. Георги Марков напуска България с колата си през Драгоман, заминава в Италия при брат си Никола, а през първата половина на 1970 г. по покана на Петър Увалиев пристига в Лондон. През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата“, а в Единбург пиесата „Архангел Михаил“, написана на английски – тя печели първа награда на фестивала. Първото издание на всичките единайсет пиеси на Георги Марков, предприето от „Сиела“, е събитие в културния ни живот – сега вече имаме възможност, след като държим в ръцете си почти всичко, което е създал през краткия си живот твореца, да осмислим делото му и да го наредим сред най-значимите пера на страната ни, сред строителите и воините на българската духовност. 

Руската култура, Дмитрий Лихачов

Линк към книгата

Издателство „Изток-Запад“ отново ни поднася културно събитие, което прави чест въобще на съвременното ни книгоиздаване – това е големият том „Руската култура“ от академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. Имах честта да познавам лично този гигант на интелектуалното величие и да се убедя в умението му да отстоява мисията си на духовен водач, на свободен от болшевишката принуда хуманитарист. Освен всичко друго, за което ще говоря по-нататък, той беше и невероятен приятел на България. Ето думите му: „Скъпи български приятели, не забравяйте – вие сте една от най-древните сред съществуващите днес културни нации в Европа и в света. Много неща са отминали, древната Гърция и древният Рим, Византия, но България е тук – късче от най-древната култура между всички европейски страни. Затова – пазете я. За да бъде българската култура не само късче от старината, но и първата частица от бъдещето. Духовното богатство на България, създавано с векове, трябва да пребъда. Такова е историческото предназначение на България и аз вярвам в него.“ Академик Лихачов е роден през 1906 г. в Петербург. През 1928 г. е обвинен в контрареволюционна дейност и е осъден на 5 години лишаване от свобода. Изпратен е в ужасяващия Соловецки лагер със специално предназначение. Несъмнено той е един от най-уважаваните по света руски учени, почетен член на Австрийската, на Сръбската, на Унгарската академия на науките, доктор на Единбургския университет, член-кореспондент на Британската академия на науките., почетен член на Философското научно общество на САЩ и на още много научни общества. Винаги е наричал България „страна на духа“, изследвал е вдъхновено старобългарската литература, а сред любимите му поети на Атанас Далчев и Яворов. В знаменитата си автобиография „Книга“, издадена у нас през 90-те години, разказва за тежката съдба на инакомислещия, които никога не изменя на идеалите си. „Руската култура“, огромен том с изключително много забележителни цветни илюстрации, е негово своеобразно духовно завещание. В нея той открито заявява, че българският език е пренесен не само устно в Рус, но и чрез книгите. Проникновеният есеист гениално тълкува феномени като живописта, литературата и архитектурата и обосновава европейската ориентация на най-доброто от руското наследство. „Руската култура“ в превод на Мария Петкова е неръкотворен паметник на починалия на 30 септември 1999 г. колос на духовността.

 

Дивата хризантема, Джейн Фийдър

Линк към книгата

Джейн Фийдър, чието истинско име е Джейн Роботъм, е родена през 1945 г. в Египет, в столицата Кайро, където работят родителите й. Когато детето навършва три години, те се прибират в Англия и тя отраства в южната й час – в Ню Форест.  Чете много, като винаги е признавала, че любимите й писателки са Дафни дю Мюрие и Джейн Остин. След като се омъжва, тя и нейният съпруг се преместват в Оксфорд, където Джейн получава магистърска степен по приложни социални изследвания. През 1978 г. семейството, в което вече са се родили три деца, се премества в САЩ, в Монтклеър, щата Ню Джърси. Там тя продължава кариерата си като клиничен социален работник През 1981 г. се преместват във Вашингтон, окръг Колумбия. По време на една отпуска, Джейн решава да замени писането на социални доклади и клинични бележки и да се опита да пише романи. Първите й пет съвременни романтични истории са издадени през 1984 г. под псевдонима Клаудия Бишоп. След това се насочва към историческите четива и приема псевдонима Джейн Фийдър. Попада в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Книгите й се превеждат по цял свят и вече от тях са разпространени над 30 милиона екземпляра. Нашите читатели я познават от „Жена с минало“, „Безразсъдното ангелче“, „Нефритови очи“, „Бившият годеник“, както и от поредиците „Сестрите Дънкан“, „Целувката“, „Виктори“, част от която е романът „Дивата хризантема“ ( тя включва още „Неукротимо сърце“, „Лисицата“, „Кадифе“, „Избраницата“, „Теменужени очи“ ). Всички тези романи са представени от издателство „Ирис“, специализирало се в романтични четива, които поглъщаме и почти веднага забравяме. „Дивата хризантема“ ни запознава с младата Джулиана Ридж, която започва седмицата като булка, но я завършва като убийца. Тя прекрасно знае, че никой няма да й повярва, когато каже, че е убила погрешка конярчето от имението. Затова решава да бяга, но безпомощността й я запраща в ръцете на властния дук Редмънд, който е решил на всяка цена да я направи своя любовница. Тя пък ще се опита да удържи победа в сложната игра на забранените страсти. Действието започва в Лондон през 1750 г. Преводът е дело на Ваня Пеева.

 

Петата планина, Паулу Коелю

Линк към книгата

Какво ли не се пише и говори за бразилския белетрист Паулу Колелю – че бил любимец на манекенките, че профанизирал големите теми на съвременността, че правел големи компромиси с почитателите на „масовата култура“. Възможно е и някои упреци към него да са справедливи – наистина той в никакъв случай не е Маркес, но трябва да му признаем, че когато започнем да четем поредния му роман, не можем да го оставим, докато не затворим и последната страница. Издателство „Обсидиан“ направи достъпно до българските читатели почти цялото му творчество, като се започна с невероятния му бестселър от 1988 г. „Алхимикът“. Коелю е роден на 24 август 1947 г. в Рио де Жанейро в семейството на инженера Падру Коелю и на ревностната католичка Алисия. Постепенно младежът се отдалечава от родителите си и започва да дава израз на бунтарския си дух. Много интересно този период от бурния му живот е отразен в страхотната му биография „магът“, написана от Фердадно Морайс и издадена от „Обсидиан“ преди 10 години. Животът на Коелю е вълнуващ роман, а общуването му с хипитата го отвежда към възпяването на свободата в статии и в песни, за които е подгонен от бразилската власт. Ще минат години на лутания, за любовни увлечения, които ще завършат със събирането с любимата му Кристина и с повторното приемане на католическата вяра. През 1986 г. Коелю изминава знаменития Път на Сантяго, старинен маршрут между Франция и Испания, дълъг приблизително 800 километра, който завършва в испанския град Сантяго де Компостела – там се съхраняват мощите на покровителя на Испания. Това събитие му дава сили да напише първия си изповеден текст „Дневникът на един маг“. „Алхимикът“ пък е обявен за най-продаваната книга, написана на португалски, за всички времена. Коелю е познат в над 150 страни, а книгите му се разпространяват в невероятни тиражи от около 300 милиона екземпляра. Той е и най-продаваният чуждестранен автор в България през 21 век. Естествено е, при това положение, критиците-сноби да го намразят, а читателите да откриват в творбите му силни послания за обич и за вяра.  През 2011 г. властите в Иран – без никакви обяснения – категорично забраняват превеждането и разпространяването на книгите на Коелю. Една от най-четените му книги несъмнено е „Петата планина“. Това е модерна притча за деянията на пророк Илия. За него можете да прочете в Трета и в четвърта книга на царете от Библията. Но Коелю го превръща в жив човек, който е принуден да напусне родината си Израил и да подири подслон в древния финикийски град Акбар – при вдовица с невръстно дете. Гордата и властолюбива жена на слабохарактерния цар на Израил Ахав, финикянката Иезавел презира религията на съпруга си и има намерение да установи култ към Ваал. Затова младият пророк е обявен извън закона и извършва чудеса в Акбар. Но не успява да спре завоевателите асирийци. Градът е разорен, а вдовицата, в която Илия е влюбен, загива.Устоявайки на изпитанията на войната и на любовта, Илия вдъхновява жителите на града да го възстановят. След това се връща в Израил и заедно със запазилите вярата си в истинския Бог прогонва финикийските жреци. Романът „Петата планина“ е написан през 1996 г. Това е притча за човека, който успява да съхрани вярата си в бога при всички обстоятелства. Същевременно той осъзнава, че любовта е основна християнска добродетел, тя е движеща сила на нашето съществуване. „Петата планина“ е книга, която трогва, тя ни вдъхва сили да поемем отговорност за живота си, без да се страхуваме, че може скъпо да платим цената за своя избор. Вероятно заради ясното нравствено послание, хвалителите на модерното безродно мислене не харесват подобно послание. Преводач на тази книга, чието подзаглавие гласи „Роман за неизбежното“ е Даниела Петрова. Накрая ще ви цитирам един кратък откъс от текста, за да ви убедя, че Коелю не е случаен писател: „Напоследък много хора се отказаха да живеят. Не се отегчават, не плачат, просто стоят в очакване да мине времето. Те не приеха предизвикателството на живота и животът повече не им отправя предизвикателства. Ти рискуваш да станеш като тях, съпротивлявай се, посрещни смело това, което ти поднася животът, не се отказвай.“ Харесвам тази философия.

 

Любов, Елиф Шафак

Линк към книгата

Напоследък много български издателства започнаха да представят турски романи, тъй като държавата щедро подкрепя популяризирането на турската култура. Затова често се промъкват слаби произведения, които не заслужават особено внимание. Случаят с Елиф Шафак обаче категорично не е такъв. Тя е една от големите световни писателки, превеждана е по цял свят, а заради романа „Копелето на Истанбул“, където се говори за геноцида над арменците, е заплашвана със затвор.  Истинското име на Шафак е Елиф Билгин. Родена е във Франция, в Страсбург, в семейството на философа Нури Билгин и съпругата му, дипломат Шафак Айтман. След развода на родителите си, момичето остава при своята майка и двете живеят в Испания и в Йордания, после се връщат в Турция. Тя завършва Техническия университет в Анкара, защитава дисертация по философия, а след едногодишна стипендия в САЩ е поканена за преподавателка в няколко престижни университета.Истанбул винаги е имал централна роля в творчеството на Шафак, също както и в романите на нобелиста Памук. Белетристката се възприема и като космополит, тя има модерно светоусещане, а след раждането на дъщеря през 2006 г. изпада в депресия, която описва в мемоарната си книга „Черно мляко“. Започва да се интересува от философията на суфизма още като студентка. Този й интерес се проявява във всички нейни творби. Българските читатели познават повечето от шедьоврите й, благодарение на издателство „Егмонт“ – „Копелето на Истанбул“, „Черно мляко“, „Чест“, „Дворецът на бълхите“, „Светецът на неизбежната лудост“, „Майсторът на куполи“, „Речник на погледите“, „Трите дъщери на Ева“. Но всички я свързват най-вече с романа „Любов“, който е една от малкото съвременни книги, предаващи се от ръка на ръка. В него тя разглежда темата за суфизма, разказвайки за любовта между американска домакиня еврейка и модерен суфист, който живее в Амстердам. Тяхната необикновена история е разказана едновременно с тази за невероятната духовна връзка между поета и мистика Руми и странстващия дервиш Шамс от Табриз. В едно интервю писателката споделя: „Бях много самотно дете, необщително- Книгите ми разкриха един нов свят и никога не ме изоставиха.“ За „Любов“ Шафак заявява: „Това е книга за свободата да търсиш своя Бог. Това е книга за радостта да намериш път към другия.“ „Любов“ обединява в едно Изтока и Запада, за да даде на читателя зашеметяващ, драматичен и жив разказ за обичта. Преводът от английски е дело на Емилия М. Масларова. Пророчески са думите на белетристката: „Истинската мръсотия е вътре в нас. Останалото просто се измива. Има само една мръсотия, която не може да се махне с чиста вода и това е петното на омразата и на фанатизма, заразило душите. Можеш да пречистиш с въздържание и с пост тялото си, но душата се пречиства само с любов.“ Романите на Елиф Шафак са преведени в над 40 страни, те са страхотни бестселъри в САЩ  и в цяла Европа, а „Любов“ е надвременна книга, която спокойно можем да неречем „модерна класика“.

Албум-Алманах „Македония“, La Macedoine

Линк към книгата

Албумът-алманах „Македония“ е пространен фото-документален труд, отстояващ българския етнически характер и идеята за автономията на Македония. Издаден е в София през 1931 година. За подготовката му е учреден редакционен комитет в състав Илия Иванов, Александър Развигоров и Димитър Ризов. Това са заслужили дейци на Вътрешната македоно-одринска революционнна организация, страдалци за идеята за българска Македония. Димитър Ризов например е осъден от така наречения „народен съд“ на 15 години затвор. Алманахът е подготвен с подкрепата и активното участие на редица изтъкнати български и чужди общественици, сред които трябва да откроим Богдан Филов, Гавраил Кацаров, Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Стефан Младенов, немския езиковед Густав Вайганд, професор по балканско езикознание и етнография в Лайпциския университет, както и италианеца Енрико Дамиани. В 10 отдела на над 1000 страници е публикуван изключително ценен материал за географския обхват и за историческата съдба на Македония, като фактите са подкрепени с около 3500 фотоса. Дадени са описания на десетки селища, представени са архитектурни и художествени паметници, традиционни народни костюми, описани са обича и и т.н. Много са статиите за народни будители, видни духовници и борци за самостоятелна българска просвета и църква, за ръководни дейци на ВМРО и за участници в Илинденско-Преображенското въстание, за български и чуждестранни учени, приятели и защитници за страдалницата Македония. Поместени са статистически таблици за демографията на Македония, за църковно-просветното дело през 19-и век. Обяснителните тестове са на български и на френски език. В периода 1944-1989 г. изданието и инкриминирано и иззето както от библиотеките, така и от частни лица, които са били наказвани на притежанието му. Така то се превръща в библиографска рядкост. Мисля си, че тази невероятна, родолюбива книга днес трябва да присъства във всеки български дом, тъй като тя пази и тачи истината за славното ни минало и за историческата правда.   

Месецословъ или Календаръ вечный, Пенчо Радов

Линк към книгата

Пенчо Радов е възрожденец от Карлово, който е бил книжар. Неговата подвижна книжарница, както всички по онова време, била в дисагите на гърба на коня. А в тях  какви ли не книги – жития на светци, молитвеници, песнопойки, народни приказки, басни. Сред тях  е и едно от най-ценните издания на Радов – „Критически издиряния за българската история“ от големия руски учен и приятел на България Юрий Венелин. Творбата била преведена от бащата на Христо Ботев – даскал Ботьо Петков. Пътищата отвели карловеца Радов до Атон. Там, на Света гора, в манастирите той попаднал на библиотеки, пълни с безценни книги. Имало ръкописи на древни езици – на старогръцки и старобългарски, на латински, дори египетски папируси и свитъци от Индия. Липсвали единствено четива на маите, тъй като те били изсичани на камък. Панчо Радов започнал да проучва трудовете на великите европейски умове. Няма съмнение, че е чел Коперник и Галилей, както и Тихо Брахе, да не говорим за древните мислители – Аристотел, Питагор, Демокрит… Покрай многото имена пред очите на нашия буден възрожденец изникват и пророчествата на великия Нострадамус. След като се запознава с всичките тези тайни и явни учения, Радов се научава да разчита безупречно звездните карти и да предсказва бъдещето по звездите.Четири години той работи къртовски, прави сложни изчисления, описва ги и така оформя знаменития си труд „Месецословь“. Веднага се оправя към Цариград, където отпечатва творението си и тръгва да го раздава на читателите. Книгата се харчи като топъл хляб. Само в рамките на две десетилетия е преиздавана шест пъти. Нейни копия стигат до Киев, до Белград и до Букурещ. Авторът прави групиране на годините, като ги разделя в шест групи. Така например 2012 г. попада в една група с 1872, 1900, 1928, 1956 и 1984. Общото между тях е, че са в Овен, управлявани от Марс и от Сатурн. Това е предсказание за значителен драматизъм. И наистина, през 1872 г. е заловен Апостола на свободата Левски, през 1928 г. България е връхлетяна от жестоко земетресение,  а през 1956 г. се провежда буреносния Априлски пленум на БКП, когато са разкрити престъпленията на Сталин и българските сатрапи. През 1984 г. се разбива самолет на „Балкан“ и загиват 50 души. В календара на Пенчо Радов има хроника на света, която съобщава кога е умрял Ной, кога се е родил Александър Македонски, кога се възкачва на трона цар Асен I. Отбелязано е делото на Кирил и Методий, както и това на Гутенберг. За да предпази бъдните поколения от злини, авторът помества таблица на опасните дни, която е валидна за всички епохи. Пенчо Радов е автор и на „Кратък турско-болгарский речник и разговорник“, както и на много популярна „Любовна песнопевка“. Екземпляри от тази книга има в много малко библиотеки из страната. Тя не е преиздавана, а несъмнено представлява национална ценност – доказва огромното ученолюбие и значимостта на възрожденците.

 

Тютюн, Димитър Димов

Романът „Тютюн“ беше финалист в инициативата на българската телевизия „Голямото четене“. А след като се появил през далечната 1951 година хората си го предавали от ръка на ръка и много новородени момиченца били кръстени Ирина. Първият откъс „Тютюнев склад“ се появява във вестник „Литературен фронт“ през септември 1948 година. Но нека първо се запознаем с автора. Неговият дядо е Спас Харизанов, чиято сестра Милка е майка на Яне Сандански. През целия си живот Димов трупа документи и спомени за именития си родственик с намерението да напише епичен роман за него и за македонските борби, но не успява да осъществи замисъла си. Бащата на белетриста Тотю Димов завършва Военно училище и загива през юли 1913 г. малко преди края на Междусъюзническата война. Димитър е извънредно много привързан към майка си, в някои отношения обичта му към нея е почти патологична, а вторият му баща Руси Ганев, артилерист, се грижи самоотвержено за саможивото момче. През 1934 г. Димов вече е доктор по ветеринарна медицина, а през януари 1943 г. заминава на специализация в Мадрид. Испания е голямата му слабост, отдавна е започнал да изучава езика и затова съвсем не е случаен огромния успех на романа му „Мъртви души“, посветен на Гражданската война в Испания, на морфинистката Фани Хорн и на фанатика отец Ередия. Книгата излиза през 1945 г., получава държавна награда, преведена е на сръбски, на полски, на унгарски, а през 1975 г. режисьорът Въло Радев създава знаменит филм по нея. Преди „Осъдени души“ обаче Димов издава „Поручик Бенц“, незаслужено пренебрегван негов роман,  в който се появява първообраза на Ирина – „фаталната жена“ Елена Петрашева. Писателят е силно повлиян от философията на Бергсон и от идеите на Фройд. Пастрокът на младежа след уволнението си от армията става тютюнев експерт и това помага много на Димитър да навлезе в света на „Никотиана“ и да създаде образа на издигналия се от нищото магнат Борис – българския Гетсби. Романът „Тютюн“ има много характерна за социалистическата действителност съдба. Подложен е на унищожителна критика през февруари 1952 година, но тогавашният министър-председател Вълко Червенков харесва книгата и пише в официоза „Работническо дело“ статията „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Димов се заема да преработи романа и новото издание е с 250 страници по-обемно, в него има нови линии, нови герои, широко е въведено партизанското движение. Разбира се, книгата не печели от всичко това, но големият писател си личи дори и когато прави компромиси със съвестта си. През 1955 година новият вариант е окончателно готов и публикуван, а предизвикалият огромен интерес филм по него, в който изгрява таланта на Невена Коканова, е сниман от режисьора Никола Корабов през 1961 г. и си заслужава да го потърсите в Интернет. В ролята на Борис Морев е друг титан на българската сцена – Йордан Матев. До 1962 г. романът „Тютюн“ е преведен на 10 езика – на китайски, арабски, есперанто, френски, немски и т.н. Едва през 1992 година читателите могат да го прочетат отново в оригиналния му образ. Препоръчам ви да потърсите и двете версии, за да се убедите колко мащабна и значима творба създава Димов, каква картина на упадъка на „силните на деня“ предлага – мога да сравня постижението му със „Сага за Форсайтови“ от Голсуърти, със „Силните на деня“ от Морис Дрюон, с „Буденброкови“ от Томас Ман. Струва ми се, че и младите поколения ще открият привлекателни описания на атмосферата през 40-те години в България, ще бъдат развълнувани от нетрадиционната любовна история, която се развива на фона на опустошителната световна война, ще открият измамната привлекателност на арийската философия в сложния и трагичен образ на немеца фон Гайер. Над всичко обаче в съзнанието ни остава може би най-привлекателния и драматичен женски образ в българската литература – прекрасната Ирина, жертва на жестокото време. „Тютюн“ е знакова книга, тъй както са знакови „Железният светилник“ на Димитър Талев, „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, „Всички и никой“ на Йордан Радичков. Достойна наследничка на големия писател е неговата дъщеря Теодора, една от най-значимите съвременни писателки – тя продължи знаменития „Роман без име“ на баща си и създаде шедьовъра „Адриана“.

Странната смърт на Европа, Дъглас Мъри

Линк към книгата

Издателство „Изток-Запад“ отново не разочарова мислещите читатели, които се вълнуват от съдбата на днешния свят. То ни среща с английския писател, журналист и политически коментатор Дъглас Мъри. Той съвсем не е обикновен човек – ревностен десен консерватор, страстен защитник на европейската култура, критик на исляма и на идеята за мултикултурализъм, своеобразен продължител на делото на незабравимата Ориана Фалачи. Само човек като него би могъл да организира конкурс за обидни стихове на тема „Ердоган“. И разбира се, няма друг, който би могъл да напише изследване като „Странната смърт на Европа“, в която да прати по дяволите политическата коректност и да се опита да нарича нещата с истинските им имена. Книгата отговаря изчерпателно и ясно защо старият континент е в гибелна опасност. Причината е  не само неконтролираната миграция, но най-вече – изгубените вяра и традиции, които трябва да контролират нашата идентичност. Дъглас Кеър Мъри е млад човек, гей, роден е през 1979 г., основател е на Центъра за социално сближаване и е редактор на елитното британско списание за политика и култура „Спектейтър“. Естествено, либералите заклеймяват мислители като Мъри, те не забелязват множеството жени, скрили лица зад бурките, кварталите в столиците, превърнати в своеобразни анклави, където европейските ценности се възприемат като форма на агресия. През последните десет години Мъри си завоюва славата на защитник на свободата на словото. Преводът на Жана Тотева ни среща с непокорен дух, който е пропътувал многократно Европа надлъж и на шир, за да стигне до извода, че повечето обикновени жители на континента не искат политиците чрез своята слабост и злонамереност да променят нашия дом и да го превърнат в съвсем различно място. Дъглас Мъри отделя специално място в книгата си на големите европейски романисти, които споделят идеите му – особено на Мишел Уелбек, най-четеният автор във Франция, който след последния си пророчески роман трябва да се движи с бодигард. Книгата „Странната смърт на Европа“ е блестяща публицистика, подкрепена със солидна аргументация, каквато за съжаление у нас все още не е създавана. Затова, нека се вслушаме в аргументите на британеца и да си отговорим дали пък Брекзит не е отчаян зов да спасим онова, което е останало от идентичността ни.

 

 

Пътят на духовността, Хорхе Букай

Линк към книгата

Никога няма да забравя срещата си с този човек. Беше дошъл в България по покана на издателство „Хермес“ и имаше среща с огромна читателска аудитория. В продължение на повече от два часа той ми остави безмълвни – неговият разказ беше истинска монодрама, в която той страдаше, забавляваше се, анализираше съвременния свят… Истински латиноамерикански магьосник от класата на Габриел Гарсия Маркес, дори с нещо ми напомняше за загадъчността на Хорхе Луис Борхес. Роден е на 30 октомври 1949 година в Буенос Айрес. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал всякакви професии: продавач, таксиметров шофьор, възпитател, актьор, даже…клоун. През 1973 завършва медицинския университет в родния си град и започва кариерата си на психиатър в отдела по психопатология на една от най-престижните аржентински болници. В наши дни съвместява преподавателската си работа в университета с професионалната практика като психотерапевт на семейни двойки. Носител е на множество литературни награди и всекидневно получава хиляди имейли от цял свят. Книгите му са преведени на над 30 езика и годишно се продават по повече от два милиона екземпляра. Която и от тях да вземете – „Писма до Клаудия“, „Приказки за размисъл“, „Да се обичаме с отворени очи“, „Нека ти разкажа“ . Синът му Демиан свидетелства: „Когато баща ми пишеше текстовете, от които по-късно се роди „Писма до Клаудия“, той не знаеше, че пише книга. Правеше го за развлечение, предполагам за да си изясни собствените си идеи..“ Най-новата творба на Букай е „Пътят на духовността“, предложена пак от „Хермес“ в чудесния превод на Мариана Китипова. Според психиатъра, пътищата, които бележат развитието на личността, са пет: на сълзите, на щастието, на самозависимостта, на срещата и на духовността. Открива ни се уникалната възможност да изследваме връзките си с духовността, възприемана като посока, а не като цел. Авторът ни показва как да се освободим от материалните грижи, като се откажем от егото. Как да преодолеем препятствията, за да постигнем духовността, от която толкова се нуждаем, чрез медитацията, любовта, радостта и благодарността. Благодарни сме му, че споделя с нас онова, което е научил от великия Кришнамурти – „твоят учител е вътре в теб“. Мъдра и страшно необходима за духовното ни равновесие книга, от която ще запомним много важни истини, сред които за мен особено важна е тази: „Благодарността е добродетел, която се проявява в момента, когато един човек се чувства обичан и е в състояние да се остави да бъде обичан. С други думи, не е разменна стока, нито дълг, който трябва да върнем, а чист и безкористен израз на любов.“ Струва ми се, че нещо подобно усещат верните читатели и към мъдреца Хорхе Букай, който вече от десетина години не ги изоставя.

Първите дами на Царска България, Цветана Кьосева

Линк към книгата

На 22 март 2017 г. завинаги ни напусна професор доктор Цветана Кьосева. Отиде си изключителен учен, ерудиран преподавател, талантлив писател, който ще остане завинаги в културната памет на България. Дълги години тя беше заместник-директор на Националния исторически музей, а в последните години работеше върху теми като „Музеите и опазването на недвижимото културно наследство“, „Музеите и архивните фондове – места на памет“. Значителен е нейният принос за изучаването на България през Деветнайсети и Двайсети век, и по специално – на Третото българско царство и на българо-руските отношения. Много значим принос са книгите й „Царските колекции в българските музеи, архиви и библиотеки“, „Руската емиграция в България“, „Тайните на Третата българска държава“, „Красивите лица на терора“, „Любов през решетките“ и „Истински истории на владетелите на Третото българско царство“. Огромен е приносът й за осмисляне приноса на българката в историята с книгата „50-те най-влиятелни жени в българската история“. Безспорно обаче бестселърът й си остава „Първите дами на Царска България“, издаден от УИ „Св. Климент Охридски“ през 2010 г. В този увлекателно написан том се запознаваме със 17 съпруги на премиери. В последното си интервю, дадено за „България днес“ седмица преди кончината й изследователката заявява: „Аз не съм феминистка, но историята говори, че жените в голямата си част са били по-силни от мъжете, по-бързо са се мобилизирали в дадена ситуация и са реагирали правилно.“ В книгата се променя представата ни  за знаменитата Султана Рачо Петрова, чиито мемоари са безценен извор за времето след освобождението на България. Носеха се слухове за интимните й връзки с цар Фердинанд, но професор Кьосева доказва големия й принос в развитието на освободителното движение в Македония – била е интелигентна и образована жена, която осиновява Влада Карастоянова – известна журналистка, работеща по времето на Втората световна война за Би Би Си. Страхотно интересна е и съдбата на Поликсения Стамболова. След жестоко му убийство тя прибира отрязаните му ръце и прави в дома си параклис с черни дантели. Екатерина Каравелова пък е държавничка в сянка, участва активно в ръководството на  международния женски съюз. Констанца Ляпчева пък е ръководителка на българската секция на Меджународния съюз на детето и инициативата за честване на 1 юни тръгва от нея. Очакват ни срещи и с Мария Бурмова, Христина Константин Стоилова, Мария Гешова, Милена Стамболийска. Професорката признава, че докато работила върху книгата си непрекъснато неволно правела съпоставка със съпругите на социалистическите величия и на днешните управници. Това още повече я амбицирало да разкаже истината за онези горди и достойни българки, които заслужават почетно място в историята.

Реални решения за работещи майки, Кейти Айрланд

Линк към книгата

Кейти Айраланд е световно известна американска актриса и модел родена е на 20 март 1963 г. в Санта Барбара, Калифорния.  Завършва училище в родния си град. Започва кариерата на фотомодел на 17 години. Появява се на корицата на прочутото списание „Илюстриран спорт“. Кариерата й се развива стремително от 1984 до 1996 г. През 1985 г. дебютира в киното. Изпълнява десетки роли в телевизионни сериали, несъмнено сте я гледали във „Великолепната четворка“ или в „невероятният Хълк“, както и в сериалите „Малроуз плейз“ и „Сабрина - малката вещица“. През 2003 г. престава да се снима в киното, напълно се посвещава на семейството си и на бизнеса. Омъжва се на 20 август 1988 г. за Грег Олсен, с когото имат три деца: Ерик, Лили и Хлоя. Сред близките й приятелки е била Елизабет Тейлър, дори Кети съхранява нейния „Оскар“. Несъмнено Кейти е баснословно богата, ако съдим дори само по колекцията й бижута, оценявана на стойност над 25 милиона долара. Кейти започнала да печели пари още в училище – продавала вестници, изработвала сувенири. В университета с приятели се опитали да създадат нова марка бира. Името й започнало да се асоциира с пропагандирането на фитнеса. Всичко, което произвежда, се продава прекрасно -  от кухненски прибори до сватбени рокли и от ексцентричен текстил до чорапи. Бестселъри са и шестте й книга, сред които най-популярна е представената от издателство „Четмо“ „Реални решения за работещи майки“. Кейти е сред десетте най-активни поборници за здравето на жените в Америка. Самата Елизабет Тейлър, малко преди да почине, успява да прочете книгата на приятелката си и заявява: „Аз обичам Кейти. Тя е брилянтна. Най-новата й книга помага на майки и на баби и на всички лидери! Майките си остават майки цял живот. Добротата на Кейти не бива да се възприема като слабост. Нейната сила и мъдрост помагат за разрешаването на всеки проблем.“ Кейти общува с майки всекидневно: по Интернет, в църквата, по моловете, на лекторски сбирки и чрез уебсайта на компанията си. Тя се среща с достойни жени, които се борят да балансират отговорностите на брака, оглеждането на децата и домакинството с изграждането на кариера и все пак намират време да се погрижат и за себе си. Срещнах немалко възторжени оценки за написаното от Кейт в интернет и ми се струва, че положителното отношение към позитивното мислене, което тя проповядва, е напълно заслужено.

Голямата идея, Дони Дойч, Катерин Уитни

Линк към книгата

Когато през 1983 година Дони Дойч наследява основаната от баща му агенция, той се опитва да привлече нови клиенти с огромна реклама на цяла страница във вестник „Ню Йорк Таймс“. Не успява и наема скъпо платени пиар експерти, за да лъснат имиджа му. Създавайки книгата „Голяма идея“ той подготвя съвършеното ръководство, което да насърчи предприемачите по цял свят. Илюстрира го с вдъхновяващи истории на обикновени хора, постигнали мечтите си и участвали в неговото страхотно шоу по Си Ен Би Си. „Голямата идея“ очертава пътя, който ще ви изведе оттам където сте в момента – навярно търсите допълнителни доходи, блъскате се от сутрин до вечер на работа, която не харесвате или просто се чувствате готови за промяна – трябва да стигнете до това, което винаги сте мечтали: контрол над собствената си съдба. Както Дони обича да повтаря: „За всеки има и по-добър начин!“ Книгата на бизнесмена беше издадена на български от „четмо“ през 2010 г. Оттогава насам хиляди предприемчиви българи намериха в нея онова, което им беше необходимо – не просто надежда, а практични съвети, подходящи не само за страни с могъщи икономики, а и за нашего брата. По страниците на този безценен справочник проспериращи предприемачи разкриват тайни, споделят ноу-хау и виждания, почерпени от собствения им опит. Тяхната тактика е приложима за всички, които са решени да преуспеят – от тийнейджъри до пенсионери, от изобретатели до маркетингови специалисти, от производители до търговци.  Доналд Джей „Дони“ Дойч е роден на 22 ноември 1957 г. в Ню Йорк. Завършил е Университета на Пенсилвания. По партийна принадлежност е демократ. Веднъж се е развеждал, има три деца. Води шоуто си от април 2013 г. и има изключително висок рейтинг. Обявява се за убеден феминист и  така печели женската аудитория. Печалбата му годишно е от 3 до 5 милиона долара. Особено успешни са усилията за популяризирането на колите „Понтиак“ на световния пазар и дори в Русия. Негови са идеите и за рекламата на ИКЕА. Запознаването с идеите на модерния предприемач е извънредно полезно, а за лекото четене на книгата допринася и съавторката му – журналистката Катрин Уитни.

 

Смъртта на Наполеон. Митове, легенди и загадки, Тиери Ленц, Жак Масе

Линк към книгата

През 2009 година издателство „Четмо“ предложи на българските читатели една от най-коментираните и сензационни френски исторически книги. Сред морето от литература, посветено на император Наполеон Бонапарт, разбира се, най-ценна е биографията му, написана от Емил Лудвиг, за която поетесата Марина Цветаева се изказва като за една от настолните си книги. Но нито Лудвиг, нито останалите историци дават ясен отговор за причините за смъртта на големия завоевател. Отлично знаем от историята, че той умира на остров Света Елена на 5 май 1821 г. от  рак на стомаха. Погребан е на острова, тялото му остава там в продължение на деветнайсет години, преди тържествено да бъде върнато в Париж на 15 декември 1840 г. Тленните останки за положени във величествения Дом на инвалидите, където и до днес се стичат милиони туристи. Веднага след кончината на Наполеон плъзват слухове, че е бил отровен. Та той е само на петдесет и две години, а здравето му изглежда желязно. В началото на шейсетте години на Двайсети век шведският стоматолог Свен Форшуфвуд уверено заявява, че императорът е бил отровен с арсен. Тезата му е доразвита от канадския бизнесмен Бен Уейдър в книгата „Отровен ли е Наполеон“. През 1969 г. се появява нова версия. При честването на двестагодишнината от рождението на Наполеон журналистът Жорж Ретиф дьо Ла Брьотон публикува книга, в която твърди, че тялото е откраднато от английските власти, а в гроба на остров Света Елена лежи икономът на императора Киприяни, умрял през февруари 1818 г. Наполеон бил погребан тайно от британците в Уестминстърското абатство. Малко по-късно по екраните излиза игрален филм на Би Би Си, в който направо се говори за заговор, при който пленникът успява да избяга, а е погребан само иконома, приличащ на него. Всичките тези легенди трябва да бъдат сериозно осмислени и или оборени, или потвърдени. Дали пък не трябва да се извърши ексхумиране на тялото на положения в Инвалидите владетел, за да се разбере истината. Известните съвременни френски историци Тиери Ленц и Жан Масе, изследователи на живота и епохата на Наполеон, се заемат с почти непосилна задача в „Смъртта на Наполеон“. Българския читател познава Ленц от книгите „Убийството на Кенеди“ и „Наполеон и Империята“, така че не се съмнява в добросъвестността и познанията на автора. По-интересна от криминален роман, тази книга подробно разказва за последните дни на Императора, за обкръжението му на острова. Изводите ще научите след като прочетете текста, но бъдете сигурни, че няма да съжалявате, защото ви очакват страхотни открития. „Смъртта на Наполеон“ е ярко доказателство, че исторически труд трябва да се пише не просто наукообразно, а увлекателно, така че завинаги да остане в съзнанието ни.

Български пътешественикъ. Обиколилъ Европа на велосипедъ 9932 кл. за 79 дена, Христо Бучекчиев

Линк към книгата

 Христо Станчев Бучекчиев е роден на 14 февруари 1875 г. в град Севлиево. Успешно завършил четвърто отделение, но баща му не разрешил да продължи образованието си и го изпратил да учи за кундурджия – обущар. Разбира се, Христо не харесал занаята и решително го изоставил. Останал без препитание, напуснал дома си и отишъл в Свищов, където цели две години работил в магазин за продажба на пшеница. След това се установил в Гюргево, Румъния. Там един негов сънародник го взел в стъкларския си магазин. Когато Христо навършил 18 години, пристигнало повиквателно, с което го задължавали да служи в румънската армия. Той обаче предпочел да се завърне в родината си. Пристигнал в Севлиево и разбрал, че родителите му са се преселили в София. В столицата научил, че баща му внезапно е починал. Останал да живее в София и се прехранвал като бояджия. Привикали го на служба този път в Българската армия, след това отново се заел с бояджийството. Успял да спести пари и се захванал с търговия – натрупал солиден капитал. Душата му обаче непрекъснато мечтаела за екзотични пътешествия. Надявал се някой ден да му се отдаде възможност да обиколи поне родината си.  Затова се записал в колоездачното дружество и се научил да кара велосипед. На 1 август 1900 г. станал член на Софийския колоездачен клуб. На 23 май 1901 г. пристигнала телеграма, че в София идва знаменития колоездач Джузепе Барбул, който тръгнал от Австрия през 1899 г. и обиколил Африка, Америка и Азия, а сега му предстояло да обиколи и Европа. Чужденецът предизвикателно и високомерно заявил, че никой не може да съперничи на неговия подвиг. Малко по-късно се разбрало, че разказите на Барбул са чиста измислица. Но Христо вече бил взел решение наистина да обиколи Европа. Поискал да му издадат специален паспорт, който да бъде подпечатван във всяка страна, за да стане ясно, че неговото пътешествие не е измама. Тръгнал на 10 юни 1901 г. Времето било много лошо и приятелите му горещо го съветвали да се откаже. Той обаче останал непреклонен. През Ботевград, Свищов, Русе се озовал на румънска земя. След това последователно преминал през Русия, Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Германия, Холандия, Англия, Португалия, Испания, Италия, Швейцария, Франция, Белгия, Люксембург, Прусия, Бавария, Австрия, Унгария, Сърбия и на 28 август 1901 отново стъпил на родната твърд. Посрещнали го като герой. Обиколи 21 държави, изминал 9932 километра за 79 дни. Година по-късно, през 1902,  излязла от печат знаменитата му книга „Български пътешественикъ“. В нея той увлекателно разказва преживяванията си по пътя и книгата не е изгубила очарованието си до днес. През 1931 г. отново с велосипед Христо стигнал до Йерусалим и станал хаджия.  Междувременно се оженил и му се родили двама сина, които обаче не тръгнали по дирята на баща си. Починал на 67 години през 1941 година. Неговата книга е не само удивителен документ за времето и за невероятния дух на един необикновен българин, тя е и панорама на европейския живот между войните. Издаден в малък тираж, този духовен бисер притежава огромна антикварна ценност.

В защита на алтруизма. Силата на доброжелателството, Матийо Рикар

Линк към книгата

Издателство „Изток-Запад“ продължава да ни смайва с безпогрешния избор на най-значимите хуманитарни послания, които големите умове са отправяли през вековете. Новото предизвикателство е знаменития трактат „В защита на алтруизма. Силата на доброжелателството“ от Матийо Рикар. Смятаната за една от най-значимите книги, издадени през ХХI век в обем над 700 страници е преведена от Райна Карчева, Илиана Очкова и Симеон Ангелов. Издателство „Изток-Запад“ последователно от години ни запознава с произведенията на гениалния френски философ – „Монахът и философът“, „Пледоария за щастието“, „Пътища на духа“, „Лотосът и квантът“ . Рикар е син на Жан-Франсоа Равел, член на Френската академия. Преведени по целия свят са негови трудове за тоталитаризма, за творчеството на Марсел Пруст, за историята на гастрономическия вкус. Роденият през 1946 г. Матийо блестящо защитава дисертация по молекулярна биология в института „Пастьор“, а през 1972 г. внезапно решава да изостави научната кариера, заминава за Непал и става будистки монах при един от най-уважаваните тибетски учители – Дилго Кхйенце Римпоче, който е обучавал и самия Далай Лама. Словата на Рикар за алтруизма и за щастието са гледани в Интернет от повече от десет милиона души. Философът създава и специална организация, която осигурява образование и медицинска помощ за бедното население в Хималайте. Матийо Рикар обединява древна мъдрост и научна проницателност, за да създаде наистина впечатляваща глобална визия за 21 век. Ако сте последователи на индивидуализма на Айн Ранд, която прославя „рационалния егоизъм“, по-добре не посягайте към томовете на Рикар. Той се бори срещу всяка форма на цинизъм, за него признаването стойността на другия и загрижеността за състоянието му са основните съставки на алтруизма. Но отива и още по-далече, тъй като будизмът определя алтруистичната любов като „желание всички същества да намерят щастието и неговите основания“. Щастие за хора като Рикар означава вътрешна свобода, сила на духа, точна представа за реалността. Като философска поезия звучат страниците, посветени на любовта, наблюденията му върху алтруизма при животните и при децата – на всичко това противопоставя насилничеството, кланетата и геноцида, тоталитарните системи, както и религиозната непримиримост. Много ценни са наблюденията му за създаване на екология на благосъстоянието, при която икономиката е подчинена на нуждите на човека, а не обратното. В крайна сметка, Рикар е категоричен: „Истинското щастие е неделимо от алтруизма, защото той се включва в една същностна доброта, основаваща се на дълбокото пожелание всеки да се реализира най-добре в рамките на съществуването си. Това е любов винаги на разположение, която произтича от простотата, ведростта, спокойствието и неизменната сила на доброто сърце.“ Книги като тази на Матийо Рикар са безценни в нашите драматични времена, когато насилието се е превърнало в доминанта в световните отношения. Може би той е до известна степен закъснял романтик, но идеите му са прекрасни и създават в нас надеждата, че спасяването на планетата ни е възможно.

Басни, Лафонтен

Линк към книгата

Един от най-прочутите баснописци в света е особено популярен в България, където преводите на творбите му започват още в ранните години на Възраждането. Роден е на 8 юли 1621 година в град Шато Тиери в провинция Шампан в провинциално аристократично семейство. Прекарва първите си години в малкия дворец, който родителите му купуват след сватбата си. През 1887 година имението е признато за исторически паметник и днес е музей на твореца. Родителите му имат намерение да го поведат по пътя на църквата, но през 1642 г. той категорично отхвърля подобна професия, отива в Париж и се записва право, среща се с млади поети, които създават кръг „рицарите на кръглата маса“. През 1647 г. бащата убеждава Лафонтен да се ожени за четиринайсетгодишно момиче Мари Ерикар. Той обаче отделя твърде малко внимание на съпругата си, макар да й прави син, и бърза да се върне в столицата, за да се отдаде на плътски удоволствия. В писмата си споделя със своята съпруга еротичните си приключения. Сприятелява се с финансовия министър Фуке, който му отпуска щедра дотация.Отначало живее в дома на херцогиня Булонска, а когато тя умира, се премества при приятеля си Едвар. Блести в салоните на мадам Лафайет, на Ларошфуко, но Кралят Слънце не понася лекомисления му характер и пречи Лафонтен да стане член на Френската академия, нещо, което той постига едва през 1684 година. През декември 1692 г. заболява тежко. Спомня си за своето младежко увлечение по теология и се затваря сред Свещените книги – до смъртта си през 1995 г. разсъждава над проблемите на възмездието и очаква наказание за развратния си живот. Като писател най-напред става известен с „Приказките“ си – те обаче съдържат немалко непристойни сцени, немалко от сюжетите са почерпени от Бокачо. Световната му слава обаче се дължи на „басните“ – всъщност той е създател на нов жанр, заимстван от древните автори. През 1668 г. се появяват първите шест книги басни, които скромно са наречени „басни на Езоп, преведени в стихове от Лафонтен“.През 1678 г. книгите вече са седемнайсет, а в края на 1693 излиза и последната осемнайсета книга. Читателите го обичат, тъй като не е досаден моралист – постоянно изтъква тържеството на ловките и на хитрите над простоватите и добрите. Дори Русо се възмущава, че басните на Лафонтен ще научат децата, че порокът е неизбежен. Сред най-известните му творби са „Гарванът и Лисан“, „Жабата, която поискала да стане голяма колкото вола“, „Котаракът, невестулката и зайчето“, „Кърпачът и банкерът“ и много други. Българските издания на басните са изключително много, преводачите на Лафонтен също са цяла кохорта – мога да ви препоръчам изданията на „Колибри“ – поетът Атанас Сугарев от години се е заел с титаничната задача да представи автентичния поет Лафонтен, през 1998 г. той представи издание от около 200 страници; на „Хермес“, на „Фама“, и разбира се, на „Пан“ – едно блестящо издание, съставено от Валери Манолов, с чудесния нов превод на поета Бойко Ламбовски. Преводачка на изданието на „Сиела“ е Ана Лулчева, а на „Оксиарт“ – Кирил Величков.

Кадафи пастирът от Сирт. Страници от един дневник, Ги Жоржи

Линк към книгата

Ги Жоржи е голяма фигура във френската политика, един от най-значимите специалисти по проблемите на Африка. Роден е на 17 ноември 1918 г. в Париж, а си отива от този свят на 84 години, през 2003 г. в Париж. Завършва висша дипломатическа школа, ориентирана към отвъдокеанските територии на Франция и първото му назначение между 1945 и 1949 г. е в посолството в Камерун. След това влиза в министерството за отвъдморските територии, където до 1955 г. отговаря за района на Северен Камерун. Последователно ръководи мисиите на Франция в Конго, в Боливия, след това в Дахомей, а от 1969 до 1975 г. е в Либия. Няколко години по-късно ръководи африканския отдел на министерството на външните работи, а през 1980 г. отново е посланик – в Иран, а от 1981 до 1984 е в Алжир – там се пенсионира. От 1984 г. до кончината му е президент на Къщата за Латинска Америка в Париж. През април 2003 г. става кавалер на Почетния легион – най-високото френско държавно отличие. Един негов близък приятел го представя като необикновена личност, изпълнен с любопитство към растенията, животните, природата, но най-вече – към обичаите на хората в териториите, където пребивава. Пълен сирак, Жоржи е отгледан от баба си, неграмотна селянка, която има качества на прорицателка и на знахарка. Може би общуването с нея му помага да разбере по-ясно особеностите на африканските и латиноамериканските нрави. Посланикът пристига в Либия непосредствено след свалянето на крал Идрис, на 1 септември 1969 г. и остава там шест години. Винаги, когато се споменава неговото име, либийският диктатор се усмихва с удоволствие. Дипломатът е изучил обичаите на племето кадафедам, от което произхожда Кадафи. Той се е срещал с чичовците му, с братовчедите му, дори знае някои семейни тайни. Всичко това въодушевява либиеца. Поради всичко това книгата „Кадафи, пастирът от Сирт. Страници от един дневник“ е уникално свидетелство. В него няма да откриете демонизиране на диктатора, но не му е спестено и нищо от онези отвратителни черти, които ще го превърнат в човекомразец и сатрап. Той завършва право в родната си страна, след това обаче отива във военната академия в Бенгази. Едва навършил 27 години, Кадафи се озовава на върха на държавата, през 1970 г. организира „Конгрес на революционната мисъл“., като се вдъхновява от идеите на насъризма и на панарабизма.Проповядва горещо мюсюлманската религия, но проявява особено отношение към жените, като дори създава знаменития корпус от амазонки, които го охраняват. Връзката между посланика Жоржи и диктатора е преди изолацията на Либия – това я прави още по-ценна, тъй като между събеседниците няма напрежение. Все пак проницателният дипломат предусеща развитието на събитията и прави най-яркия и най-убедителния портрет на Муамар Кадафи. Ето защо си заслужава да прочетем книгата – освен всичко друго, тя е документ за заиграването на Европа, най-вече на Франция, с болните амбиции на либиеца. 

Спартак, Владимир Цонев

Линк към книгата

Владимир Цонев е роден в София. По майчина линия родът му е пряко свързан с писателя Чудомир. Филолог по образование, повече от 30 години той проучва историята на древните българи. Автор е на 32 книги, в които се опитва убедително да докаже, че древните ни предци са коренното население на Балканския полуостров. Разбира се, възгледите му срещат сериозен отпор сред много историци, но през 2005 г. Цонев е удостоен от Международната академия по българознание, иновации и култура със званието „академик“. Той е единственият писател-изследовател, включен в енциклопедиите „Научната слава на България“ и „Бележити българи на съвременна България“. Така например, в книгата „Древните българи и пирамидите“ заявява, че предците ни са строили не само пирамидите в Египет, но и в други райони  - в Казказ, в Китай, в Мексико. С огромен интерес се чете и изследването му „Древните българи – жреци на сътворението“. Според него, седем племена създават народа „булгар“, което означава „мъдрия народ“. Древната религия на прабългарите е в основата на богомилството – то въплъщава душевността и знанието на отхвърлената след покръстването хилядолетна звездна религия на предците ни, в която се крие огромен интелектуален потенциал, водещ своето начало от зората на цивилизацията. Цонев се позовава на изследванията на професор Кременски, според които поне 20 процента от днешните българи носят генни характеристики на древното балканско население. Днес Владимир Цонев е генерален секретар на Организацията на обединените българи и според него по света живеят над 50 милиона души от българско потекло, като само в Русия те са между 15 и 20 милиона. През 2005 г. той изпрати писмо до президента на Русия, в което настояваше незабавно да се признае българския етнос там,  наричан погрешно „татари“. Ето заради всичко това, не особено големият роман на Цонев „Спартак“ заслужава специално внимание. По динамика на действието той по нищо не отстъпва на знаменитата творба на Рафаело Джованьоли. Издаден от „Литера прима“, разказът за предводителя на най-голямото въстание срещу римляните е толкова по-привлекателен за нас, защото академикът е категоричен, че великият Спартак всъщност е българин. Гладиаторът от племето меди, роден свободен в поречието на река Струма, четири пъти кръстосва териториите на империята, но все мечтае да се върне към местата, където е роден. За описанието на гладиаторската школа и на битките на арената авторът използва малко известни автентични материали. Специално място е отделено на личната драма на героя – загубата на любимата жена Фия, но от отчаянието го извежда вярата му в отвъдното. Истински, силен и исторически достоверен, този роман на  академик Владимир Цонев заслужава да получи полагащото му се признание.


Обречената любов на Ататюрк, Лиляна Серафимова

Линк към книгата

Лиляна Серафимова е известна и любима на хиляди читатели с поредица от много значими книги. „белязани от съдбата“, издадена през 2006 г. , ни среща с Наполеон и с Линкълн, с Чърчил и с Хитлер, за да ни докаже, че всеки от тях е имал пророчески видения, които са предопределили пътя му към Светлината или към Мрака. „Вера Кочовска – видения и пророчества“ е може би най-правдивия разказ за необикновената жена от Плевен, а „Балканите – грехът на Европа – пророчества и видения“ ни среща с „българския Распутин“, с тайния съветник на цар Борис Любомир Лулчев и с други тайнствени личности, произлезли от дебрите на Балканите. На руски и на английски език е издадено изследването й „Екстрасенсите в България“. През 1985 г. Серафимова е в командировка в Белград, където се запознава с д-р Исмаил Хатипоглу, който в кафенето на кинодейците й предсказва много от събитията, които по-късно се случват по нашите земи. Заявява й, че тя ще напише книги за българската магия. По-късно обаче тя наистина сътворява първата книга за екстрасенсите у  нас, нейна е и идеята за Международна среща по психотропика , която се провежда през 1990 г. в София.  Като кореспондент на редица издания в САЩ, в Германия, в Унгария тя написва поредица материали, посветени на българската психотроника. Знаменитата Слава Севрюкова навремето заявява: „Своята дарба слагам в краката на Лиляна Серафимова.“ Години наред Серафимова е работила като заместник главен редактор в агенция „София прес“. Огромна популярност добива и книгата й „Обречената любов на Ататюрк“, която започва с думите: „Предварително искам да кажа на моите читатели, че книгата ми не е любовен роман. Не е и чисто документална, макар да разказвам за конкретно време, за реални лица и събития. „ Тя е Димитрина, или както я наричат приятелите Мити, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев – министър на войната в правителството на Стоян Данев. Ататюрк е военен аташе на Турция, пристигнал на дипломатическа работа в София месец след като през септември 1913 г. България и Турция сключват Цариградския мирен договор. През целия си живот Димитрина не продумва за красивия турчин, но когато на 9 август 1966 г. умира от рак на стомаха на 80 години, последните й думи са : „Тази нощ сънувах Кемал!“ Поетесата Елисавета Багряна разказва, че когато се срещнала с именития турски държавник, той й казал: „Оставих сърцето си в София. Кажете ми, как сега живее Мити?“ Димитрина и Мустафа се запознават в Градското казино в София в края на ноември 1913 г. За да накара дъщеря си да забрави чувствата си към турчина, баща й я сгодява почти насила за заможния депутат Деян Деянов, от когото тя има три деца. Така наречения „народен съд“ го осъжда на смърт, но в последния момент е помилван и семейството е изселено в Делиормана, а цялото им имущество е иззето. Лиляна Серафимова възкресява образа на една не само красива, но и духовна обаятелна българка. Тя разказва сладкодумно, книгата и е издадена и в Турция, където също се радва на огромен успех.

Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник, Златко Ангелов

Линк към книгата

Златко Ангелов сега е на 72 години, роден е във Варна през 1946. По образование е медик. Работил е като преподавател по анатомия, бил е участъков лекар, журналист. През 80-те години на ХХ век е печатал много статии в централни вестници и списания. В съавторство с Румяна Слабакова превежда творби на Джон Ъпдайк, Уйлям Тревър, Пол Теру, Гор Видал и Айрис Мърдок за списанията „Съвременник“ и „Панорама“, както и за тогавашния Служебен бюлетин на Съюза на българските писатели. През 1991 г. издателство „Народна просвета“ издава негов учебник по биология. През 1992 г. емигрира в Канада. Седем години по-късно се озовава в САЩ. Живее и работи в град Айова Сити, щата Айова. През 2011-2012 г. го откриваме в Сан Себастиан, Испания, а през юни 2013 г. се премества в Саутхамптън, Великобритания. Баща е на шест деца. Участва като редактор в Международната издателска програма към Университета в Айова. През януари 2015 г. издателство „Ерго“ публикува у нас книгата му с есета „Моята Америка“ Година по-късно в „Сиела“ излиза том с новели „Еротични спомени“, представен възторжено от професор Михаил Неделчев. Любим негов писател си остава Марсел Пруст, защото е успял да пресъздаде измерението време в нашето съзнание. Много ласкаво бе възприета и издадената му наскоро от „лексикон“ творба „Литература на края на света“, която представлява лишен от съображения и конюнктурни мнения поглед върху съвременния ни културен живот. Особено го вълнува темата дали един творец е важен за националното самосъзнание – в това отношение той особено високо поставя Милен Русков, автора на „Възвишение“ и на „Чамкория“. Бих се радвал, ако обърнете повече внимание на най-изповедната и най-значима, според мене, книга на Ангелов „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник“, издадена у нас през 2002 г., а преди това стигнала до американските читатели. Един от най-значимите коментатори на събитията в Източна и в Централна Европа Джонатан Сънли говори за „проза, близка до Чехов и до Чеслав Милош“, а канадският професор по социология Джон Ал Хол твърди: „Тази забележителна книга се противопоставя на забравата на комунизма, като ни дава жива представа за характера на комунистическото всекидневие.“ Мога да сравня написаното с прозренията на Георги Марков – в нея откровено се говори за приспособяването на интелигенцията, за двойствения морал. В откровения, на места – безпощаден и към самия себе си разказ, разпознаваме истината за „обикновения комунизъм“, който смачка съдбите на милиони хора. Непременно прочетете този мемоар, тъй като той звучи като откровение, като изповед и ще помогне на всеки от нас да осъзнае собствената си вина и отговорността си да се борим за наистина демократични промени. Нека го чуем: „Може би нямам право да се явявам в ролята на говорител на цяло едно поколение. Но доколкото съм и свидетел, и потърпевш в тоталното извращаване на ценностите, мога да твърдя, че целите се къпехме в реторика, обещания, добри намерения, мечти за успехи и лунатична откъснатост от битките и реалиите на големия свят. Черното и бялото бяха единствено разрешени, а над цветната палитра тегнеше тежка възбрана.“ Завършвам с още едно авторитетно мнение, на писателя Фредерик Куин, автор на „Демокрация призори“: „Авторът притежава познатия от Кундера източноевропейски талант за самонаблюдение и анализ, както и неприкритото съзнание за своето комунистическо потекло и възпитание. То прави падането на комунизма и неговото собствено обезверяване още по-болезнено.“

 

Вивиан Уестуд, Вивиан Уестуд, Иън Кели

Линк към книгата

Вивиан Уестуд е родена на 8 април 1941 г. в родилния дом „Партингтън“ в Глосъп. Нейната майка Дора Бел е от селцето Тинтуисъл в Дарбишър – тя е второто от общо пет деца на предач в памучна фабрика. Баща й Гордън е амбициозен и предприемчив красавец, спортист и много добър танцьор, който умира на седемдесет и няколко години, докато танцува със съпругата си. Семейството се прехвърля в Северна Англия, а Вивиан решава да постъпи в художественото училище „Хароу“, а след това в школата за изкуство „Тренд парк“.Първият й мъж е Дерек Уестуд, разделят се след три години, но тя запазва фамилията, с която се прославя по света. Имат две деца: Дъщеря Роуз и син Бен. Вивиан се запознава с менажера на рокгрупата „Секс пистълс“ Малкълм Макларън и животът й се променя коренно – тя навлиза в света на секса и наркотиците, на светския блясък и на интригите. Двамата имат син Джоузеф. През 1970 г. тя започва сериозно да се занимава с дизайн и отваря първия си магазин. Кариерата й се развива лавинообразно и в средата на 90-те години е избрана за „най-добър британски дизайнер“. Кралицата на пък модата, иконата на нашето време е нестандартна, вечна бунтарка, тя доказва, че изкуството на обличането може да промени мисленето и вида на човека. Рядко ще можете да прочетете толкова искрено и емоционално написана автобиография. Вивиан не крие нито възходите, нито разочарованията си, тя откровено разказва за сегашната си любов с бившия си ученик, родения в Австрия дизайнер Андреас Кронталер, който е с 25 години по-млад от нея. Ето и нейното верую: „ Моят дълг е да разбирам. Да разбирам света. Това е нашата отплата за щастието да сме живи. От хората, живели преди нас, можем да преоткрием различни виждания за света чрез изкуството – това е същинският смисъл на културата – и чрез сравнение изграждаме собствените си представи за свят, по-добър от света, в който живеем, света, който ние объркахме. Можем да променим бъдещето си. Като преследвате идеите, ще започнете да мислите, а това ще промени живота ви. А като промените живота си, вие променяте света.“ Преводът на книгата е дело на Герасим Славов и на Деян Кючуков, а елегантното оформление е на художника Стефан Касъров.

Капиталът. XXI век, Тома Пикети

Линк към книгата

За пореден път издателство „Изток-Запад“ ни изненадва с основополагащ труд, най-амбициозното досега научно изследване за разпределение на благата. Тома Пикети е роден през 1971 г. в Клиши, Франция. През 1993 г. защитава докторат, а след това преподава две години в Масачузетския технологически институт. Професор е в Парижкото училище по икономика и във Висшето училище за изследвания в областта на социалните науки, автор е на фундаментални трудове върху взаимната зависимост между икономическото развитие и разпределението на доходите и на богатствата. Той е главен инициатор и двигател на проекта за изследване на дългосрочното изменение на дела на най-едрата собственост и високите доходи в националните икономики. Получените досега резултати са систематизирани в Световната банка за собствеността и доходите. „Капиталът пред Двайсет и първи век“ излиза през 2012 г. ,веднага е преведен на английски и предизвиква широк отзвук. Според Пикети икономическата поляризация в обществото е обусловена от политически решения и той се разграничава от множеството икономисти, поддържащи неолибералната теза, че свободата на пазарите гарантира саморегулацията на икономиката и на обществото като цяло. Той предпочита да не прогнозира до какво би могло да доведе все по-растящото неравенство и препоръчва радикални мерки за неговото ликвидиране. Консервативно настроени икономисти го обвиняват, че по този начин той политизира икономическата дисциплина. Пикети е наблюдател във вестник „Либерасион“, но често се появява и в „Монд“. През 2015 г. той отказа да получи ордена на Почетния легион. След излизането на книгата мнозина определят Пикети като марксист, някои дори го наричат „съвременния Маркс“. Той самият обаче заявява, че всичките му съвети и усилия са за запазването на свободния пазар и на демокрацията, а не за разрушаването им. Дори на въпрос на журналист си признава, че не е могъл да прочете докрай „Капиталът“ на Маркс – сторил му се доста скучен и труден за разбиране. Самият Пикети пише увлекателно, така че да стигне до разума и на обикновения читател, който иска по-добре да разбере особеностите на епохата, в която живее. Според нобелиста Пол Кругман, „Пикети преобрази нашия икономически дискурс; ние вече никога няма да говорим за богатството и за неравенството по начина, по който го правехме досега.“ Сред нашите икономисти и политици вече се завърза оживен спор за идеите на Пикети – струва си например да прочетете в Интернет критиките на Петър Къртев,     автор на „Справедливата печалба“. Поклон пред усилията на преводача Симеон Ангелов, който блестящо се е справил с 680-те страници тежък текст.

 

Мидхат паша и управлението на Дунавския вилает, Георги Плетньов

Линк към книгата

„Мидхат паша и управлението на Дунавския вилает“ се появи през 1994 година в издателство „Витал“ и веднага стана обект на остри спорове между историците и читателите. Дунавският вилает е бил разделен на седем санджака – Тулча, Варна, Русчук, Търново, Видин, София и Ниш. Територията му е 88 400 квадратни километра. През 1876-1878 г., по сведения на френския консул в Русе, там съжителстват 1 120 000 мюсюлмани и 1 233 500 немюсюлмани, от които 1 150 000 българи. Мидхат паша пристига в столицата на вилаета Русчук на 22 октомври 1864 г. с екип от лекари, инженери, архитекти, майстори и други специалисти. Граф Игнатиев изпраща в Русия следното съобщение: „За дунавски губернатор е назначен Мидхат паша, развил особена дейност по време на управлението на Нишкия вилает и заслужил репутацията на енергичен губернатор от числото на така наречените нови турци.“ Според Мидхат Русчук е отворен към Европа град и има перспективата да се превърне във важен транспортен възел, свързващ Османската империя със Средна и Западна Европа по река Дунав. Нека чуем свидетелството на сина на баба Тонка, революционера и съратник на Ботев Никола Обретенов: „С идването на Мидхат паша за валия в Русе настъпиха големи промени в живота на българите, които до тогава бяха в много окаяно състояние. Поемането на властта от него веднага се почувства и от турците и от българите. Той беше високо посветен човек, със силна воля и с голям такт.“

И все пак реформаторската дейност на Мидхат паша несъмнено цели притъпяване на националноосвободителното движение. Затова българите го възприемат като противоречива, дори отрицателна личност. На 24 май 1868 г. е освободен от поста губернатор и заменен от Сабри паша. През октомври 1994 година доцент Георги Плетньов е блъснат от кола в центъра на Велико Търново и умира на място. Според преводача и публицист от Русе Огнян Стамболиев монографията на доцент Плетньов за Митхат паша „не само, че изкривява историческата истина, но дори сравнява турския управник с Петър Велики“. Страстите около написаното от Плетньов се разгорещиха силно след като неговата последователка, русенската османистка Теодора Бакърджиева издаде книгата „на крачка пред времето или за държавника-реформатор Митхат паша“. Тя беше обвинена, че е финансирана от мощната турска банка „Зираат“. Появиха се обвинения и срещу изследванията за османските времена на Вера Мутафчиева. В крайна сметка съвременният читател може сам да провери фактите и да си направи изводи. Каквото и да говорим, трудът на доцент Плетньов е полезен и ценен. Струва си да видим реформатора Митхат Паша, който е един от главните герои и в историческите романи на Стефан Дичев, най-вече в епоса „За свободата“.

Речник на Третия райх, Джеймс Тейлър, Уорън Шоу

Линк към книгата

Оригиналът на „Речник на Третия райх“ е представен от авторитетното английско издателство „Пенгуин Букс“. Той се справя отлично с трудната и рискована задача да даде възможно най-пълното и най-достъпно описание на този исторически период. Изданието е организирано в статии, препратки, хронология на събитията. За да стане появата на нацизма ясна и разбираема, авторите проникват в историческото минало на Ваймарската република. Националсоциализмът е разгледан откъм обективността на фактите, а не като емоционално ужасяващо или исторически случайно явление. Особено интересна е статията за Адолф Хитлер. Получаваме пълна и обективна представа за периода 1933 – 1945 г. Портретите на основните фигури в нацистката политика, изкуство и индустрия са поднесени аргументирано, а политиката и идеологията на нацистката партия и на нацистката държава ни подтикват да правим сравнения с онова, което преживяхме в тоталитарната система. Що се отнася до Втората световна война, добиваме представа за немските военни операции с кодови имена и за областите, в които се развиват те. Не е забравена и немската съпротива, външна и вътрешна. Важни страници са отделени на расовата политика и на упражнявания геноцид срещу евреите и други малцинства. Подробно е представен Нюрнбергския процес, тезите на обвиняемите и на техните защитници. Побиват ни тръпки, когато четем думите на Хитлер: „Трябва да сме безпощадни. Трябва да освободим съзнанието си и да приемем безпощадата.“, или пък признанието на Гьоринг: „Не ми е работа да раздавам правосъдие; моята работа е да унищожавам и да избивам, това е всичко.“ Историкът Уорън Шоу умира преди завършването на труда, но Джеймс Тейлър успява да сложи точката на тази  безценна енциклопедия през 1997 г. Оттогава тя е преиздавана многократно и е преведена почти по цял свят. Българското издание е на „Еквус Арт“, преводачка е Румяна Бикс, а научен консултант – полковник Владимир Александров. Книгата в никакъв случай не е предназначена за тесен специализиран кръг читатели, тя несъмнено ще бъде интересна и за младите хора, които искат да добият ясна представа за миналото.

Проектирай себе си, Карим Рашид

Линк към книгата

Карим Рашид е един от най-известните промишлени дизайнери в света. Роден е на 18 септември 1960 г. в Кайро, Египет, по баща е египтянин, а по майка – англичанин. Отрасва в Англия и в Канада. Децата в семейството са три, а художественият вкус Карим наследява от баща си – художник и театрален декоратор, който навсякъде води сина си със себе си. Промишлен дизайн младежът учи в университета Карлтън в Канада и през 1982 г. получава титлата бакалавър. Продължава специализацията си в Неапол, после прекарва една година в Милано, където стажува в студиото на Рудолфо Бонето – един от магьосниците на модерния дизайн. След европейския стаж Карим Рашид се връща в Канада и седем години работи за една от големите компании, като все по-тясно сътрудничи със „Сони“, със „Ситибанк“ , а през 1993 г. открива в Ню Йорк собствено дизайнерско студио. Карим Рашид демонстрира интерес не само към проектирането или към създаването на отделни предмети или пространства, а се стреми да наложи дизайна на средата за обитаване в най-широкия смисъл на думата. „Не ограничавай своите възможности с тясна специализация – специализирай се върху целия живот.“ – гласи една от знаменитите 50 заповеди, които формулира. Рашид оформя ресторанти в Ню Йорк и в Токио, хотели в Атина, Лос Анджелис и и Лондон, студията на известни телевизии.  „Струва ми се, че изкуственото в последно време става естествено – което ще рече, че не бива да разделяме изкуствените материали и природните. Също така не трябва да отделяме технологическото от човешкото“, категоричен е той. Убеден е, че светът ще се промени към по-добро само тогава, когато хората се откажат от носталгията към миналото. До този момент е създал повече от 2 000 дизайнерски шедьовъра в областите интериор, мода, осветление, мебели и т.н. Всичко това ще открием синтезирано във великолепната му книга „Проектирай себе си“, издадена от „Четмо“ през 2009 година. Още в началото дизайнерът ни предупреждава: „Не всеки е предопределен за величие. Но всички можем да получим живота, който сме проектирали за себе си.“ Достъпно и увлекателно разкрива как можем да преобразим живота си във всичките му проявления – при това не се ограничава само до дизайна, а говори за стила ни на обличане, на хранене, на общуване , на любов и на секс, говори ни дори как да приемаме смъртта. Зарежда ни с позитивна енергия и успява да ни убеди: „Всички сме едно семейство. Нека се обичаме и уважаваме и нека проектираме и оформим един по-добър, по-просветен свят.“ Книгата е разделена на четири глави. „Живей“, „Обичай“, „Работи“ и „Играй“ , а дизайнът на изданието ни изненадва с различни по големина шрифтове и комбинации от ярки цветове, които са в хармония с философията на неподражаемия Карим Рашид.

Моят свят в картини, Ерих фон Деникен

Линк към книгата

Никога няма да забравя онези два часа, когато в младежките си години гледах в кино „Култура“ невероятния документален филм на Ерих фон Деникен „Спомени от бъдещето“. Ерих Антон Паул фон Деникен е швейцарски изследовател и писател, роден на 14 април 1935 г. Получава образованието си в колежа „Свети Михаил“ в Мюнхен. През 1968 г. издава първия си огромен бестселър „Колесницата на боговете“, който се превръща в основата за филма „Спомени от бъдещето“ и за неговото продължение „Тайната на боговете“. Книгите му са преведени на 32 езика в общ тираж над 60 милиона екземпляра. Фон Деникен си има немалко проблеми със законите. Още през 60-те години на Двайсети век, когато се препитава като управител на хотели и ресторанти в Швейцария е осъден за измама и известно време лежи в затвора. През 1967 г. е обвинен в укриване на данъци, властите откриват, че дължи над 700 000 долара и този път влиза зад решетките за цели седем години. Още от малък се интересува от странни артефакти и от археологически загадки. Категоричен е, че още в древността Земята е била посещавана от същества с високоразвит интелект. Прилага доказателства, че те оказват влияние върху еволюцията. Заедно с Робер Шару пише „Непознатата история на човечеството преди 100 000 години“, според която животът на Земята е пренесен от напреднала цивилизация. Инициатор е на уникалния музей на загадките в град Интерлакен, Швейцария. Много от най-интересните му книги са издадени у нас от „Литера прима“ – ще спомена „По следите на всемогъщите“, „Каменната ера е била различна“, „Боговете са били астронавти“, „Страшният съд е започнал отдавна“, „В името на Зевс“ и др. Особено място сред тях заема „Моят свят в картини“, страхотен том, в който изследователят подкрепя възгледите си с огромен илюстративен материал. От „умните шумери“ и от „космическия кораб на Иезекил“, през тайните знания на пророка Енох, загадките на пирамидите, индианските пътеки стигаме до кодексите на маите, до тайните на Великденските острови, до общуването на растенията с извънземните и до уменията на жреците… Можем да се съмняваме в някои от изводите на фон Деникен, но не бива да си затваряме очите за странните артефакти, за несъответствията в нашите учебници по древна история, за всичко онова, което стереотипите на класическата наука отричат, но модерните хора възприемат, тъй като чудесата са навред край тях. Четенето на книгите на Ерих фон Деникен е приключение, далеч по-привлекателно от най-увлекателния индиански роман.

 

 

Фолклорът - забулената реалност, Тони Маркс

Линк към книгата

Издателство „Литера прима“ на писателя-фантаст и уфолог Марин Найденов от много години насам последователно ни отвежда в тайнствения свят на големите тайни, свързани с произхода на Земята и на човека. Десетки заглавия поднасят скривана грижливо информация за летящите чинии, за странни исторически артефакти, за необясними явления, които правят на пух и прах дълбокомислените заключения на науката. Представени са трудовете на хора от цял свят, които не се примиряват със стереотипите и отстояват своя нетрадиционен начин на мислене. Сред тях е и бургаската авторка, която се крие успешно под псевдонима Тони Маркс. През 2006 г. тя ни поднесе изследването си „Фолклорът – забулената реалност“, а през 2013 г. и неговото продължение – „Скрити пред очите“. Нека да чуем защо се е заела с толкова деликатни теми: „Интересът ми към приказките ме съпътства през целия ми съзнателен живот. В течение на годините все по-ясно осъзнавах, че те не са просто небивалици – в тях отчетливо прозираха паранормални явления, аномалии с времето, необичайни космически явления, чуждо присъствие под формата на завладяващи феномени, стоящи отвъд сетивата и рационалността.“ В книгите се прави сравнителен анализ и се използват съвременните постижения на археологията, на антропологията, на митологията и на културологията. Ето например разказът на Тони Маркс за халите и за змейовете – та за тях се говори от Мексико до Андите, през Черна Африка и Арабския свят, та до Индия и до Индонезия. Изследователката се опитва да разкрие посланията, кодирани в свещените книги. Тя категорично доказва, че приказките са отражение на света, мост, прехвърлен през времето и през пространството. Те не са измислени и илюзорни, а са съвсем реални – огледален образ на скритите сили и на надсетивните възприятия на човека. Ще ви изброя някои от названията на главите: „Детето в кошница“, „Вълшебното огледало“, „Снежанка и стъкленият ковчег, „Големият лов на вещици“, „За Пепеляшка и хипнозата“, „Летящи колесници, летящи килимчета“, за да разбудя любопитството ви. Зад всяка от тези теми се крие докосване до поредното табу, наложено от науката. Тони Маркс се замисля над постиженията в аеронавтиката на братя Райт, тя налива многобройни доказателства в аналите на уфологията – науката за летящите чинии. След като прочетем книгите й, започваме да гледаме на вълшебните приказки със съвсем други очи и да дирим в тях опълчването на класическите схеми, за откриваме нови и нови доказателства за извънземния произход на живите същества. „Фолклорът – забулената реалност“ и „Скрити пред очите“ са написани толкова увлекателно, че трудно можем да ги оставим, щом започнем да ги четем. 

Дневници, Кирил Патриарх Български.

Линк към книгата

Патриарх Кирил е една от най-значимите исторически личности, огромна духовна фигура в българския живот през Двайсети век. Роден е на 3 януари 1901 г. в София. Родителите му са от Албания, преселени в София. От 1914 до 1918 г. учи в Софийската семинария, а след това следва богословие в софийския университет. По убеждения е анархо-комунист и за да избегне преследванията, продължава следването си в Белград и в Загреб и завършва в Черновци – днешна Украйна. Защитава докторат през 1927 г. През 1928-1930 г. специализира философия в Берлин при професор Адолф Харнак.  Замонашва се като студент през 1923 г. През 1936 г. е ръкоположен за Стобийски епископ. На 15 май 1938 г. е избран за Пловдивски митрополит. През 1943 г. дръзва да се противопостави на властите, за да спаси подготвените за изпращане в лагери на смъртта пловдивски евреи. Заявява, че е готов да легне пред влака. За това си дело през 2000 г. е провъзгласен от организацията „Яд Вашем“ за „праведник на народите“, а наследниците му получават специална благодарствена грамота и почетен медал. След комунистическия преврат през 1944 г. лежи няколко месеца без присъда в затвора. През 1948 г. ръководи делегацията на Българската православна църква за участие в Междуправославната конференция в Москва, на която е осъдена политиката на Ватикана. На 10 май 1953 г. е избран за пръв патриарх на възстановената Българска патриаршия, след като е избран от Третия софийски църковно-народен събор за патриарх и за Софийски митрополит. Научните му трудове, значителни по обем и по съдържание, сред които се открояват „Българската патриаршия в Македония и в Охридско“ – 2 тома, „Граф Игнатиев и българския църковен въпрос“ и др. , са написани въз основата на огромен документален материал и са важен принос към историята на българската църковно-национална борба. Патриарх Кирил умира на 7 март 1971 год. В София. Сега „Нов български университет“ ни поднася безценен исторически документ – „Дневниците“ на патриарх Кирил, подготвени от Живко Лефтеров и от Момчил Методиев. Държим в ръце свидетелство за противоречивата дейност на един родолюбец, който успява да скрие от погледите на комунистическите власти много „бивши хора“, настанявайки ги в църковната администрация, но от друга страна е принуден да отстъпи все по-голяма територия на атеистичната и диктаторска държава. Получаваме страхотно свидетелство за отношенията между църквата и комунистите. Дневниците са творение на енциклопедичен ум, който в хода на живота си е обречен да изстрада ограничаването на собствения си хоризонт. Записките започват от април 1926 г. и с големи прекъсвания са водени до януари 1971 г. Снимковият материал и подробният именен показалец, както и интересният предговор, повдигат допълнително стойността на изданието.  

Време разделно, Антон Дончев

Линк към книгата

Зрителите на предаването на БНТ „Лачените обувки на българското кино“ направиха своя избор през  юни 2015 г. Те поставиха на първо място като българския филм на всички времена епичната лента на режисьора Людмил Стайков „Време разделно“, заснета през 1988 г. от оператора Радослав Спасов и от режисьора Людмил Стайков, с участието на Йосиф Сърчаджиев, Руси Чанев, Васил Михайлов, Аня Пенчева и сегашната професорка на история на театъра Калина Стефанова в ролята на Елица. Разгоряха се разгорещени спорове – премиерата през март 1988 г. съвпадна с честването на 110-годишнината от Освобождението от турско робство. Филмът беше показван на 16 международни фестивала и продаден в 35 страни. Мнозина и до днес отстояват становището си, че това е поръчкова творба, съзвучна с престъпното преименуване на българските мюсюлмани и прогонването на хиляди от тях извън страната.  Всъщност става дума за екранизация на едноименния роман на Антон Дончев, който също продължава да поражда остри полемики. В публикуваните посмъртно дневници на писателя Йордан Вълчев се твърди, че Фани Попова-Мутафова е споделила с него истината за създаването на „Време разделно“ – а именно, че тъй като я възприемали като „фашистка писателка“, тя дала ръкописа си на младия тогава Антон Дончев да го издаде от свое име. Дончев е носител на следните награди: орден „Стара планина“, първа степен, Голямата награда за литература на Софийския университет, Национална литературна награда „Йордан Йовков“, Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, орден „Св. св. Кирил и Методий“. Сред най-четените му произведения са епичните романи „Сказание за времето на Самуила“, Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“, „Странния рицар на свещената книга“, „Трите живота на Кракра“, „Сянката на Александър Велики“. Три пъти е предлаган за Нобелова награда. В годината, когато се развива действието на „Време разделно“ християнският свят очаква Апокалиптично събитие и то наистина се случва – големия лондонски пожар по време на ужасяващата лондонска чумна епидемия. През същата година Луи XIV открива Френската академия на науките. Сюжетът в общи линии е следният: Караибрахим, придружаван от Венецианеца, с отряд от 122 конника, пристигат в родопската долина Елинден, за да потурчат местните православни християни. Село Чепино е опожарено. Селяните дирят спасение в планините. Манол търси помощта на господаря на долината Сюлейман ага, но той отказва да му помогне. Разказвачи са последователно Венецианецът и поп Алигорко, като техните редуващи се записки представят събитията през противопоставящи се гледни точки. По-късно Антон Дончев представя дневника си за създаването на романа. Заявява, че го е започнал на 15 юли, в понеделник, когато е успял да подготви седем листа с пристигането на Караибрахим. На 29„8 октомври, в петък, написва последните откъси: 5 листа от разказа на Венецианеца и 1 лист – погребението на Момчил. В Родопите са били завършени 110 от общо 385-те листа, които представляват окончателния вариант на книгата. Ето една критическа оценка от Италия: „За книгата на Антон Дончев могат да се кажат много неща, но преди всичко трябва да се отбележи, че днес рядко може да се намери модерен исторически роман, който да заключава в себе си тази мощ на изказа и това дихание на героизъм, както творбата на българския писател. Творба, която възкресява една епоха, един климат, една цивилизация – вече изчезнали. Това е епопея – велика и ужасна, пресъздадена с наистина забележително изкуство, доминирана от няколко незабравими образа, възвишени и в доброто, и в злото, на свой ред превъзхождани от почти непрестанното присъствие на почти одушевената Родопа, великата българска планина.“   А критикът на „Ню Йорк Таймс“ Гай Давънпорт е красноречив: „Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство – толкова изтънчено – като това на Джойс или на Томас Ман.“ Писателят Станислав Сивриев е на противното мнение – за него „Време разделно“ е „шарлатания с родопските исторически събития и личности“. Не са малко враговете на романа, но въпреки всичко, той продължава да се чете и да се коментира. Никой не може да го прескочи, тъй като се е превърнал в модерна класика.

Кръстникът, Марио Пузо

Линк към книгата

През 1972 г. култовият режисьор Франсис Пол Копола създаде един филм, с който започваше нова ера в световното кино. Той беше екранизация по публикувания през 1969 г. роман „Кръстникът“ от американския писател Марио Пузо. Пузо е роден на 15 октомври 1920 г. в семейство на италиански емигранти. По вре ме на Втората световна война служи в частите на ВВС в Източна Азия и в Германия. Учи в Нюйоркския университет за нови изследвания и в Колумбийския университет. Около 25 години работи в правителствени мисии в Ню Йорк и в чужбина, занимава се и с журналистика. Първият му роман „Мрачна арена“ се появява през 1955 г., а действието се развива в следвоенна Германия – вълнуваща е историята на американския войник Уолтър Моска и на любимата му германка Хела. Следващият роман „Щастливият странник“ описва трагедията на италианските емигранти в САЩ по време на Великата депресия. Славата обаче кацва на рамото на Пузо с „Кръстникът“. Писателят умира от сърдечна недостатъчност през 1999 г., но остава след себе си шедьоври като „Шест гроба преди Мюнхен“, „Сицилианецът“, „Омерта“, „Фамилията“ и любимата ми негова творба – епичния роман „Умират глупаците“, който за съжаление остава недооценен от критиката. Но сега да се върнем към „Кръстникът“. Образът на героя дон Вито Корлеоне несъмнено е събирателен, но в него съзираме няколко реални представители на престъпния свят – Франк Костело, Вито Дженовезе, Лъки Лучано. Особено интересно е представена промяната в престъпния свят – смяната на „омертата на честта“ на старото поколение с безпринципността на новите господари на света, представени от сина на дон Корлеоне – Майкъл. Във филма на Копола Марлон Брандо създава безсмъртен образ, макар че собствениците на студията отначало са категорично против участието му. Те се опитват да сменят и Копола с Елия Казан, но режисьорът и актьорът взаимно се защитават и доказват правотата си. „Кръстникът“ не само печели три „Оскара“, но неизменнно продължава и до ден днешен да води класацията за най-добър филм на миналото столетие. Двете му продължения постигат не по-малък успех, като във „Кръстникът – 2“ Робърт де Ниро прави гениална роля като младия дон Корлеоне. Трилогията „Кръстникът“ е не само най-добрият гангстерски филм, а трагедията на Майкъл, герой от войната, продал душата си на дявола е пресъздадена незабравимо от Ал Пачино. Разбира се, в основата на всичко си остава съвършената драматургия на Марио Пузо и философската дълбочина на неговия роман „Кръстникът“, преведен на български от Елена Юрукова.  Семейството на Марио Пузо възложи на писателя Марк Уайнгарднър да подготви две продължения на великата книга – те се наричат „Отмъщението на кръстника“ и „Кръстникът се завръща“, интересни са, но за съжаление не достигат посланието и мащабните внушения на оригинала.

Граф Монте Кристо. Том 1-2, Александър Дюма

Линк към книгата

Историята на моряка Едмон Дантес, предаден от завистници малко преди да се ожени за прекрасната Мерседес, озовал се в замъка Иф, където в тайната си го посвещава абат Фариа, избягал като по чудо, станал приказно богат и върнал се във висшето общество, за да отмъсти за погубената си младост, е може би един от най-вълнуващите сюжети в световната литература, превърнал се в своеобразен архетип, от който черпят загадките си стотици съвременни трилъри. Всевластният мъж, който отмъщава, ще бъде наречен Зоро, Фантомас, ще го местят от страна в страна, от затвор в затвор, ще го изправят срещу какви ли не ужасяващи противници, но матрицата ще си остане все същата – такава, каквато я е измислил гениалния Александър Дюма. Детският ми спомен е за граф Монте Кристо с лицето на актьора Жан Маре под режисурата на Робер Верне. Разбира се, преди това, през 1934 г. романът е екранизиран в Холивуд с Робер Донат. През 1961 г. с начинанието се зае режисьора Клод Отан Лара, който заложи на Луи Журдан. Андре Юнебел направи осъвременена версия през 1968 – „Под знака на Монте Кристо“. През 1975 г. новото поколение се влюби с Монте Кристо на Ричард Чембърлейн, а през 1988 г. съвсем нова трактовка на образа се опита да даде Жерар Депардийо. Първоначално романът „Граф Монте Кристо“ е публикуван в списание „Журнал дьо деба“ в осемнайсет части от 28 август 1844 до 15 януари 1846. За първи път излиза в книжно тяло в осемнайсет тома от Петон през 1855 г., а замъкът, който Дюма, издига със спечелените от романите си пари се нарича „Монте Кристо“. Като приложение на журнал „Зимни нощи“ у нас се появява абсолютно пълен превод на оригинала от Харитон Генадиев, още в началото на 90-те години на Деветнайсети век, а популярни стават и вторичните романи на Жул Иполит Лермина „Синът на граф Монте Кристо“ и на Пол Дюбоа „Графиня Монте Кристо“. Модерният превод е дело на прекрасния поет Атанас Далчев, правен в годините, когато не му разрешават да пише стихове, и на Невена Розева. Новото издание на „Изток – Запад“ е образцово, великолепен е и луксозния том на „Труд“. За по-младите читатели е съкратеното издание на романа от „Хермес“. Беше време, когато постигнатото от Дюма се подценяваше и той бе представян предимно като автор за юноши. В наши дни и във Франция, и по цял свят интересът към надвременните му послания се завръща, а откритията му в областта на психологията го издигат не само като най-великия творец на приключенски четива, но и като първокласен сърцевед, създател на непреходни ценности, баща не само на „Тримата мускетари“, но още и на цяла галерия незабравими герои, сред които граф Монте Кристо несъмнено е един от най-колоритните.

 

Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча, Мигел де Сервантес

Линк към книгата

През 2005 година тържествено и по цял свят беше чествана 400-годишнината от появата на един от най-великите романи. По този случай испанското правителство пусна в обръщение монета от две евро, на гърба на която е изобразен рицарят с леген на главата вместо шлем, със стара ризница и с копие. На испански думата „кихот“ се употребява за „непрактичен идеалист“. Много популярна пословица в ред страни става и „да се бориш с вятърни мелници“, а тя всъщност е основен епизод от романа. Сервантес е роден през 1547 г. в скромно кастилско семейство, през 1569 г. заминава за Рим, по късно е приет в испанската кралска пехота. По време на знаменитата битка при Лепанто получава три огнестрелни рани – две в гърдите и една в лявата ръка, която остава неподвижна до края на живота му. През 1575 г. е пленен от алжирски пирати и прекарва пет години в робство, докато бива откупен от родителите си. Когато се връща в Испания, започва да пише стихове, издава пасторалния роман „Галатея“. Жени се за значително по-младата от него Катарина де Саласар и съществуват предположения, че нейният чичо Алонсо де Кесада е прототип на великия Дон Кихот. Сервантес става доставчик на продукти за Великата армада, на два пъти попада в затвора за финансови нарушения, а идеята за епичния роман му идва в килията. Първата част излиза през 1605 г. – само през първата седмица в Мадрид се появяват и три пиратски копия. Ще мине много време, през което Сервантес ще поднесе на читателите своите „Поучителни новели“, а фалшивото продължение на „Дон Кихот“ ще го амбицира да завърши през 1616 г. и втората част, малко преди да почине през същата година, едновременно с гениалния английски бард Уилям Шекспир. Отначало тълкуват „Дон Кихот“ просто като пародия на рицарски роман, но постепенно читателите и критиците осъзнават, че Сервантес е сътворил нещо много по-мащабно – истинска енциклопедия на испанския живот, както и алегория за човека, преодоляващ всевъзможни препятствия. По произведението са създадени оперите на Пиазиело и на Масне, симфоничната поема на Рихард Щраус, филмите на австриеца Георг Вилхелм Пабст и на руснака Григорий Козинцев, невероятните илюстрации на Оноре Домие и на Гюстав Доре. Първото българско издание е в превод на възрожденския учител и политик Христо Самсаров, по-късно идват преводите на Янко Ковачев, на Петър Кабакоев, на Николай Вранчев и др. Днес четем „Дон Кихот“ в съвършения превод на Тодор Нейков, а преводач на многото стихове е Стоян Бакърджиев. Горещо ви препоръчвам великолепното двутомно издание на „Изток-запад“ с илюстрации на художника Петър Станимиров, както и еднотомното издание на „Колибри“ с гравюри на Гюстав Доре.

Процесът, Франц Кафка

Линк към книгата

Има книги с извънредно странна съдба – несъмнено такива са творбите на Франц Кафка ( 1883 – 1924 ), който оставя на приятеля си Макс Брод категорично указание: „Всичко без изключение трябва да се изгори и те моля да сториш това колкото може по-бързо.“ Есеистът Брод обаче още на 17 юли 1924 г., месец след кончината на Кафка, оповестява, че подготвя за публикуване ръкописното му наследство. Между 1925 и 1934 г. в Берлин и в Мюнхен виждат бял свят пет книги – три романа и два сборника с разкази, а през 1935-1937 г. излизат 6 тома събрани съчинения. Роберт Музил, Херман Хесе, Валтер Бениамин, Томас Ман, Бертолт Брехт са единодушни – това са писания на гений. Първата книга, която Брод издава е романът „Процесът“ – 1925 г. Истината е обаче, че тази творба не съществува като завършено цяло, няма и окончателно наименование, а е натъпкана в 16 плика с ръкописи. Поне седем от главите не са дописани. Първото издание съдържа само напълно завършените глави. Публикуването на фрагментите е замислено в отделен том. Намесата на Брод в редакцията на ръкописа е много съществена. Достъп до ръкописа на „Процесът“ става възможен едва през 1988 г., когато Германският литературен архив „Фридрих Шилер“ в Марбах го откупува за огромна сума от наследника на Брод. Кръгът на изданията на романа засега се затваря с начинанието на швейцарското издателство „Щрьомфелд“, което си поставя за цел да възпроизведе оригинала. В послеслова се заявява, че и трите романа на Кафка „Процесът“, „Америка“ и „Замъкът“ всъщност са нахвърляни бележки, чиято фрагментарност в никакъв случай не е хаотична, а е свързана с начина на мислене на писателя. Първата среща на българския читател с „Процесът“ става в началото на 70-те години в превод на д-р Димитър Стоевски. Реабилитацията на оригиналния ръкопис се извършва едва през 2016 г. от преводача Любомир Илиев и от издателство „Атлантис“. Първото изречение, което се е превърнало в емблема на  модерния роман, е почти същото: „Някой очевидно беше наклеветил Йозеф К., защото без да е извършил нищо лошо, една сутрин бе арестуван.“ Оттам насетне ще се почувстваме на границата между реално и нереално, между истина и лъжа. Този роман е гениален, защото е предсказание за големите престъпления на Двайсети век, за терора и преследванията, за наблюдението над всички поданици на тоталитарната държава. Класикът на модернизма, пророкът и иконата на интелектуалния елит Франц Кафка е роден през 1883 г. в Прага в семейство на търговец от еврейски произход. Бащата е домашен тиранин и оказва огромно въздействие както върху психиката, така и върху творчеството на сина си. През 1906 г. Франц получава докторска титла по право. Той умира от туберкулоза през 1924 г. на 40 години. По време на нацизма произведенията му са забранени, а неговите три сестри загиват в концентрационни лагери. Днес заедно с Джеймс Джойс и с Марсел Пруст е смятан за един от тримата влъхви на модерната белетристика. През 1962 г. Орсън Уелс снима своя знаменит филм по романа „Процесът“ с Антони Пъркинс в ролята на Йозеф К., както и с участието на Жана Моро и на Роми Шнайдер. Има и нов филм от 1993 г. на Би Би Си, режисиран от Дейвид Джоунс с Кайл Маклоклан в главната роля и с участието на Антъни Хопкинс като свещеника. Своя версия на „Процесът“ през 1985 г. снима и Мартин Скорсезе.

Освободителните борби на Македония. Том 1-2, Христо Силянов

Линк към книгата

През 1984 година съставителят и редакторът Михаил Неделчев подготви в издателство „Български писател“ един безсмъртен том със спомени – „Писма и изповеди на един четник“, „Спомени от Странджа“ и „От Витоша до Грамос“ от Христо Силянов. Съставителят пише: „Той осъществи чрез слово и дело – наред с други работници на делото като Михаил Герджиков и Светослав Мерджанов – единството на Македония и Одринско в стремежа им към отхвърляне на вековния национален гнет… Животът му да двадесет и пет годишна възраст е сякаш създадена от поет-романтик повест.“ Роден е в Цариград на 24 май 1880 г. в семейството на Иван Силянов от Охрид, а майка му е гъркиня. Баща му умира, докато е малък и Христо е отгледан от чичо му. Учи в Цариград и в Солунската българска мъжка гимназия., после се премества в битолската гимназия и става член на ВМОРО под влияние на учителя си Даме Груев. Включва се в чети, участва в пренос на оръжие, работи за единството на различните македонско-одрински фракции. През Илинденско-Преображенското въстание е заместник-войвода. През 1907 г. завършва история в Софийския университет. След това специализира в Швейцария. Следват какви ли не драматични събития в живота му, дори бива осъден и хвърлен в затвора по време на Първата световна война, тъй като е обвинен че разузнавал в полза на Русия. Член учредител е на Македонския научен институт. Умира на 26 септември 1939 г. в София, а на погребението му реч държи Димитър Талев. Най-значимият труд на Христо Силянов безспорно са двата тома на „Освободителните борби на Македония“, първият излиза през 1933 година, а вторият – десет години по-късно.  В поредицата „Българско историческо наследство“ на издателство „Наука и изкуство“ двата тома излизат през 1983 година, а сега издателство „Захарий Стоянов“ направи ново, великолепно издание, което включва и много снимки и документи от епохата. Творбите на Силянов могат да бъдат сравнявани само със „Записките по българските въстания“ на Захарий Стоянов и със „Строителите на нова България“ на Симеон Радев. Трябва да ги има във всеки български дом, тъй като те са не просто историческо съчинение, а емоционален и правдив разказ за „най-романтичната част от българската история“.

И стана ден, Цончо Родев

Линк към книгата

Цончо Христов Родев е роден в град Провадия на 9.6.1926 г. Неговият баща, известният адвокат Христо Родев, е народен представител, човек със собствена позиция. Убит е без съд и присъда веднага след 9 септември, а след това е осъден на смърт от Народния съд. Момчето учи в Първа мъжа гимназия в града, но е изключен заради започналото преследване на така наречените „деца на врагове на народа“. Успява да завърши гимназия във Варна и Юридическия факултет на Софийския университет. Не му разрешават да практикува и той се отдава на страстта си  от детските години – литературата. Почетен гражданин е на Провадия и на Сливен, носител е на наградите „Добри Чинтулов“ и Д-р Иван Селимински“. В продължение на осемнайсет години изследва историята на Сливен и на областта. Трилогията му „Тътени“, 1980, „Бурята“, 1986, и „И стана ден“, 1998, е своеобразен литературен паметник на бурната история на този бунтовен български град. През 2006 г. Общинският съвет в Сливен удостоява Цончо Родев с наградата „За граждански принос“. Писателят умира на 27.12.2011 г. Съпругата му дарява личния архив на сливенската библиотека „Зора“. Първата му епична творба е романът „Изпитание“ – в него обръща поглед към бурните години след Освобождението. Запомнят се ярките образи на политически и военни дейци. Главен сюжетен момент е Сръбско-българската война – Родев създава епопея за бляскавите победи на българското оръжие. После идва ред на „тътени“. В нея няма измислени герои и събития – въпреки че е писана по време на социализма в книгата става дума за имперските апетити на Русия, много читатели сравняват трилогията на Родев с тетралогията на Талев и струва ми се, са напълно прави. „И стана ден“, книга, която спокойно може да се чете и като самостоятелен роман, започва в средата на февруари 1869 година и представлява епична картина на борбите на българите за национално освобождение и за църковна самостоятелност. Всъщност белетристът създава художествена енциклопедия на българското Възраждане, а умението му да психологизира, както и огромните качества, съдържащи се в другите му произведения, са прекрасно разкрити в биографичната книга на Соня Келеведжиева „Цончо Роден – един живот за България“. Горещо ви съветвам, прочетете цялата трилогия, а след това сами ще поискате да погълнете романите „Изпитание“, „Черният конник“, „Наричаха ме Желязната ръка“, „Двама против ада“ и др.

 

Десет малки негърчета, Агата Кристи

Линк към книгата

Романът „Десет малки негърчета“ е публикуван във Великобритания на 6 ноември 1939 година. От него до днес са продадени над 100 милиона копия, преведен е на всички езици, за които се сетите, а екранизациите и драматизациите нямат чет. За съжаление, откакто в последните години се появи налудничавата мания за „политически коректен език“, „умни глави“ решиха, че заглавието обижда чернокожите. На много места забраниха книгата. Още през 1970 г. американската преса заклейми авторката и даде на романа ново заглавие „Десет малки индианчета“. После обаче и думата „индианец“ се оказа „некоректна“, затова сега романът и последната му екранизация по HBO носят името „И не остана никой“. Първата публикация е от 20 май до 30 юли в САЩ във вестник „Сатърдей ивнинг пост“. По време на Втората световна война Агата Кристи пише пиеса по романа, която също се ползва с огромен успех. Премиерата е в театър „Ню Уимбълдън“ на 20 септември 1943 г. – до 1944 г. са изиграни над 260 представления и тогава върху театъра пада бомба. Пиесата е пренесена в Кембриджкия театър, поставена е и на Бродуей, където има 450 представления. През октомври 2005 г. излиза и компютърна игра по романа, а сюжетът следва логиката на песента: „Десет малки негърчета похапваха добре/задави се едното, сега са девет те./Девет малки негърчета до късно поседяха, / заспа едното непробудзно и вече осем бяха и т.н. – до последния куплет: „Едно малко негърче останало само, /обеси се и ето вече, че няма ни едно.“ Осем души от различни социални класи биват поканени в имение, намиращо се на Негърския остров, от мистър и мисис У.Н.Оуен. Всеки от поканените намира в стаята си копие от цитираната детска песничка. И злокобата в нея започва да ги покосява. Привлекателното са този роман е не само страхотната загадка, но и психологическата му дълбочина – идеята е, че възмездието настига човека навсякъде и грехът никога не остава безнаказан.  Последното българско издание е в поредицата романи на Агата Кристи, представяне от издателство „Ера“. „Първата дама на криминалния жанр“ е успяла да продаде повече от два милиарда книги по света, но „Десет малки негърчета“ си остава нейният ненадминат шедьовър.

 

Любов по време на холера, Габриел Гарсия Маркес

Линк към книгата

Навярно най-цитираното и обичано изказване на Гарсия Маркес из цяла Латинска Америка е, че без значение колко е преуспял, той никога не ще забрави, че е едно от шестнайсетте деца на телеграфиста от Аракатака. Когато за първи път чува тези думи, баща му Габриел Елихио избухва в ярост. Бил е телеграфист съвсем кратко време, вече е професионален лекар, поет, а също и романист. Отношенията между баща и син са сложни, драматични, Маркес много повече обича дядо си, когото нарича Полковника и е първообраз на някои от най-колоритните му герои. В края на август 1984 г. Маркес е написал вече над двеста страници от общо планираните шестстотин, които ще представляват знаменития му роман „Любов по време на холера“. Обобщава сюжета в едно изречение: „Разказ за мъж и жена, които отчаяно се влюбват, но не могат да се оженят на двайсетгодишна възраст, понеже са твърде млади, а не могат да се оженят и на осемдесетгодишна възраст, след всички житейски превратности, понеже вече са прекалено стари.“ Твърди, че творбата е много рискована, тъй като е създадена според похватите на масовата култура: вулгарност на мелодрамата, сапунената опера и болерото. Може би затова решава да върне действието назад във времето. На 13 декември 1984 г. Габриел Елихио Гарсия внезапно умира в болницата „Бокагранде“ в Картахена. Писателят със световна слава се оказва глава на многочислено семейство. Травмиращите моменти намират място в ръкописа и сапунената опера става трагедия. За него този роман винаги е бил размисъл не само за любовта, но и за смъртта, макар след присъждането му на Нобелова награда любовта да излиза на първи план. Ето една знаменита сентенция от романа: „Възрастните имат смъртта, а младите – любовта; но смъртта идва само веднъж, а любовта – много пъти.“ . Действието се развива в караибски град между 70-те години на XIX век и началото на 30-те години на ХХ век. Организиран е около сексуален триъгълник: аристократичния Хувенал Урбино, болезнено отегчителния чиновник Флорентино Ариса и красивата новобогаташка Фермина Даса. Първото българско издание е на „Народна култура“ в превод на Тамара Такова. През 2007 г. излиза и филма на режисьора Майк Нюъл с Хавием Бардем в главната роля. Дълги години творчеството на Маркес беше табу в България, тъй като издателите ни се бяха опитали да излъжат неговия импресарио за тиражите. Едва в последните години „Лъчезар Минчев“ преодоля забраната и направи последователно издания на „Хроника на една предизвестена смърт“, „За любовта и други демони“, „Дванайсет странстващи разказа“. За първи път се появи последния му роман „Спомен за моите тъжни проститутки“. Очакваме с нетърпение и новото издание на „Сто години самота“, което според преводачът Румен Стоянов за първи път ще е интегрално. Достойно място сред тези заглавия заема прекрасното издание с твърди корици за прекрасния роман „Любов по време на холера“. В предговора си към старото издание писателят Владимир Зарев казва: „В творчеството на Маркес се потъва като в море – една развълнувана безкрайност от видения и случайности, в която се изисква храброст, за да оцелеем.“ Нека се въоръжим с тази толкова необходима ни във времената, в които живеем, храброст и да отворим вълшебната книга за любовта, смъртта и красотата.

 

Моята борба, Адолф Хитлер

Линк към книгата

Има книги, докосването до които предизвиква неприятно усещане. Така е с „Основи на ленинизма“ на Сталин, „Политическите речи“ на Мусолини, дневниците на Гьобелс и на Берия. Списъкът може да продължи дълго, но човек, изпитващ желание да разбере уроците на историята и да си обясни какво и защо се е случило, трябва да познава възгледите на тираните и сатрапите. И то не от преразкази, а от първа ръка. Преди две години в Германия излезе ново издание на „Моята борба“ от Адолф Хитлер, в което редакторските бележи и коментарите на историците са разпръснати на повече страници, отколкото е оригиналния текст. „Моята борба“ е книга, съчетаваща автобиографията и излагането идеите на националсоциализма. Първият том „Разплатата“ излиза на 18 юли 1925 г. Вторият том „Националсоциалистическото движение“ – през 1926 г. Оригиналното заглавие на книгата е „Четири и половина години борба срещу лъжите, глупостта и коварството“. Съратникът на Хитлер - Рудолф Хес, който му помага при писането, дава идеята за по-кратко заглавие: „Моята борба“. Издаването на книгата у нас през 2001 г. предизвиква ожесточени дебати в Парламента. Хитлер започва да диктува „Моята борба“ на Емил Морис, докато лежи в затвора на град Ландсберг, а от 1924 г. се включва и Хес. Доходите от изданието отиват за „Червения кръст“. Главната идея на Хитлер е свързана с така наречената „еврейска заплаха“, той дори заявява, че създаването на езика „есперанто“ е част от еврейския заговор. Голяма опасност за австро-унгарската немска общност според него е евентуалната „славянизация“. Възприема Ваймарската република като „еврейско-демократична“ империя. Огромно внимание отделя на пропагандата като средство за манипулиране на масите. Една от важните точки на Хитлеровата идеология е противопоставянето му на марксизма – той твърди, че марксисткото учение служи на евреите и целта му е да унищожи човешката култура. Расовата теория също е важна част от идеите на бъдещия Фюрер. За висша раса той посочва арийците, състоящи се от германски и романски елементи. „Арийците са основоположници на човечеството“, категоричен е той. Отхвърля парламентаризма и предпочита той да бъде заменен от вождизма, когато нещата се решават не от мнозинството, а от един човек, който стои над всички интелектуално и духовно. В „Моята борба“ необходимостта на бъдеща война е обяснена с нуждата от жизнено пространство. Обявява се категорично против Франция, която още от времето на Наполеон си позволява да окупира немски земи, а от друга страна, провежда политика на расово смесване. Твърди, че Русия е напълно завладяна от евреите и това предопределя гибелта на голямата държава. Когато пише книгата си, той се възхищава от Англия и крои планове заедно с нея да разгромят болшевизма. През 1930 г. се продават 54 000 екземпляра, а през 1934 – 854127. От 1936 г. „Моята борба“ се подарявала дори на младоженците вместо „Библията“. През 1933 г. е издадена в СССР в ограничен тираж за изучаване от партийните работници. Интересно е, че през 20005 г. става бестселър в Турция, като се продават 100 000 екземпляра за три месеца. През януари 2011 г. е пусната в Китай, а през 1986 г. в Германия са продадени само 85 хиляди екземпляра. Както вече споменах изданието е с обилни коментари от експерти от Мюнхенския Институт за съвременна история. Знаменития автор на „1984“ Джордж Оруел пише специална рецензия за „Моята борба“, част от която бих желал да цитирам: „Докато социализма, а донякъде и капитализма щедро обещават на хората – „Животът ви ще е прекрасен“, Хитлер им казва: „Предлагам ви борба, опасност и смърт.“. В резултат цялата нация се хвърля в нозете му. Възможно е те да се уморят от всичко това и настроението им да се промени, както се е случило в края на Първата световна война. Сега той ни внушава: „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край.“ Час по-скоро трябва да влезем в решителна борба с човека, изрекъл тези думи, но не бива да не дооценяваме емоционалната сила на подобен призив.“                                                                                                                                                      

    Прочитът на „Моята борба“ не е лесна работа. Не бива да попада и в ръцете на малолетни, които все още не са си създали здрава ценностна система. Но зрелите жени и мъже трябва да знаят какво можеше да се случи със света, ако „ариецът“ го беше завладял.

Псалтир, во употребление Святия православния церкве восточнаго вероисповедания / напечата ся с иждивением и трудом от хаджи Найдена Иовановича татарпазарджичанина книгоиздавателя, за болгарскую юност, Хаджи Найден Йоанович

Линк към книгата

За мен е огромно удоволствие и чест да представя една от най-важните стари български книги. Може би една от най-светлите и благородни личности от епохата на Възраждането е пазарджиклията хаджи Найден Йованович. Той е човекът, когото Найден Геров през 1846 г. ще нарече „началник на книжната търговия в Българско“ и може би първия български „илюзонист“, защото, за да привлече купувачи за книгите, показвал разни „смешни мурафети“. Той е и автор на стихотворение, в което се обръща към татковината с думите: „О, милинко отечество!“ Роден е около 1805 г. в село Юнаците, Пазарджишко. Учи в българско килийно училище при вуйчо си – владишкия наместник епископ Дионисий Агатоникийски. Става учител в Пазарджик и в Батак, където открива общоселско училище „Св.св. Кирил и Методий“. В продължение на близо 20 години издава и преиздава на български език повече от 35 книги с богословско, светско и медицинско съдържание, отпечатва и разпространява първите литографии у нас с образите на исторически личности – Иван Шишман и Иван Владимир, Кирил и Методий, Александър Македонски. Основната му издателска база е в Белград. Умира на 22 март 1859 г., ослепял и почти забравен от сънародниците си. Цялото му имущество, събрано след кончината му в два съндъка, се състояло от 19 различни предмета на обща стойност 502 гроша и 20 пари. Приживе пътува много – стига до Атон, до Русия. Поддържа със свои средства да се учат в Белград няколко момчета. Поддържа близки връзки с Г.С.Раковски и през 1856 г. му дава ръкописа на „История вкратце о болгарословенском народе“. Пълният текст от 40 стиха за знаменитата народна песен за цар Шишман отпечатва в „Книга нарицаемая святче или календар вечний“ през 1843 г. 34 от известните книги на Йованович са отпечатани на български и 3 – на сръбски. В библиотеките в родния му край са запазени общо 13 негови издания. В хранилището на Регионален музей Пазарджик има 8 екземпляра, в Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“, Пазарджик – 3, а в Историческия музей в Панагюрище – 2.   Постъпленията са свързани с голямо дарение, направено от Иван Войводов през 1923 г. 

Отлитащото време, Анна Топалджикова

Линк към книгата

Не бива да се съмняваме, че когато издава мемоарна или историческа българска книга, издателство „Изток – Запад“ залага на приноса, на проникването сред неизвестните страници на голямата история. Сега ни предстои да се срещнем отблизо със знаменитата фотографска фамилия Карастоянови. Анна Топалджикова е театровед, професор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Сътворила е немалко книги в областта на историята и теорията на театъра, сред които особено ценни са „Необходимото чудо. Митът в българската драма“, „Играта театър“, „Фобии и утопии“, както и романа „Ледовете“, отминат с незаслужено мълчание от критиката. Новата й книга „Отлитащото време“ обаче не може да бъде премълчана – този фамилен разказ е не просто вълнуващ, той е основополагащ за разбирането на модерни тенденции в обществото ни, съчетаващи се хармонично с възрожденското съзнание. Анна се е родила, когато баща й е бил вече на 43 години, но отлично си спомня разказите му, тя превръща любопитството си към хората от портретите, фотографирани от дядо й и от прадядо й, в стойностен разказ за драматичната съдба на поколения българи. Атанас Карастоянов е създал страхотните портрети на Раковски, Левски, Каравелов, Ангел Кънчев, а синовете му Иван и Димитър са фотографирали Алеко Константинов, Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Яворов, Мина, Лора, дори Стефан Стамболов. В книгата се появяват имената на множество личности, които са били почитани от съвременниците си заради делата им, те са градили, жертвали са се, творили са – повествованието връща спомена за тях, като започва около 1750 г., когато в Самоков е роден Карастоян – предшественика на голямата фамилия, първомайстор на абаджийския еснаф в града, буен и безстрашен. Разказите са толкова живи и изпълнени с незабравими детайли, че миналото буквално оживява пред очите ни: от авантюристично донесената от Белград печатарска преса, през фотографските ателиета и приятелските кръгове – към съпреживяната история на модерните времена. Книгата е написана увлекателно, тя никак не прилича на научен труд, макар всеки факт да е грижливо проверен, по скоро е роман за един род, в чиято съдба се отразяват надеждите и покрусите на България.

Силуети и портрети из литературата и изкуството, Симеон Радев

Линк към книгата

Вече почти няма българско семейство, което да не познава великата книга на Симеон Радев „Строители на съвременна България“, както и двата тома с нейни продължения. Огромно място в културния ни живот заема и седемтомното издание на „Захарий Стоянов“ „Лица и събития от моето време“. Страхотен е приносът за разкриване безценното наследство на писателя и на издателство „Sky Print“ – то представи поредица неиздавани ръкописи, четвъртият том от която е „Силуети и портрети из литературата и изкуството“. Цялото това богатство, което постепенно ни разкрива, че Симеон Радев несъмнено е най-плодовитият, но и един от най-значимите български писатели на всички времена, дължим на професор Цочо Билярски и на Ива Бурилкова, двама неуморни труженици, не просто специалисти по разкриване на архивите, а истински изследователи, които разравят пластовете на родната история и изваждат безценни свидетелства за политическия, обществения и културния живот в миналото. За битието на Симеон Радев няма да говоря подробно, правил съм го много пъти – най-вече, когато представях „Строителите на съвременна България“. Ще концентрирам вниманието си върху настоящия том, който съдържа 62 спомена, статии, отзиви и рецензии, интервюта, един разказ и две драми. До този момент само 19 от тях са били публикувани в цензуриран и осакатен вид. За първи път ще имате възможност да се запознаете с автентичните текстове, коригирани след съответните сравнения с ръкописите. Списание „Художник“, в което Радев публикува своите статии за литературата и за изкуството е редактирано от него, от издателя Павел  и от професор Александър Балабанов. Списанието хвърля ръкавица на претендиращия да бъде водач в културния и обществения живот кръг „Мисъл“. В това отношение, разгромяваща студия на Радев срещу идеолога на кръга д-р Кръстьо Кръстев, макар и не съвсем справедлива, има огромна роля в историята на идеите у нас. Сред интересните литературни силуети има и писани за значими чуждестранни автори, поредното доказателство за енциклопедичната култура на твореца – той говори за Джозуе Кардучи, за Пол де Шеврмон, за Жозе-Мария Ередия, а спомените му за Елин Пелин, Кирил Христов, Яворов, Димитър Бояджиев, Трифон Кунев и други са крайно интересни. Освен историк и публицист, Радев е огромен познавач на изобразителното изкуство. Пише великолепни портрети на френските импресионисти, представя на читателите и някои от най-добрите български художници – Нягул Станчев, Жорж Папазов, Александър Божинов, Бенчо Обрешков и др. Голямо откритие е неиздаваната пиеса на Радев, създадена в началото на 1910 г. – той я е оставил без заглавие, но съставителите са я нарекли „Коварство и любов в полите на Витоша“, за да ни подсетят, че тя представлява своеобразен драматургичен диалог с Яворов. Включените в тома интервюта също обогатяват биографията на този забележителен българин, най-интересни са разговорите му с Христо Бръзицов, с германския българист Норберт Рандов, с журналистката Тамара Джеджева. Ива Бурилкова и Цочо Билярски ни обещават, че това няма да е последната среща с неиздавани ръкописи на Симеон Радев. Очертават се великолепни издания, които поставят на водещо място на културната и обществената сцена един от най-самобитните и европейски мислещи наши писатели.

 

 

Порочна невинност, Нора Робъртс

Линк към книгата

За първи път романът „Порочна невинност“ е издаден на 1 декември 1991 година. Това е една от най-четените и най-обичаните от милиони почитатели творба на Нора Робъртс, за която във Фейсбук намерих безброй възторжени отзиви. „През цялото време, докато я четях, имах различни предположения относно това кой е убиецът, накрая се шокирах, щом осъзнах, че той се оказа най-неочаквания от героите“, пише млада жена от Варна, а Стаси от София е категорична: „Тя е страхотна, притежава огромно чувство за хумор, но може и да ме разплаче. Обожавам я.“ Историята ни среща с известната цигуларка Каролайн Уейвърли, която решава да подири спокойствие и сигурност в родната къща на майка си в градчето Инъсънс. Но скоро нощите й ще станат безпокойни, защото зловещ убиец завлича жертвите си в близкото блато. Тъмни страсти и страшни тайни предизвикват драматични събития, а цигуларката се оказва в центъра на кошмарите. В мирното, сякаш забравено от Бога място три жени трябва да се простят с живота. Каролайн среща местния красавец Такър Лонгстийт, който се грижи за имението си, но внезапно се оказва сред основните заподозрени. Нора Робъртс не се задоволява с описание на любовните страсти, нито с решаване на оплетената криминална загадка, тя прави интересен психологически портрет на южното градче, в което предразсъдъците от миналото са живи. Умението да създава нещо повече от романтични сюжети прави белетристката толкова популярна. Тя е родена на 10 октомври 1950 г. в щата Мериленд. Най-малката е от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва рано. Известно време работи като секретарка. След раждането на синовете си остава в къщи, но една снежна буря през февруари 1979 г. рязко ще промени живота й. Не може да заведе синовете си в детската градина, вади молив и тетрадка и започва да измисля първата си увлекателна история. През 1981 г. излиза романът „Ирландска магия“, който веднага й печели известност. Скоро след това кани един привлекателен мъж да направи етажерки в дома й. Влюбва се в него и Брус Уайлдър става нейният втори съпруг. Двамата отварят книжарница. Ето някои интересни факти, по които можете да добиете представа за популярността й: общият тираж на книгите й е над 300 милиона екземпляра, нейни творби са били 632 седмици начело в класацията на „Ню Йорк Таймс“, а докато четете тези редове някъде по света поне 25 души са си купили нейна книга. Нора пише от понеделник до петък по осем часа на ден, винаги започва от ключовия момент в сюжета и след това нанася фона и подробностите. С голяма популярност се ползват футуристичните й детективски романи за лейтенант Ева Далас. Любима форма й е трилогията, в която може да развие епично съдбите на героините си. Никога не забравя своята ирландска кръв, купила си е имение в графство Клеър в провинцията Мънстър. И накрая, да припомня, че „Порочна невинност“ е много характерна книга за Робъртс, в нея срещаме силна и привлекателна героиня, която трябва да реши оплетена криминална задача и да намери истинската любов.

Бар "Петлите", Джон Гришам

Линк към книгата

Този роман на Джон Гришъм печели милиони почитатели не само заради световната слава на автора, но и заради необикновения сюжет, който е особено актуален дори у нас. Темата хрумва на писателя след като прочита статия на разследващ журналист, публикувана през 2014 г. в списание „Дъ Атлантик“. Там става дума за поредния гений на измамата, който създава фалшиви университети и кухи фондове, отпускащи студентски заеми. Тъй като подобни неща се случват и у нас, а да не говорим за производството на недействителни дипломи, е добре да прочетем много внимателно разказаната от Гришъм история и да си набележим съответните поуки. Марк Фрейзър, Тод Люцеро и Зола Маал потъват в дългове към банката заради студентските си кредити. Единственото им желание е да завършат успешно право. Но се случва нещо, което прави на пух и прах плановете им. Техен близък приятел се самоубива, след като разкрива конспиративен план между собственика на висшето учебно заведение и управата на банката. Младежите осъзнават, че са попаднали в мрежите на опитен играч, който печели милиони с реклама и с измама. Ще успеят ли да го надхитрят? В този роман Гришъм изглежда по-изобретателен от всякога и за сетен път доказва, че истината също може да покаже остри нокти. Няма съмнение, че правдоподобността на сюжета и необичайността на героите се дължи на огромния житейски и творчески опит на писателя. Гришъм е роден на 8 февруари 1955 г. в щата Арканзас, в семейството на строителя Джон Гришъм и домакинята Ванда. Той е вторият от петима братя. Детската му мечта е да стане професионален бейзболист. След като сменил няколко учебни заведения, Гришъм завършил университета в щата Мисисипи през 1977 г., след което записал пак там право – дипломирал с през 1981 година. Почти десет години практикува адвокатство, печели много наказателни дела. През юни 1984 г. изслушва показанията на 12-годишно момиченце, което се оказва жертва на изнасилване. Започва да разсъждава какво би се случило, ако бащата на жертвата беше убил нападателя. Така се ражда знаменития роман „Време да убиваш“, който първоначално е отхвърлен от 28 издателства, но през юни 1989 г. излиза в малък тираж. Веднага след това, Гришъм започва работа над „Фирмата“ – една от най-четените и обичани книги през Двайсети век. Следват „Версия Пеликан“, „Клиентът“, „Камерата“ и още повече от 20 бестселъра. Почти всичките са филмирани, а критиците признават на белетриста, че не е просто криминален писател, а творец с остро социално перо, който може да превърне в шедьовър всяка история. С огромен успех се ползва и поредицата му с главен герой детето Теодор Буун, което разрешава сложни загадки. Любимият автор на Гришъм е Джон Стайнбек и, без да му подражава, той се доближава до разобличителната сила и до художествения гений на предшественика си. „Въпреки че се старая всеки роман да е различен и по-добър, много от съдебните трилъри съдържат сходни сюжети и теми. Със сигурност ще намерите много адвокати, престъпления, съдебни зали, дела и пр. Голямата част от тези трилъри са свързани със сериозни проблеми като смъртното наказание, несправедливи присъди и корумпирани съдии.“ Ако искате да видите и другото лице на белетриста, купете си  другия му нов роман – „Остров Камино“, чисто забавление, в което не се появява нито един адвокат и което ни отвежда в света на кражбите на ценни редки книги. Джон Гришъм е от онези автори, при които високият професионализъм се съчетава с забележителна художественост – нещо което е много рядко във времето на бестселърите-еднодневки.    

 

Точно в полунощ, Лий Чайлд

Линк към книгата

Джим Грант, когото милионите му читатели по света познават под псевдонима Лий Чайлд, е роден на 29 октомври 1954 г. в Ковънтри, Англия. Баща му е обществен служител. Когато момчето е на три години, заедно с родителите си и с тримата си братя се преместват в Бирмингам, за да могат децата да получат по-добро образование. Записват го в училището „Крал Едуард“, след това завършва юридическия факултет на университета в Шефилд. Правото не му е по сърце и докато следва влага повече усилия в заниманията си в университетския театър. Завършва с отличие, но още през 1977 г. започва работа в телевизия „Гранада“, първо като технически асистент, а после и като директор на продукция. Включват го в производството на сериал с участието на Лорънс Оливие, сближава се и с актрисата Хелън Мирън. Възлагат му журналистически разследвания – отразява Фолклендската война и операция „Пустинна буря“. През 1995 г. обаче е съкратен и си намира работа като синдикален организатор в супермаркет. През 1997 г. написва първата си книга „Място за убиване“, която излезе у нас със знака на „Обсидиан“ в превод на Любомир Николов през 1998 година. В нея за първи път се появява Джак Ричър, знаменития герой на Чайлд, чиято съдба ще проследим в „Труден за убиване“, „Сигнал за опасност“, „Лесни за убиване“, „Смъртоносна жега“ и в още 16 страхотни романа. „Място за убиване“ получава престижни отличия и от този момент нататък всеки април белетристът изпраща на ново приключение своя бивш военен полицай. Когато преди години Чайлд гостува в „Шоуто на Слави“, той му обеща да го включи в свой бъдещ роман – и ето че във „Врагът“ се появи бившият полковник от българската армия Слави Трифонов, обвинен в убийството на генерал. През 2012 г. Джак Ричър се сдоби с филмово лице, а в кожата му влезе самият Том Круз. Филмите също се радват на огромен успех. Книгите на Чайлд са издадени в 40 страни на 27 езика. През 2009 г. той беше избран за председател на асоциацията на автори на криминални романи в САЩ.  Със съпругата си, природозащитничката Джени и с дъщеря си Рут, както и с любимото си куче Джени, живее в Манхатън, Ню Йорк. Има вила в Южна Франция, както и частен самолет. През изминалата година Лий Чайлд ни зарадва с поредния си бестселър – „Точно в полунощ“, както винаги, издаден на български от „Обсидиан“. Докато обикаля безцелно из Средния Запад, Джак Ричър слиза от автобуса да се поразтъпче из непознато градче. И остава там. Причината е, че вижда на витрината на заложна къща пръстен с гравиран надпис „Уест Пойнт 2005“ – малък е и несъмнено принадлежи на жена. Възпитаник на „Уест Пойнт“, Ричър е наясно, че никой не би се разделил доброволно с абсолвенския си пръстен. Купува го и поредното пътуване към Ада започва. Попада на частен детектив, който търси изчезвалата от две години собственичка на пръстена. Двамата мъже ще се сблъскат с противници, които никак не ценят човешкия живот… Четях книгата и вече си представях поредната битка на Том Круз на екрана. И все пак ми се струва, че също както при Хамет и при Чандлър, нещо от неповторимия стил на повествованието се губи, когато героите оживеят пред камерите. Затова, не се колебайте и грабнете поредното неустоимо предложение на Лий Чайлд – няма да съжалявате!

Атанас Буров. Живот за България, Жоро Цветков

Линк към книгата

Жоро Цветков е възпитаник на Софийския университет, доктор на историческите науки, автор на изключително интересните и приносни изследвания „Съдът над опозиционните лидери“, 1991, „Съдебната разправа с дейци на католическата църква в България през 1952 година“, 1994, „Сблъсъкът Фердинанд, Стамболов, Русия“, 2003. С огромен обществен интерес се ползва най-важната му книга, на която е отделил цяло десетилетие от битието си – „Атанас Буров. Живот за България“. Първото издание на книгата от 2002 година е около двеста страници, а последното – от 2016 г. вече е почти 500 страници, отпечатано е от фондация „Атанас Буров“. Невероятно богато документирана, книгата представя правдиво политика и държавника, юриста, икономиста и финансиста, публициста и оратора, хуманиста и родолюбеца. Несъмнено Буров е една от най-влиятелните политически фигури в политическия живот на Третото българско царство. Баба му е сестра на митрополит Иларион Макариополски, близък родственик му е и писателят Стоян Михайловски. Буров е роден на 12 февруари 1875 г. в Горна Оряховица. Завършва политически и финансови науки в Сорбоната, Париж. Участието му в политическия живот е повече от забележително, той е отявлен противник на съюза с Германия, но това не му помага да се спаси от зловещи преследвания след 1944 г. Умира през 1954 г. в затвора в Пазарджик. Мястото, където е погребан е изравнено с булдозер. За онова, което е сторил за България, ще научите подробно от изложението на Жоро Цветков. На съдбата на Буров е посветен и епичния петтомен роман на Свобода Бъчварова „Земя за прицел“, макар там той да е наречен Скарлатов. Далеч по-съмнителни са внушенията на Михаил Топалов в книгата му „Разговори с Буров“, която изглежда „менте“. Биографията на политика и банкера е най-детайлно и автентично разказана в „Живот за България“ на Жоро Цветков.

 

Самуил, Книга 1-3, Димитър Талев

Линк към книгата

Един от най-големите български писатели през Двайсети век е роден в град Прилеп на 1 септември 1898 година. Баща му е майстор железар, изкусен ковач, а брат му е революционера от ВМРО Георги Талев, участник в Илинденско-преображенското въстание, през есента на 1907 г. арестуван от турските власти и прогонен в България. Останал сирак на 9 години, Димитър учи безсистемно в различни градове, а през 1920 и 1921 г. посещава курсове по история в Загреб и във Виена. През 1925 г. завършва българска филология в София. От 1927 г. участва в списването на вестник „Македония“ и става активен деец на дясното македонско движение, ръководено от Иван Михайлов. През тези години създава първообраза на сагата за родния край – трилогията „Усилни години“, както и политическия роман „На Завой“ – силни произведения, в които се усеща не само перото на бъдещия класик, но и дълбокия хуманизъм на убедения противник на всяка диктатура. По време на престъпната македонизация на Пиринския край след 1944 г. Талев е обявен за националист, изключен е от Съюза на българските писатели, до края на март 1945 г. гние в Централния софийски затвор и въпреки че получава тежка язва, е изпратен в концентрационния лагер „Куциан“, където по чудо оцелява. След това семейството е интернирано в Луковит, там белетристът създава „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Успехът сред читателите на трилогията е невероятен, постепенно писателят излиза от изолация и дори през 1959 г. получава Димитровска награда. Няма да ви убеждавам в качествата на романите, повестите и разказите на Димитър Талев, неговата популярност не намалява с годините, а напротив – новите поколения също са омагьосани от умението му да създава внушителни образи – всички сме впечатлени от обаянието на Султана, Лазар и Борис Глаушеви, от умението на Талев да съчетава художествени образи с исторически личности и да вае грандиозна картина на народния живот. Прекрасно начинание е решението на стопанина на издателство „Захарий Стоянов“ Иван Гранитски да подготви 15 тома събрани съчинения на класика. От тях вече на пазаря се появиха 9, а 7, 8 и 9 том са посветени на великолепния исторически роман „Самуил, цар български“, който се състои от три книги – „Щитове каменни“, 1958, „Пепеляшка и царският син“, 1959 и „Погбел“, 1960. По неповторим начин Талев предава драмата на българите, които за да запазят рода си, трябва да се изправят срещу могъщата Византия. Никога няма да забравя какво въздействие оказа тази творба върху детското ми съзнание – като че ли това беше една от най-въздействените истории, които прочетох през 60-те години на миналия век. Образът на царя, както и ликовете на обкръжението му, са представени драматично, без фалшив патос. Талев не се блазни от възможността, подобно на Дюма, да превърне историческото минало в приключенско четиво – той се старае да остане максимално верен на епохата, да ни убеди, че битката за свободата на България, която пресъздава, е автентична.

Никола Мушанов. Дневник. Спомени. Автобиография, Съставители: Нина Киселкова, Сузана Хазан

Линк към книгата

Издателство „Изток-Запад“ отново ни поднася събитие в културния и в обществения живот – дневника и мемоарите на един от най-значимите български политици Никола Мушанов, съставители на тома са Нина Киселкова и Сузана Хазан, а автор на чудесния предговор е доцент Михаил Груев, председател на Централния държавен архив. През 1992 г. издателство „Христо Ботев“ публикува томче от стотина страници, което съдържаше само текстовете на Мушанов, пазени в Научния архив на БАН. Сега ни очакват около 800 страници, невероятно важни за осмислянето на новата история на България. Никола Мушанов е един от водачите на Демократическата партия през първата половина на ХХ век, той е министър-председател начело на три правителства през 1931-1934, а негов племенник е друг значим политик – Стойчо Мошанов. Никола завършва право в Екс ан Прованс, Франция през 1893 година Известно време е съдия и прокурор в Стара Загора и Варна, адвокат в Русе, а в края и след Първата световна война е последователно министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, министър на железниците, пощите и телеграфите и министър на вътрешните работи и на народното здраве в правителствата на Александър Малинов и на Теодор Теодоров. През 1922 г. земеделците на Стамболийски го изпращат в затвора. През трийсетте години оглавява правителството до Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.  Участва активно в кампанията за спасяването на българските евреи. Осъден е от Народния съд на 1 година затвор, а през есента на 1945 г. възстановява Демократическата партия. Интерниран е в Търново, а след това – в село Заград. През май 1951 година е арестуван за връзки със забранени опозиционни партии. Умира на 21 май в кабинета на лекаря на следствието на Държавна сигурност, като официалната диагноза е „разрив на сърцето“. Започва да води дневник на 19 юни 1913 година, а последните записки са от 9 юли 1950 година. Всичко това, заедно със „спомените“ и с „опита за биография“ е безценно свидетелство за бурните времена. Битът на семейството, образите на видни политици и обществени дейци, тайните на различните правителства – всичко това са неща, които превръщат издадения том в безценен документ, при това – с несъмнени художествени качества. Още един от строителите на съвременна България се изправя пред нас с покъртителната си изповед.

Тютюн. Том 1-2, Димитър Димов

Линк към книгата

Романът „Тютюн“ беше финалист в инициативата на българската телевизия „Голямото четене“. А след като се появил през далечната 1951 година хората си го предавали от ръка на ръка и много новородени момиченца били кръстени Ирина. Първият откъс „Тютюнев склад“ се появява във вестник „Литературен фронт“ през септември 1948 година. Но нека първо се запознаем с автора. Неговият дядо е Спас Харизанов, чиято сестра Милка е майка на Яне Сандански. През целия си живот Димов трупа документи и спомени за именития си родственик с намерението да напише епичен роман за него и за македонските борби, но не успява да осъществи замисъла си. Бащата на белетриста Тотю Димов завършва Военно училище и загива през юли 1913 г. малко преди края на Междусъюзническата война. Димитър е извънредно много привързан към майка си, в някои отношения обичта му към нея е почти патологична, а вторият му баща Руси Ганев, артилерист, се грижи самоотвержено за саможивото момче. През 1934 г. Димов вече е доктор по ветеринарна медицина, а през януари 1943 г. заминава на специализация в Мадрид. Испания е голямата му слабост, отдавна е започнал да изучава езика и затова съвсем не е случаен огромния успех на романа му „Мъртви души“, посветен на Гражданската война в Испания, на морфинистката Фани Хорн и на фанатика отец Ередия. Книгата излиза през 1945 г., получава държавна награда, преведена е на сръбски, на полски, на унгарски, а през 1975 г. режисьорът Въло Радев създава знаменит филм по нея. Преди „Осъдени души“ обаче Димов издава „Поручик Бенц“, незаслужено пренебрегван негов роман,  в който се появява първообраза на Ирина – „фаталната жена“ Елена Петрашева. Писателят е силно повлиян от философията на Бергсон и от идеите на Фройд. Пастрокът на младежа след уволнението си от армията става тютюнев експерт и това помага много на Димитър да навлезе в света на „Никотиана“ и да създаде образа на издигналия се от нищото магнат Борис – българския Гетсби. Романът „Тютюн“ има много характерна за социалистическата действителност съдба. Подложен е на унищожителна критика през февруари 1952 година, но тогавашният министър-председател Вълко Червенков харесва книгата и пише в официоза „Работническо дело“ статията „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Димов се заема да преработи романа и новото издание е с 250 страници по-обемно, в него има нови линии, нови герои, широко е въведено партизанското движение. Разбира се, книгата не печели от всичко това, но големият писател си личи дори и когато прави компромиси със съвестта си. През 1955 година новият вариант е окончателно готов и публикуван, а предизвикалият огромен интерес филм по него, в който изгрява таланта на Невена Коканова, е сниман от режисьора Никола Корабов през 1961 г. и си заслужава да го потърсите в Интернет. В ролята на Борис Морев е друг титан на българската сцена – Йордан Матев. До 1962 г. романът „Тютюн“ е преведен на 10 езика – на китайски, арабски, есперанто, френски, немски и т.н. Едва през 1992 година читателите могат да го прочетат отново в оригиналния му образ. Препоръчам ви да потърсите и двете версии, за да се убедите колко мащабна и значима творба създава Димов, каква картина на упадъка на „силните на деня“ предлага – мога да сравня постижението му със „Сага за Форсайтови“ от Голсуърти, със „Силните на деня“ от Морис Дрюон, с „Буденброкови“ от Томас Ман. Струва ми се, че и младите поколения ще открият привлекателни описания на атмосферата през 40-те години в България, ще бъдат развълнувани от нетрадиционната любовна история, която се развива на фона на опустошителната световна война, ще открият измамната привлекателност на арийската философия в сложния и трагичен образ на немеца фон Гайер. Над всичко обаче в съзнанието ни остава може би най-привлекателния и драматичен женски образ в българската литература – прекрасната Ирина, жертва на жестокото време. „Тютюн“ е знакова книга, тъй както са знакови „Железният светилник“ на Димитър Талев, „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, „Всички и никой“ на Йордан Радичков. Достойна наследничка на големия писател е неговата дъщеря Теодора, една от най-значимите съвременни писателки – тя продължи знаменития „Роман без име“ на баща си и създаде шедьовъра „Адриана“.

 

Дарба, Даниел Стийл

Линк към книгата

Даниела Фернанда Доминика Мюриел Емили Шулейн – Стийл е родена през 1947 г.. Баща й е предприемачът Джон Шулейн – Стийл, а майка й е дъщеря на португалски дипломат Норма де Камара Стон – Рейс. Детството на Даниел преминава във Франция, затова в романите си тя често се връща там. Родителите  се развеждат, когато момичето е на седем години и тя заминава с баща си в Ню Йорк. От 1963 до 1967 г. следва в Нюйоркския университет. Интимната й история е невероятна – тя е по-интересна от всичките сюжети на любовни романи и е доста невероятна. За първи път се омъжва на 18 години за банкера Клод Ерик Лазар, от когото има дъщеря Беатрис. След девет години драматичен брак се развежда. И започват чудесата: младата дама отива право в затвора в Калифорния, за да сключи там брак с престъпника Дани Зулендер. Дали писателката иска да изучи живота от натура? Естествено, този брак стремително се разпада, но Даниел отново експериментира и избира бившия наркоман Уилям Тот. Всичките тези истории намират отражение в книгите й, затова любовните истории в тях са толкова екзотични и незабравими. Освен това Даниел Стийл не прилича на авторките на поредицата „Арлекин“ – тя държи на правдоподобните психологически портрети, на наболелите социални проблеми. Всеки нов неин роман се посреща с възторг – установено е, че я четат не само жените, а и много мъже, които биха желали да разгадаят мистериите на женската психика. Четвъртият й съпруг е писателят Джон Трейн, бракът с него продължава седемнайсет години, той осиновява Ник, синът на наркомана Тот, но след развода пише сензационна книга, в която разбулва всички семейни тайни, включително и истината за бащата на Ник. Младежът страда ужасно и през 1997 година се самоубива. В негова памет Даниел Стийл създава фондация, подпомагаща хора с  психологически нарушения. Петият брак на белетристката е с финансиста от Силиконовата долина Том Перкинс, разтрогнат през 1999 година. И така, Даниел е майка на девет деца от трима бащи, повечето от романите си посвещава на тях. През 2013 г. тя става кавалер на Почетния легион. Книгите й са издадени в тираж над 600 милиона екземпляра в 63 страни на 43 езика. Нейни заглавия са били 412 седмици бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, което си е рекорд за „Гинес“. Най-новият й роман, издаден – както е обичайно – от „Бард“ се нарича „Дарба“ и героинята Александра Уинслоу също като авторката е изоставена от майка си на седем годинки. Тя намира утеха в криминалните романи, които чете с грижовния си баща. Но обичният родител умира и четиринайсетгодишното момиче е изпратено в манастир, където намира подкрепа и утешение. Образите на монахините са толкова светли и красиви, че четем страниците, посветени на духовното възпитание, с вълнение.Но Александра не се отказва и от призванието си – да измисля страхотни криминални истории. Само че помни предупреждението на баща си, че мъжете не обичат кримките, създадени от жени, затова си измисля псевдоним. Предстоят й загадъчни и понякога мрачни срещи, ще трябва да научи много неприятни неща за нравите в Холивуд – от онези, които напоследък излизат в жълтата преса. Развръзката е непредсказуема и както винаги при Даниел Стийл – нетрадиционна. Цялостната атмосфера на романа, в който усещаме смесицата на автобиографизъм и на фикция, е привлекателна. Това е книга, която няма да се превърне в класика, но ще ви осигури няколко незабравими часове с героини и герои, различни от стереотипните образи в булевардните романи. Даниел Стийл си остава кралицата на романтичното четиво.

Подсъзнанието може всичко, Джон Кехоу

Линк към книгата

Вече доста години тази издадена от „Инфодар“ книга продължава да се търси и да бъде четена и препрочитана като своеобразна „библия“ на модерното мислене от няколко поколения читатели. В какво се крие нейната привлекателност?Джон Кехоу е канадски писател, филантроп и мислител. Той остава цели три години сред девствените гори на канадската провинция Британска Колумбия, храни се само с онова, което намери и най-вече – медитира. През 1978 се връща в цивилизацията, а от 1980 г. започва да чете лекции по цял свят пред огромни аудитории. Казваме, че е филантроп, защото не събира от слушателите си пари, подобно на десетките фалшиви гурута, а се стреми да наложи идеите си за силата на положителното мислене. И ето че повече от 35 години обикаля планетата, беше и в България, а семинарът му тук през април 2010 г. се превърна в празник за духовните му съмишленици. Аз много ценя не само „Подсъзнанието може всичко“, но и „Възможностите на подсъзнанието в квантовия свят“, „Път към могъщество и слава“, а след особено търсените бестселъри е и  „Успехът и парите“. Според Кехоу „миналото, настоящето и бъдещето са случват по едно и също време. Ние живеем в двуизмерен свят – на време и пространство и сме свикнали с мисълта, че нещата се случват в линейна последователност.“ Обаче чрез интуицията, сънищата, чувствата и предчувствията подсъзнанието ни води до идеи, прозрения и решения. Думичките са прости, но извънредно съдържателни. Мислителят изповядва, че в никакъв случай няма специални дарби и категорично ни заявява: „Всеки може онова, което аз мога.“ Убеждението му, че умът, тялото, подсъзнанието и душата са създадени, за да съществуват в хармония напоследък се потвърждава от науката. Ако отделяте по двайсетина минути на ден за техниките, изобретени от Кехоу, ще постигнете зашеметяващи резултати в посока подобряване на вашия живот. Струва си да опитате, нали?

Пипи Дългото чорапче, Астрид Линдгрен

Линк към книгата

„Скъпи приятели, при вас идва едно шведско момиче, което се казва Пипи Дългото чорапче. Тя е доста чудновата, но аз се надявам, че въпреки това, вие ще я обикнете.“ Така с обръща шведката Астрид Линдгрен към първите си читатели, без дори да подозира, че е създала шедьовър, който ще се нареди в детското съзнание редом до Алиса, до Пепеляшка, до Червената шапчица. Героите на книгите на тази невероятна писателка Карлсон, който живееше на покрива, Братята от Льонеберя, Емил и много други са неизменни спътници на поколения малки читатели. В детството си аз исках да срещна непременно Карлсон, а моите внучки общуват не само с Хари Потър, но и с безстрашната Пипилота, която живее сама във Вила Вилекула с маймунката Господин Нилсен и с кон на верандата. Разбира се, тя е най-силното момиче на света, може да вдигне коня над главата си и да забавлява денонощно съседските деца Томи и Аника Сетертрен. Историята за Пипи е създдена в далечната 1941 година, когато седемгодишната дъщеря на Астрид Катрин лежи болна. Първата история бива изпратена през 1944 г. в издателство „Бониер“, но е отхвърлена. Тя ще бъде публикувана от „Рабен и Сьогрен“ през 1943 г., а младата Астрид ще бъде назначена за редакторка там и ще остане на поста си до 1970 г. Разбира се, приключенията на Пипи толкова се харесват, че се появяват много продължения. Първото издание в България е от 1968 г., а едва през 2011 г. прекрасното издателство „Пан“ ни поднася пълния текст, в който към преведените дотогава 24 глави са прибавени още 6. „Пипи се качва на борда“, „Пипи в Южните морета“ са страхотни истории. Зареждат се и другите романи на белетристката, които й носят Нобеловата награда на литература за деца – медала Ханс Кристиан Андерсен. Астрид Линдгрен е родена в град Вимербю на 14 ноември 1907 г., а си отива от този свят на 26 януари 2002 г. Книгите й са преведени на 70 езика – от арабски до зулу, издавана е в над 100 страни. Най-известните й произведения са илюстрирани от голямата художничка Ингрид Ван Нюмен. През 1991 г. в Дания е създадена вълшебно красива роза на името на майката на Пипи и на Карлсон. Нямат чет и филмите за Пипи – анимационни, игрални, телевизионни сериали. Това момиченце е толкова важно за възпитанието на нашите деца, тъй като без следа от дидактика ги учи на доблест, на красота, на човечност. Покрай манията по „политическата коректност“ пострада и тази книга – бащата на Пипи, представен от Линдгрен като „негърски крал“ трябваше да бъде променен. Слава богу, българските преводачи все още не са го сторили. Мисля си, че като че ли нещо не би достигало в детството ни, ако не познавахме безсмъртните палавници на Астрид Линдгрен.

 

Български приказки, Николай Райнов

Линк към книгата

Ще се опитам да ви разкажа за най-странния и мистичен българска писател Николай Райнов, отлъчен от Църквата заради романа си „Между пустинята и живота“ – творба за живота на Спасителя, която по нищо не отстъпва на шедьовъра на Никос Казандзакис „Последното изпитание“ и на романа на Франсоа Мориак. Творчеството на Райнов е необятно, то включва поетични сборници, разкази, есета и безброй книги за изкуството, както и съчинения, свързани с окултизма и с тайното знание. Известно е, че е бил масон с много висок чин в ложата „Пърсифал“, поддържал е много близки отношения с Петър Дънов и с лечителя Димков. Животът му е драматичен. Роден е на 1 януари, малко след полунощ, в изоставена мелница, където баща му Иван и майка му Елена са принудени да се подслонят. Таткото, Иван Райнов, е отгледан от преводача на руския посланик Черкаски, който е бил бездетен – той открива детето, което баща му Николай загубва при едно пътуване до Цариград. Мама Елена умира при раждането на петото си дете. Тогава Николай е деветгодишен и се грижи за сестрите си, разказва им приказки. През 1908 г. влиза в Духовната академия в София, а през 1910 г. става студент по декорация в Държавното художествено-индустриално училище и завършва през 1919 г. Веднага след това тръгва на далечно пътешествие, посещава Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия, вероятно – Тибет и се среща с Мистичните учители, които му предават знанията си. Още през 1918 г. се жени за братовчедката на Асен Златаров Диана Манчева, през 1919 г. се ражда първия му син Богомил, който също ще стане известен писател, а през 1921 г. – сина му Боян, той няма да понесе комунистическия терор и ще се установи във Франция, където ще се утвърди като даровит скулптор. Николай Райнов написва първата си книга „Богомилски легенди“ през 1912 г. и я издава под псевдонима Аноним. През 1927 г. отива в Париж, там остава две години.Връща се и става професор по изкуствата, води катедра от 1927 до 1950 година, когато е отстранен от новите властници. Умира на 2 май 1954 г. след като успява да издаде само първия том „Кръвожадни“ от романовата си поредица за окултната история на света. Тук не е мястото да говоря за безценните му печатани и неизвестни все още съчинения, но особено място сред тях заемат преразказаните приказки от цял свят. Поредицата, подготвена от издателство „Стоян Атанасов“ е от цели 34 книги. Днес много от томовете му с приказки могат да бъдат намерени в привлекателни издания – например тези на „Пан“. Най-хубави са обаче изданията на „Захарий Стоянов“ – „Български приказки“ с великолепни илюстрации от художника Любен Зидаров, огромният том „Приказки от цял свят“, прекрасните „Източни приказки“. Разказвачът на приказки Николай Райнов не прилича на Ангел Каралийчев, който обикновено търси поуката. Райнов набляга на красотата, на странните образи, изникнали от народното въображение, на фантазията, която ги превръща в оживели сънища. Четенето на приказките, преразказани от Николай Райнов, е празник за душата, тържество за умовете на малки и големи.

 

Мюнхен, Робърт Харис

Линк към книгата

Робърт Харис е английски журналист, кореспондент на Би Би Си и един от най-четените днес европейски писатели. Роден е на 7 март 1957 година в Нотингам. Завършва литература в Кеймбридж. През 1987 г. става политически коментатор на „Обзървър“. През 1986 г. книгата му, посветена на фалшивите дневници на Фюрера „Да продадеш Хитлер“, става бестселър и по нея е направен телевизионен сериал. Следващият му огромен триумф е с романа „Фатерланд“, в който описва какво би станало ако Германия спечелеше Втората световна война. В „Енигма“ разказва за разгадаването на тайния код на нацистите. Аз съм огромен фен на поредицата му за древния Рим, която започва с романа „Помпей“ и продължава с трилогията за Цицерон. Режисьорът Роман Полански направи страхотна екранизация на романа му „Писател в сянка“ с Юън Макгрегър, който трябва да подготви мемоарите на бивш британски министър-председател, представен от Пиърс Брсоснан – това е незабравимо проникване в подмолите на световната политика. За интригите и противопоставянията при избора на папа във Ватикана беше бестселърът „Конклав“, издаден през 2016 г. Издателство „Обсидиан“, което представя на българския читател творчеството на Харис сега ни поднася може би най-силния му роман „Мюнхен“. Повече от трийсет години белетристът събира материали за неизвестните на широката общественост факти около Мюнхенското споразумение, довело до избухването на Втората световна война. Докато самолетът на британския премиер Чембърлейн лети към Германия, а влакът на Хитлер се носи на юг от Берлин, двама млади мъже осъзнават, че бъдещето на света е поставено на карта. Личният секретар на Чембърлейн Хю Легат и германският дипломат Паул фон Хартман ще се опитат да запазят мира, но ще трябва да направят жесток избор. Кой от тях ще предаде страната и съвестта си, кой ще запази личното си достойнство – действието се развива шеметно, събитията са непредвидими, а залозите са неимоверно високи. Преводачът Боян Дамянов е успял да съхрани неповторимия стил на Робърт Харис, който умело съчетава документалното с художественото и ни поднася свръхстойностен исторически трилър.

Комплект от седемте романа Хари Потър, Дж. К. Роулинг

Линк към книгата

Имам познат, който забранява на дванайсетгодишния си син да чете романите и да гледа филмите за Хари Потър. Според него, те са дяволско изкушение. Светият синод у нас пък нарече поредицата „духовен СПИН“. Истината обаче е, че младото поколение, отвикнало да чете, изпълнено с досада към изпълнената с поучения задължителна литература, която му налагат в училище, възприе приключенията на малкия магьосник като глътка чист въздух. Дори онези, които до този момент не бяха разгърнали нито една книга, се наредиха на километричните опашки, когато се появяваше поредния том. „Хари Потър“ е феномен на съвременната култура, който трябва непременно да бъде разгадан без излишно високомерие. Известно е, че младата писателка дълго е търсела издател за първата си книга „Хари Потър и философският камък“. Идеята възникнала във влак, а книгата се появила на 30 юни 1997 година. Последвали „Хари Потър и стаята на тайните“, „Хари Потър и затворникът от Азкабан“, „Хари Потър и огненият бокал“ – всичките те са преведени от Мариана Мелнишка. Следващите томове са в превод на Емилия Масларова – „Хари Потър и орденът на феникса“, „Хари Потър и нечистокръвния принц“, „Хари Потър и даровете на смъртта“. Своеобразен бонус към поредицата е издаденият през 2016 г. сценарий „Хари Потър и прокълнатото дете“. Серията е преведена на 75 езика, тя съдържа общо около 4195 страници, а филмите по книгите предизвикаха фурор сред киноманите. До този момент са продадени над 500 милиона екземпляра книги. За биографията на Джоан Роулинг можете да намерите много в Интернет, ще кажа само, че отделя много време и усилия за благотворителност – за болните от множествена склероза в Шотландия събра около 400 000 долара, погрижи се за сираците в Европа. „Форбс“ оценява състоянието и на 576 милиона долара, а през 2006 г. тя беше обявена за първата писателка милиардерка. Това не й пречи да продължава да пише, сериозен успех беше социалният й роман за възрастни „Вакантен пост“, по който беше създаден чудесен минисериал. Бестселъри са и криминалните й романи за детектива Корморан Страйк „Зовът на кукувицата“, „Копринената буба“, „В служба на злото“ и „Смъртоносно бяло“. Прекрасният художник Джим Кей се зае да илюстрира поредицата и вече на книжния пазар се появиха първите три тома с наистина вълшебни илюстрации. Приключенията на Хари Потър, на приятелите му Хърмаяни Грейнджър и Рон Уизли, обучението им в училището за магии и вълшебства „Хогуортс“ и епичното им сражение срещу черния магьосник Лорд Волдемор е несъмнено най-прекрасната съвременна приказка за вечната борба между Доброто и Злото. Хулите срещу сътвореното от Роулинг са толкова абсурдни, че не бива да им обръщаме внимание. Най-важното е, че нашите деца отново четат, че и ние, възрастните, сме оплетени от магическия свят на Хари Потър, че той несъмнено ще се превърне в един от безсмъртните литературни герои, каквито са Оливър Туист, Хъкълбери Фин и Том Сойер, Мери Попинс и Алиса… Всъщност, Хари доста ми прилича на нашия Ян Бибиян. Не се бойте да четете приключенията му и да ги препоръчвате на децата си – Доброто непременно ще победи и предразсъдъците и силите на злото.



Торба с кости, Стивън Кинг

Линк към книгата

Да ви разказвам биографията на Стивън Книг ми се струва безсмислено. Достатъчно е да отворите Уикипедия или да прочетете някоя от многобройните книги, посветени на големия американски писател, за да научите всички подробности за драматичния му живот, за страхотната му бедност в началото на пътя, за борбата му с зависимостта от алкохола и от наркотиците, за любовта му към музиката и за участието му в рокгрупи, за постепенното му налагане като най-продавания и най-обсъждания съвременен американски писател. Огромно значение за популярността му в България трябва да отдадем на издателство „Плеяда“ и на прекрасната преводачка Весела Прошкова, която доказа, че Кинг е пионер в жонглирането с лингвистични пластове, че е ненадминат майстор в изкуството да предаде ужаса и напрежението посредством езикови експерименти, които категорично го отделят от плеядата белетристи, разпространители на масова култура, и го превръщат в съвременен последовател на Достоевски, в майстор на драматичния психологически рисунък. Българският читател може да се похвали, че притежава почти пълните събрани съчинения на Кинг и го познава както като първомайстор на фентъзи с поредицата „Тъмната кула“, така и като фантаст със „Сблъсък“, „Под купола“, и преди всичко, като гениален изразител на психологическия ужас в романи като „Гробище за домашни любимци“, „То“, „Сияние“, „Доктор Сън“ и много други. Невероятният талант на Стивън Кинг му дава възможност непрекъснато да ни изненадва, „Дума Ки“, „Долорес Клейбърн“, новелите и разказите му са трудно определими жанрово, но несъмнено са шедьоври. Един от най-хубавите му романи, създаден непосредствено преди жестоката катастрофа, която за дълго време го прикова към легло, е „Торба с кости“ – за него през 1998 г. Кинг за пореден път получи голямата награда „Брам Стокър“. Създаден след „Зеленият път“ – един от най-ярките романи на белетриста, „Торба с кости“ е успешен експеримент, посветен на писателя Майкъл Нунан, който след смъртта на съпругата си изпада в творческа криза и е измъчван от нощни кошмари. Съдбата го среща с могъщи и странен милиардер Макс Девор, обладан от желанието да отнеме тригодишната си внучка от майка й. Разбира се, появява се призрачна къща, в която витаят зли сили… Въздействието на този едновременно криминален, сюрреалистичен и психологически роман е страхотно, издателство „Бард“ го преиздаде със страхотна корица. На 10 септември 2015 година Стивън Кинг получи Националния медал за изкуство на специална церемония в Белия дом. До ден днешен за творчеството му са защитени десетки дисертации, написани са немалко книги, но магията си остава и милиони читатели по света с нетърпение очакват поредната му изненада. „Торба с кости“ е бисер в короната на краля на ужаса. Непростимо е почитател на писателя да пропусне това пътешествие в съзнанието на модерния писател, обладан от демоните на съвременния свят.

Цар Плъх, Джеймс Клавел

Линк към книгата

За моето поколение американския сериал „Шогун“ с Робърт Чембърлейн в главната роля беше култов – до този момент не бяхме преживявали подобни шеметни приключения в загадъчната Азия, нямахме представа как са били посрещнати първите презокеански пътешественици в самурайски Япония. Тогава се появи и първото издание на знаменития едноименен роман на Джеймс Клавел в издателство „Народна култура“ във великолепния превод на Жечка Георгиева. Разбира се, по-пикантните сексуални епизоди бяха съкратени, но въпреки това ние гълтахме страниците като омагьосани. Клавел е роден на 10 октомври 1924 година в Сидни, Австралия, а напусна този вят на 7 септември 1994 година в Швейцария. Остави ни своята „Азиатска сага“, която се състои от следните романи: „Цар Плъх“, „Тай-Пан“, „Шогун“, „Търговска къща“, „Вихрушка“ и „Гай-Джин“. Тези книги са преведени по цял свят, по тях са заснети филми, те не губят актуалността си, тъй като освен историческата достоверност в тях откриваме невероятно художествено майсторство – нямат нищо общо с бестселърите-еднодневки. Героите са психологически убедителни, а историческите и битови знания за живота в Азия са толкова ценни, че съперничат на другото качество на книгите – невероятно увлекателните сюжети. Джеймс Клавел взема участие във Втората световна война като офицер от Британската кралска армия. Сражава се в Малайзия и е ранен, пленен и изпратен в концлагер на остров Ява. По-късно е прехвърлен в зловещия затвор Чанги, близо до Сингапур, където гният повече от 5000 военнопленници, а 850 от тях умират. Натрупаните впечатления стават причина да напише романа „Цар Плъх“ – една от най-силните антивоенни книги в световната литература. През 1946 г. по време на отпуск младият капитан катастрофира с мотор и трябва да се прости с военната професия. Записва се в Бирмингамския университет, където среща актрисата и певица Ейприл Страйд и се жени за нея. Романът „Цар Плъх“ го изстрелва високо в световните класации, а успехът на „Шогун“ го прави знаменитост. Страшно обичам да препрочитам „Цар Плъх“, тъй като в този роман няма нито капка фалшив сантиментализъм, а образите са толкова автентични, че никога не ще ги забравите. Ако трябва да го сравня с нещо, то е със знаменития филм на Пол Нюмън „Наглият Люк“ - и героите на Клавел се борят за своето достойнство, остават човечни в ужасяващите условия на затвора. „Цар Плъх“ е книга за всички възрасти, прекрасен роман, който може да се чете и като документално свидетелство, и като художествено откровение.



Богат татко, беден татко: Уроците за парите, на които богатите учат децата си, Робърт Кийосаки

Линк към книгата

Добре дошли в отбора на тези, които са се устремили към финансова независимост. Ако нямате намерение цял живот д се съсипвате от работа за жълти стотинки, тази книга е точно за вас. Издателство „Анхира“ ни предлага една от най-популярните книги за бизнес и пари. Написана и базирана на личния опит на Робърт Кийосаки, тя постепенно ще ви въведе в света на финансовата самодисциплина. Нека го чуем: „Една причина, поради която богатите забогатяват, бедните обедняват, а средната класа затъва в дългове, е че предметът за парите се изучава в къщи, а не в училище. Повечето от нас се учат за парите от родителите си. А какво може да научи детето за парите от един беден човек?“ И още: „Истинското учение изисква енергия, страст и огнено желание. Гневът заема важно място в тази формула, тъй като страстта е гняв и любов в едно. Когато става дума за пари, повечето хора искат да живеят безопасно и да се чувстват сигурно. Следователно не страстта ги напътства, а страхът.“ Поредицата книги за управлението на парите продължава с „Наръчник за инвестиране на богатия татко“, с „Четирите потока на парите“ и много други продавани по цял свят заглавия. Робърт Кийосаки е американски предприемач инвеститор. Роден е на 8 април 1947 година в Хило, Хавай и има японско потекло. Баща му е учител. През 1965 г. младежът завършва търговската морска академия „Кингс Пойнт“, а през 1969 г. става помощник-капитан на танкерни кораби. По време на войната във Виетнам е пилот на боен хеликоптер. През 1977 г. започва собствен бизнес – отначало прави портфейли от найлон, после – маркови тениски. През 1985 г. създава международна компания за образование и за бизнес инвестиции, а през 1996 г. заедно със съпругата си измислят много популярна игра, подобна на „Монополи“, която развива финансовите качества на играчите. През 2002 г. Кийосаки купува сребърна мина в Южна Америка, а след това – и златна мина в Китай. Книгите му за управление на парите му носят световна известност, а създадената заедно с психоложката Шарън Лектър библия на бизнеса „Богат татко, беден татко“ досега е издадена в повече от 100 милиона екземпляра тираж. Книгата е написана увлекателно, изпълнена е със здрава житейска логика и може да бъде много полезна дори в страни като нашата, където едва сега започваме да се учим как да управляваме парите си.



Война и мир.Том 1-2, Лев Толстой

Линк към книгата

Едва ли има книга в световната литература, за която да се е писало и говорило толкова много. По нея са заснети 12 филма, а великият композитор Сергей Прокофиев създава опера. Никога няма да забравя актьора Вячеслав Тихонов в ролята на княз Андрей в четирисерийния шедьовър на режисьора Бондарчук. Самият той се превъплъщаваше в Пиер Безухов и се въртеше нерешително около красавицата Елен Курагина, като същевременно тайно въздишаше по Наташа Ростова. Историята на четири семейства – Болконски, Безухови, Ростови и Курагини се разгръща на фона на един от най-драматичните моменти от историята на Русия. Действието на романа се развива в течение на петнайсет години, от юли 1805 до 1820 г. – пред очите ни преминават битката при Аустерлиц, опожаряването на Москва, разгрома на Наполеон. Казах, че „Война и мир“ е роман, но едва ли съм напълно прав. И до днес критиците не знаят как да определят този грандиозен епос, в който освен шеметното действие, освен личните истории на повече от 500 персонажи, се съдържат философски размисли за смисъла на човешката история, за ролята на личността и на масите в събитията. Лев Толстой започва да пише творбата си, когато навършва 35 години – отначало замисълът му е да създаде повествование за декабристите, но постепенно идеите се променят. Завършването на епоса отнема на писателя повече от седем години, променят се и заглавията – от „Три времена“ през „Всичко е хубаво“, та до „Война и мир“ – има различни интерпретации на думата „мир“. Някои предполагат, че тя е употребена в значението на „свят“ и тогава замисълът започва да ни се струва още по-всеобхватен. Толстой пише на ръка, а съпругата му не просто помага, а участва активно в преработката на отделните глави. Известно е, че по-голямата част от книгата е била преписвана 26 пъти. Тя се появява в периода 1865 – 1869 година и веднага за обществото и за критиката става ясно, че от този момент нататък световната литература вече не е същата. Първият български преводач на творбата е възрожденеца Михаил Маджаров, който я предлага на българските читатели още през 1889 година. „Война и мир“ е книга, която човек трябва да препрочита през определени периоди от време, за да преоткрива в нея нови и нови дълбочини. Отначало ще се влюби в прекрасната Наташа Ростова, ще следи омагьосан нейните любовни трепети с Анатол Курагин, с княз Андрей Болконски и накрая, свързването й с помъдрелия Пиер Безухов. Ще се възхищава от сложния характер на княз Андрей – едновременно романтичен и диаболичен, истински герой на трагичния деветнайсети век. След време ще започнем да обръщаме повече внимание на възгледите на Толстой за историята, за смисъла на саможертвата, за сблъсъка между военнолюбието на Наполеон и куража на обикновените руски офицери и войници. Навсякъде прониква всевиждащото око на великия белетрист – от светските салони до тайните масонски сборища, от дамските будоари до селските колиби… „Война и мир“ продължава да води световните класации за най-търсена и най-четена книга – тя едновременно ни изумява и ни помага да усетим симбиозата между личното и общественото в изпълнени с трагични събития свят.


Невероятните приключения на Кавалиър и Клей, Майкъл Шейбон

Линк към книгата

Познанията ни за голямата американска съвременна литература са доста скромни – почти нищо не сме чели от нобелиста Сол Белоу, някои от най-значимите романи на Уилям Фокнър също не са ни познати, едва напоследък се запознахме с шедьоврите на постмодернистите „Химера“ от Джон Бард и „На ръба на света“ от Томас Пинчън. Като че ли най-представителни са издадените от „Колибри“ три романа на Джонатан Франзен. Сега идва ред на Майкъл Шейбън, носител на най-високата американска награда за литература „Пулицър“. Издателство „Еднорог“ на голямата преводачка Боряна Джанабетска го представя с шедьовъра му „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ – една от най-добрите книги на последното десетилетие, великолепно преведена от Стефан Аврамов. Майкъл Шейбън е роден във Вашингтон през 1963 г. Писал е в „Ню Йоркър“, в „Ескуайър“, в „Плейбой“, а романите му неизменно получават престижни награди. В тази епична творба се срещаме с младия евреин Джо Кавалиър, който успява да се измъкне от лапите на нацистите в окупирана Прага и се появява в Ню Йорк. Той владее до съвършенство изкуството на знаменития фокусник Хари Худини. Неговият братовчед Сами Клей е запален до лудост по новото увлечение на американците – комиксите. Двамата мечтаят за лудешки приключения, те биха желали сами да се превърнат в герои на картинните истории, завладели въображението на милиони. Съдбата ще ги отведе от оживените улици на Бруклин до върха на Емпайър Стейт Билдинг и оттам дори до безмилостните ледове на Антарктида.  През любовни мъки, разочарования и копнежи ние, читателите, ще ги следваме по петите, трескаво ще обръщаме страниците, за да стигнем до неочаквания финал на историята, която ни напомня за най-добрите страници на Едгар Лорънс Доктороу и ни изпълва с надежда, че сме се срещнали с поредния звезден американски белетрист.

Строителите на съвременна България. Том 1-2, Симеон Радев

Линк към книгата

 

         Поставям тази книга редом със „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов, а Симеон Радев несъмнено е най-интелигентният и най-ерудираният български публицист, мемоарист, дипломат и общественик, който десетилетия наред беше незаслужено забравен заради обективната му оценка за руското имперско присъствие у нас и заради обективното му представяне на фактите от новата ни история. Освен всичко друго, само допреди три години ние не познавахме голямата част от огромното му творчество. Седемтомната поредица на издателство „Захарий Стоянов“ „Лица и събития от моето време“, както и томовете, представени от издателство „Скайт принт“, сред които са шедьоврите „Македония и българското възраждане“, както и „Дипломатическата история на България“ допринесоха за осмислянето на невероятния принос на Симеон Радев за българската култура. И все пак, за стотици хиляди читатели той е най-вече автора на култовата книга „Строителите на съвременна България“, от която ни бяха известни два тома, докато „Скайт приннт“ не издаде един том въведение, както и завършения от автора трети том на труда. „Царуването на Александър Първи“ и „Регентството“ са двете класически книги, в които научаваме всичко за последиците от Берлинския конгрес, за трагичното разделяне на Санстефанска България, за създаването на Търновската конституция, за осъществяването на Съединението, за преврата срещу Батенберг и за усилията на регентите да съхранят независимостта на България. Незабравими са образите на Стефан Стамболов и на Драган Цанков, на Петко Каравелов и на Захари Стоянов, на Гаврил Кръстевич и на Радко Димитриев, на Васил Друмев…Симеон Радев е роден през 1879 година, умира през 1967. Завършва Френския султански лицей „Галатасарай“, после – право в Женева, активно участва в политическия живот и в македонското освободително движение,  блестящ дипломат е в Хага, в Анкара, във Вашингтон, в Лондон, в Брюксел. Освен публицист е и великолепен литературен критик, познавач на изящните изкуства. Четенето на неговите документални книги е удоволствие, сравнимо с трепета от докосването до съвършена художествена литература, а познанията, които получаваме за българското минало са безценни.

Шифърът на Леонардо, Дан Браун

Линк към книгата

Дан Браун е феномен в съвременната масова култура. Критиката го смята за второстепенен белетрист, но читателите не се съобразяват с мненията на авторитетите и хищно се нахвърлят върху бестселърите на този първомайстор на трилърите, следващи „теорията на конспирацията“. Според мене, причината за успехите му е, че напипва най-болните проблеми на съвременното човечество и успява да ни ги представи невероятно увлекателно. Темите за застрашителния прираст, за генното инженерство, за тайните правителства, които управляват света, ни вълнуват извънредно много, а героят на Дан Браун, професорът по история на символите Робърт Лангдън се сблъсква с тях и намира сили да се противопостави на най-зловещите опасности – това го прави невероятно привлекателен. Том Ханкс, който се превъплъщава в неговия образ във филмите „Шестото клеймо“, „Шифърът на Леонардо“ и „Ад“ също допринася за популярността на поредицата. До ден днешен романите за Лангдън са пет – към споменатите три заглавия трябва да прибавим „Изгубеният символ“ и току-що появилият се „Генезис“. Славата на Браун обаче несъмнено се дължи най-вече на „Шифърът на Леонардо“. Романът е издаден през 2003 година, а до май 2006 г. от него са продадени 60 милиона екземпляра, днес те са вече над 100 милиона, преведен е на 50 езика. Тайните послания, които са свързани с името на гениалния художник, ни отвеждат към Ордена на Сион, който пази тайната на Мария Магдалена. Теорията, че тя е съпруга на Иисус и майка на децата му за първи път е развита в документалния бестселър „Светата кръв и свещеният Граал“ от Майкъл Бейджънт и Ричард Лий, издаден на български от „Хермес“. През февруари 2006 г. те дават под съд за плагиатство Дан Браун, но изгубват делото. Филмът по романа на студиото „Колумбия пикчърс“ по сценарии на Акива Голдсман и под режисурата на Рон Хауард, с участието на Том Ханкс и на Одри Тоту триумфално се разпространява по световните екрани. Българският издател на Дан Браун е „Бард“, а преводач е Крум Бъчваров.

 

1984, Джордж Оруел

Линк към книгата

Когато сядате да гледате поредния епизод от шоуто „Биг Брадър“ задавате ли си въпроса откъде идва името му? В него камерите непрекъснато наблюдават всяка крачка на участниците. Но първопричината за това са повелите на Големия брат от знаменития роман „1984“ на английския писател Джордж Оуел, роден в Индия през 1903 г. и починал млад, през 1950 г. През 1921 г. Оруел завършва колежа в Итън, увлича се от лявата идея и заминава в Испания да се бие на страната на републиканците. Завръща се оттам дълбоко разочарован от тоталитарните практики на левите и пише първата си разтърсваща книга „Почит към Каталония“, която горещо ви съветвам да прочетете, за да разберете истината за случилото се в Испания – издателство „Кванти“, превод Росен Люцканов. Познаваме и ранните романи на Оруел „Още въздух“ и „Пасторската дъщеря“, представени от „Фама“. Световната му слава обаче се дължи на антиутопията „Животинската ферма“ и най-вече на безсмъртния роман „1984“, заел шесто място в класацията на стоте най-значими романа,създадени през ХХ век. Може би сте гледали великолепния филм на режисьора Майкъл Ретфорд, в който Ричард Бъртън изпълнява последната си роля. „1984“ е книга, в която действието се развива в държавата Океания – там тече вечна война, а правителственият елит подлага на вездесъщ контрол всички жители, преследва независимото мнение и го определя като „мисловна престъпност“. Първият български превод е направен в Лондон от големия интелектуалец-емигрант Петър Увалиев, който подготвя и радиопиеса по романа. Има още два превода, на Лидия Божинова за „Профиздат“ през 1989 г. и на Димитър Стойков за „Жар птица“ през 2002. Оруел създава романа през 1949 г. на шотландския остров Жура, бидейки тежко болен от туберкулоза. Едва ли съществува по-значима творба за престъпленията на комунизма – затова тя продължава да се чете като предупреждение за жестоката опасност от всевиждащото око на „Големия брат“.

 

На изток от рая, Джон Стайнбек

Линк към книгата

Преди да прочета романа, гледах прекрасния филм на режисьора Елиа Казан, сниман през 1955 г. по втората част. Роденият през 1902 г. в Салинас, Калифорния Джон Стайнбек получава Нобелова награда през 1962 година. Шедьоврите му „Гроздовете на гнева“, „За мишките и хората“, „Улица консервна“ и много други по онова време вече бяха любими и на стотици хиляди читатели в България. Обаче обективните репортажи на писателя за Виетнамската война изведнъж го превърнаха във „враг“ и затова получихме сравнително късно неговия най-значим роман „На изток от рая“ в прекрасния превод на корифея на превода от английски Кръстан Дянков. За тази си книга белетристът заявява: „В нея има всичко, което успях да науча през всичките тези години за своя занаят. Струва ми се, че написаното преди това е в известен смисъл тренировка за създаването на този роман.“ Стайнбек го издава през септември 1952 година. Отначало бил замислен като подарък за синовете му Том и Джон – искал да им опише долината Салинас. Постепенно материалът се трупал и писателят създал драматична хроника за три поколения от две фамилии – семействата Хамилтън и Траск, а Хамилтън всъщност бил дядо му по майчина линия. В основата на сюжета откриваме библейската притча за Каин и Авел, а действието ни пренася от годините на Гражданската война в Америка до края на Първата световна касапница. Образите са незабравими, любовната история е невероятна. Стайнбек споделя, че за да завърши книгата са му били необходими 300 молива, 36 топа хартия и е изписал 360 хиляди думи. Днес „На изток от рая“ продължава да е най-четената американска творба, тя бе включена в поредицата на издателство „Труд“ класически шедьоври от ХХ век. 

Ана Каренина. Том 1-2, Лев Николаевич Толстой

Линк към книгата

Кое е най-известното изречение, с което започва роман? Няма съмнение: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“ Познахте, нали? Да, това е началото на книгата, която продължава да бъде най-четената в света творба след „Библията“ – „Ана Каренина“. Фьодор Достоевски заявява: „Ана Каренина е съвършеното художествено произведение и то такова, с което нищо подобно в европейските литератури не може да се сравни“, а Уилям Фокнър го подкрепя: „Това е най-добрият роман, писан някога“. Замисълът е от февруари 1870 г. – тогава Толстой е на 42 години, „Война и мир“ му носи световна слава, но той живо се интересува от проблемите на любовта и брака. След дълги перипетии, започва да пише книгата. през февруари 1873 година, тя се появява в списания през 1875 – 1877 г. и в отделно издание през 1878. Трагичната любов на светската дама Ана Каренина се развива на фона на щастливата семейна идилия между Константин Левин и Кити Щербатска. Левин е своеобразно копие на автора – в неговите вътрешни съмнения усещаме драмата на човека, който ще се откаже от литературата, за да се отдаде на религиозни размисли. Той е невероятно странен, дори заявява в едно писмо, че „скучната и пошла Ана му е опротивяла“, но се оказва, че именно тя вече повече от два века владее съзнанието на хората по целия свят. Няма друга, толкова психологически правдива история за изневяра и страст, за обич и ревност. Книгата е филмирана 33 пъти, първата екранизация е немска, още от 1910, после ролята на Ана са изпълнявали Грета Гарбо и Жаклин Бисе, Татяна Самойлова и Софи Марсо, Вивиан Лий и Кийра Найли… Българският превод на Георги Жечев е преиздаван десетки пъти, най-хубави са томовете от „Избрани романи“ на „Народна култура“ и луксозните издания на „Труд“ и на „Кръгозор“.

Героят с хиляди лица, Джоузеф Кембъл

Според много авторитетни световни критици „Героят с хиляди лица“ е най-влиятелната интелектуална книга на XX век. Точно тя изпълва с вдъхновение режисьора Джордж Лукас, за да създаде киносагата „Междузвездни войни“. Нека го чуем: „През трите десетилетия, откакто открих „Героят с хиляди лица“ тази книга продължава да ме запленява. Джоузеф Кембъл се взира през вековете и ни показва, че всички сме свързани от една фундаментална нужда да слушаме истории и да разберем себе си. Като книга „Героят с хиляди лица“ е прекрасна за четене, като осветляване на човешкия живот е откровение.“ Кембъл е роден в Ню Йорк през 1904 г. и от най-ранното си детство се интересува от митологиите. Пътува много, запознава се с различни култури и цивилизации. Създава гениалната поредица „Маските на Бога“, издадена преди години от „Рива“ и превърнала се днес в библиографска рядкост, която се състои от следните томове: „Първобитна митология“, „Западна митология“, „Източна митология“ и „Творческа митология“. Нашите читатели познават още една знаменита книга на твореца – „Силата на мита“. Той, заедно с Мирча Елиаде, са най-великите културолози и митолози на нашето време. А неговият безспорен шедьовър е „Героят с хиляди лица“, издаден съвършено от „Елементи“ под редакцията на Методий Петриков, един от най-вещите познавачи на световната хуманитаристика. Безупречният превод е дело на Милена В. Иванова. Чуйте как започва тази съвременна приказка на Шехерезада: „Независимо дали слушаме със сдържана разсеяност неясните дрънканици на някой знахар със зачервени очи край река Конго, или четем с култивиран възторг тънко книжле с преводи на мистичния Лао Дзъ, от време на време се опитваме да строшим костеливия орех на някое съждение на Тома от Аквино или ненадейно схващаме яркия смисъл на чудата ескимоска приказка – винаги ще намираме една и съща, променяща формата си, но удивително устойчива история, съпътствана от предизвикателно натрапчиво внушение, че остава да бъде преживяно много повече, отколкото ще бъде известно или разказано.“ Ето за тези тайни и чудеса на битието говори увлекателно Кембъл, доказвайки убедително, че всички митове и епоси са свързани в човешката психика и че те са културно проявление на универсалната нужда да бъдат обяснени социалните, космологичните и духовните реалности.

Сестри Палавееви по пътя към новия свят, Алек Попов

Линк към книгата

Алек Попов е роден на 16 януари 1956 г. в семейството на професора по математика Васил Попов. Негова леля е забележителната интелектуалка и преводачка от френски Лилия Сталева. Алек завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Свети Константин Кирил Философ“, а след това и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Известно време беше културно аташе в българското посолство в Лондон и се върна оттам с най-смешния роман в родната литература „Мисия Лондон“, който за мен остава ненадминат връх в модерната ни изящна словесност. Сборниците му с разкази „Другата смърт“, „Мръсни сънища“, „Ниво за напреднали“, „Телесни плевели“, романа му „Черната кутия“ са доказателства за необикновения му талант да открива и да изобразява абсурдното в живота, да изгражда сложна философска система, в която между смешното и трагичното съществува драматична връзка. Книгите му са преведени на английски, немски, френски, турски, унгарски, сръбски, полски, получил е куп наши и международни награди. Издаденият му през 2013 г. роман „Сестри Палавееви в бурята на историята“ го превърна в истинска знаменитост, книгата продължава да се предава от ръка на ръка, а за нея се изписаха реки от мастило. Нарекоха я „първия партизански роман на двайсет и първи век“, а сестрите Кара и Яра се превърнаха в нарицателни имена. Творбата на Алек Попов не е просто гавра с познатата ни комунистическа партизанска литература, тя е своеобразен атниепос на отминалото време, той е категоричен, че светът не свършва нито с края на една война, нито със залеза на една идеология. Затова историята за сестри Палавееви получи своето страхотно продължение – издателство „Сиела“ ни поднесе „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ – попадаме в епохата на Студената война. Действието шеметно се пренася от България в Сърбия, в Македония, в Англия, в Америка… Алек Попов прави на пух и прах тотемите на идеологическата и на политическата коректност, които се превърнаха в своеобразна съвременна автоцензура – той откровено говори за абсурдите на епохата. Българските комунисти и югославските партизани, някакви банди джуджета, окопали се в сребърните мини на крал Стефан Урош, врачки, заблуждаващи агенти на НКВД – галиматия, напомняща ни за великия филм „Ъндърграунд“ на Емир Костурица, за гротеските на Уди Алън, за гаврата с историята на Куентин Тарантино, но в романа няма нито следа от подражание – „алекпоповското“ говорене е единствено по рода си – то го превръща в , според мен, най-значимия съвременен български белетрист с ясна визия за философията на историята, сравним само с идеите на Милен Русков във „Възвишение“ и в „Чамкория“. Писателят определя написването на романа си като „дълго и рисковано приключение“ – аз съм убеден, че то е и триумфално. Сагата за сестри Палавееви е събитие в нашата литература.

Другият син, Александер Сьодерберг

Линк към книгата

Вече от няколко години се убедихме, че шведско съвременно криминале означава пълноценна високохудожествена литература. Да припомням ли златната поредица „Милениум“ или страхотните романи на Хенинг Манкел и на Камила Лекберг? Време е да се запознаем по-отблизо с Александер Сьодерберг, роден през 1970 г., по професия телевизионен сценарист, той живее в Южна Швеция с жена си и с децата си. През 2015 г. „Колибри“ издаде първия му бестселър „Андалуският приятел“, преведен на десетки езици и подготвен за филмиране. В него се срещнахме със Софи Бринкман – медицинска сестра, самотна майка, която лекува всемогъщия мафиот Хектор Гусман и… се влюбва в него. Скоро Софи се оказва в центъра на ганстерска война между фамилията на Гусман и руската мафия. Главоломно развиващия се сюжет приковава вниманието ни и ние жадно очакваме продължението на историята. Ето го и него – „Другият син“ е вторият том от трилогията, която ще завърши догодина с „Добрият вълк“. Преводач е Стела Джелепова. Гусман изпада в кома и Софи Бринкман трябва да поеме контрола над империята му, да навлезе в сложни и опасни взаимоотношения с отмъстителни гангстери, с ловки ченгета и с всемогъщи търговци на оръжие. Правилата на играта непрекъснато се променят, така че, за да оцелее заедно с подрастващия си син, Софи трябва да впрегне вътрешната си сила. Някои критици се опитват да я сравняват с Лисбет Саландер от „Милениум“, но Сьодерберг има оригинален стил и не подражава никому. Той създава незабравими образи, а по умение да плете интриги и да създава напрежение ми се струва ненадминат. Наистина поредицата „Съвременни трилъри“ на „Колибри“ получи много силно попълнение.

Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма, лорд Алън Уотсън

Линк към книгата

В забележителната поредица „Власт и отговорност“ издателство „Сиела“ ни предлага блестящата книга на възпитаника на Кеймбридж, журналиста и политика от либерално-демократичната партия във Великобритания лорд Алън Уотсън „Заветът на Чърчил“. Големият английски политик, когото наричат и „спасителят на Европа“, макар да играе доста злокобна роля за България, като я оставя във властта на Сталин, е единственият лидер, който не отстъпва пред Хитлер, а до юни 1941 г., благодарение на него, само британската армия оказва отпор на Германия. Тази книга обаче е не за победата във Втората световна война, за която можете да прочете подробно в издадените на български език многотомни мемоари на Уинстън Спенсър Чърчил, наследник на херцозите Марлборо – за тя той получава Нобелова награда за литература. „Заветът на Чърчил“ ни среща с огорчения мъж, загубил изборите през 1945 г., който изглежда паднал духом. Една покана от американския президент Хари Труман да произнесе реч в колеж в малко известното градче Фултън обаче му помага да възкръсне. Речта за Желязната завеса във Фултън и , след това, речта за Европейските съединени щати в Цюрих, са ярко доказателство за гениалността на политическото му пророчество. Обикновено в живота на великите водачи една събитие или решение определя мястото им в историята. За Чърчил те са две: устояването срещу нацистката агресия и противопоставянето на сатрапа Сталин, изковано със силата на словото и с визията за бъдещето на демократичното човечество. В тази книга ще прочетете и двете забележителни речи, както и ще откриете проникновен анализ на духовното състояние на политика през последния период от неговия живот. Преводът е на Ирина Васева. Нека не забравяме завета на Чърчил: „Могат ли народите на Европа да се въздигнат до висините на тази душевна решимост и инстинктите на човешкия дух? Ако съумеят, преживените неволи ще отмият всички причинени злини и беди. Кому са нужни нови порои на агония? Това ли ще бъде единственият урок, който човечеството не ще може да научи? Нека пребъдат справедливостта, милостта и свободата. Народите трябва само да го пожелаят и всички ще постигнат най-съкровените си копнежи.“ Тези слова трябва да бъдат записани със златни букви в паметта на нациите.

Атлас на непознатото. Пътеводител за откриватели на тайните чудеса на света, Джошуа Фоер, Дилан Турас, Ела Мортън

Линк към книгата

Това е необикновена книга, пътеводител за откриване на тайните чудеса на света. Когато през 2009 г. авторите замислят да създадат своеобразен каталог за местата, хората и нещата, изпълващи ни с удивление, ти все още не подозират, че ще поднесат на милионите читатели бестселър, преведен на петте континента. Хиляди почитатели се присъединяват към идеята и започват да изпращат материали. Страхотни са природните чудеса – озарените от светулки пещери в Нова Зеландия или огромния баобаб в Южна Африка, в който се намира бар, способен да приюти 15 души. Стъпаловидните кладенци в Индия, смайващите ритуали като прескачането на бебета в Испания или нестинарските танци в Странджа са неповторими. А какво да кажем за кратера в Туркменистан, наречен „Вратите на ада“, който от 45 години бълва огън или за механизма, предсказващ бури с помощта на пиявици в Девън, Англия. Разбира се, не са забравени и други български забележителности – Перперикон, Мадарския конник… Приказните цветни снимки ни запознават с над 600 вълшебства в съвременния свят – особено ме впечатлиха „музеят на фалшификатите“ в Банкок, плаващото училище в Индонезия, пирамидата с отрязан връх в Северна Дакота, пазарът на вещиците в Боливия. Полиграфическото чудо е преведено от Юлия Гешакова. То би било скъпоценност за всеки дом, но и прекрасен подарък за скъп човек.

Мара Белчева. Том 1-Том 2

Линк към книгата

Едно от най-значимите културни събития на 2017 година несъмнено е прекрасно издадения от „Кибеа“ двутомник с творби от Мара Белчева. Прекалено малко познаваме тази забележителна българка, която е не само една от най-бляскавите красавици на своето време, но и значима общественичка, великолепна поетеса и преводачка, жена с трагична съдба, която най-сетне – надявам се – ще заеме полагащото й се място в Пантеона на националната слава. Родена е на 8 септември 1868 г. в Севлиево. Завършва Висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и в София. Омъжва се за личния приятел на Стефан Стамболов Христо Белчев, който като министър на финансите, през 1891 г., на 33 години, бива убит насред столицата – на улица „Леге“. Няколко години по-късно младата му вдовица, ухажвана и от самия цар Фердинанд, и от мнозина други първенци, свързва живота си с големия поет-страдалец Пенчо Славейков и остава плътно до него до последния му час. По време на Междусъюзническата война тя всеотдайно изпълнява ролята на медицинска сестра. Мара Белчева публикува стихове от 1907 г. Важен етап в развитието на българската лирика са трите й поетични книги „На прага стъпки“, „Сонети“ и „Избрани песни“, които ще открием в първия том на новото издание. Там ще се запознаем и с възторжените отзиви за нейното творчество, писани от авторитети като Владимир Василев, Васил Пундев, Петър Динеков, Георги Константинов и др. Вторият том ни среща със спомените на Мара Белчева за Славейков, за Яворов, за д-р Кръстев, както и с преводите й – на трагедията „Потъналата камбана“ от Герхарт Хауптман и на „Тъй рече Заратурстра“, прочутия трактат на Фридрих Нишче, зад който Белчева работи заедно със Славейков. Изключително интересна е и кореспонденцията й. Съставителството и великолепният биографичен портрет са дело на професор Милена Кирова, а бележките са подготвени професионално от Албена Вачева. Двамата тома са оформени художествено от Красимира Деспотова – не се съмнявам, че съвсем скоро те ще се превърнат в библиографска рядкост. Мара Белчева умира нелепо от грип през зимата на 1937 г. Благодарение на изданието на „Кибеа“ сега тя се връща в културния ни живот с целия й блясък на талантлива поетеса, преводачка, общественичка, на една от най-достойните българки на всички времена.

Разказано на водата, Паула Хоукинс

Линк към книгата

Едва ли сте забравили страхотния психологически трилър „Момичето от влака“, по който беше заснет великолепен филм от режисьора Тейт Тайлър с участието на Емили Блънт и на Ребека Фергюсън. Белетристката Паула Хоукинс е родена на 26 август 1972 г. в столицата на Зимбабве – Хараре. Баща й е професор по икономика и финансов журналист. През 1989 г. семейството се мести в Лондон. Паула завършва философия, политика и икономика в Кейбъл колидж на Оксфордския университет. След дипломирането си работи като бизнескореспондент на вестник „Таймс“. През 2007 г. издава първата си книга „Богинята на парите“, в която дава финансови съвети на жените. След това опитва с четири чиклит романи под псевдонима Еми Силвър, но няма особен успех. Трилърът „Момичето от влака“ е публикуван през януари 2015 г. До началото на март вече са продадени един милион екземпляра, а след още месец – милион и половина. В продължение на 20 месеца книгата е на първо място сред бестселърите, издадени с твърди корици, което е абсолютен рекорд на Великобритания. „Разказано на водата“ се появява през 2017 г. и почти веднага романът е преведен на български от Маргарита Терзиева за издателство „Ентусиаст“. Водещ американски критик твърди, че „стилът на Хоукинс е силно повлиян от Хичкок и потапя читателите в наситена с мистерия мрачна история със зашеметяващ финал“. Историята е следната: тялото на самотна майка е открито на дъното на езеро в провинциално английско градче. Полицията стига до извода, че става дума за самоубийство. Но няколко месеца по-рано същата участ е сполетяна от младо момиче. Има и други жени, намерили края си в тъмните води. Градчето се преобразява и спокойствието постепенно отстъпва пред страха и несигурността. Сестрата на удавницата е сигурна, че тя никога не би скочила по собствено желание. От миналото изпълзяват кошмарни тайни. Паула Хоукинс отново ни покорява с провокиращия си стил и с познанието си за мрачините в човешката природа. Не се съмнявам, че и по този роман ще бъде създаден силен филм, но дотогава ще е най-добре да разгърнете самата книга, за да се убедите, че тя е истински триумф за тази талантлива наследничка на Агата Кристи. 

Пътувам сама, Самюел Бьорк

Линк към книгата

Още един невероятен скандинавски дебют, който в никакъв случай няма да ви остави безразлични – този път издателството е „Емас“ с великолепната му поредица „Криминале“, в която свикнахме да преоткриваме големите имена на съвременната скандинавска проза, преводачката е Мария Стоева, а авторът е норвежецът Самюел Бьорк. Романът „Пътувам сама“ ни отвежда до безжизненото тяло на шестгодишно момиченце, увиснало на едно дърво на въже за скачане. Облечено е със странни кукленски дрехи, а около врата му е вързан етикет за багаж: „Пътувам сама“. На снимка от местопрестъплението депресираната, но брилянтна инспекторка Миа Крюгер вижда цифрата „1“, издълбана в нокътя на детето и разбира, че това престъпление е началото на зловеща поредица. Преди шест години новороденото човече е било отвлечено от родилното отделение и случаят е останал неразкрит. Специален полицейски отдел в Осло, ръководен от ветерана Холгер Мунк, се заема със загадката. Дали някаква уж християнска секта, диреща убежище в близките горски дебри, е свързана със случилото се? Ето че двамата детективи тръгват по следите на чудовищния убиец, безмилостен, интелигентен, движен от жажда за отмъщение. Внезапно изчезва и шестгодишната внучка на Холгер Мунк – оказва се, че садистичната игра е насочена персонално срещу него. Романът „Пътувам сама“ е номиниран за Наградата на норвежките книготърговци, преведен е в 30 страни, подготвя се и екранизирането му. Хубавото на скандинавските криминалета е, че когато човек започне да ги чете, губи представа за времето. Лошото е, че те ни отвеждат до такива пропасти на психиката, че само силни характери могат да се насладят на диаболичната им поетика, без да сънуват кошмари.

Кажи, че си моя, Елисабет Нуребек

Линк към книгата

За скандинавските криминалета не е необходимо да ви убеждавам, че представляват едно от най-значимите явления в съвременната литература. Непременно обаче трябва да запомните името на шведката Елисабет Нуребек, която още с първия си роман „Кажи, че си моя“, издателство „Ера“, превод Анелия Петрунова, категорично заяви, че има намерение да се превърне в сериозна съперничка по популярност на „кралицата“ Камила Лекберг. Нурбек притежава магистърска степен по инженерство. Със съпруга си и с двете си деца тя живее в Стокхолм, обича да гледа криминални телевизионни сериали и се надява, че някой ден и нейните романи ще бъдат екранизирани. Засега печели критиката и читателите с дебюта си, в който изследва най-мрачните дебри на човешкото съзнание. Героинята й Стела е успешен психотерапевт, майка на 13-годишен син и щастливо омъжена. Всичко върви по мед и масло, докато приема поредната пациентка. От този момент някой започва да я следи, получава и смъртни заплахи. Близките й я съветват да си почине, но тя осъзнава, че в миналото й са се отворили ужасяващи рани. Защо някога е получавала пристъпи на паника, защо е било необходимо повторно да изгражда живота си? Всичко се преобръща и действително няма начин да забравим тази динамична и разтърсваща история, която завършва шоково.

Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си, Давид Лагеркранс

Линк към книгата

Тази история започна през 2008 година с появата на романа „Мъжете, които мразеха жените“, първият от поредицата „Милениум“. Авторът – Карл Стиг-Ерланд Ларшон – е журналист, който години наред разследва крайнодесния екстремизъм. Той внезапно се превръща в най-продавания автор в света, а следващите му два романа – „момичето, което си играеше с огъня“ и „Взривената въздушна кула“ го превърнаха във феномен. По тези книги бяха създадени прекрасни шведски филми, по-късно и американците ги екранизираха с Даниел Крейг в главната роля. Детективът-журналист Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер станаха може би най-популярните романови герои сред млади и стари. На 9 ноември 2004 г. петдесетгодишният Ларсон умира от тежък инфаркт, лансират се версии, че смъртта му не е случайна и че приживе е получавал много заплахи от неонацисти. „Милениум“ обаче продължава да живее интензивно. С продължението се заема Давид Лагеркранс, роден през 1962 г. в семейството на видния поет и публицист Улоф Лагеркранс. В университета той учи теология и философия, става известен с бестселъра, посветен на футболиста Златан Ибрахимович. През 2015 г. издава „Онова, което не ме убива“, продължението на „Милениум“, от което само в САЩ веднага се разпродават 500 000 екземпляра. Две години по-късно държим в ръце „Мъжът, който търсеше сянката си“ в превод на Любомир Газдов, издание на „Колибри“. Организация, наречена „Регистър на изследванията на генетиката и околната среда“ прави опасни опити с близнаци. Страшно много човешки съдби са прекършени, оказва се, че самата Лисбет е потърпевша, а журналистът Блумквист ще й помогне да разкрие гибелните тайни. Успехът на това продължение несъмнено се дължи на увлекателния сюжет, на задълбоченото проникване в бездните на корупцията, на радикалния ислямизъм, на зловещата престъпност. Шестият том на „Милениум“ се очаква да бъде готов в края на 2019 г.

Приказник, Румяна Пенчева, Мирела Костадинова

Линк към книгата

Този път издателство „Лексикон“ действително ни изненада невероятно приятно. Напоследък ни предлагат осъвременени и карикатурни варианти на прекрасните класически приказки, най-често с илюстрации, които са образец на кича. Подборът на Румяна Пенчева и на Мирела Костадинова обаче разтваря пред малкия читател вратите на сияйните палати на непреходната българска мъдрост. В добродетелния свят на детето ни въвеждат родните класици, а чрез техните светли и красиви послания доброто незабелязано прониква в детската душа. Чрез шедьоврите на Иван Вазов и на Елин Пелин, на Ран Босилек и на Елисавета Багряна, на Стоян Дринов и на Чичо Стоян, на Калина Малина и на Константин Константинов ще усетим прелестта на българския език – неговата пластичност и гъвкавост, звънливост и мекота. Събраните приказки и стихотворения са значима част от духовната култура на народа ни. Те са богати на образи, на идеи, на сюжети и на житейска мъдрост. А илюстрациите на прекрасни художници като Георги Атанасов и Минчо Никифоров, Донка Константинова и Михаил Блек, Владимир Коренев и Кирил Буюклийски ни даряват с прелести за очите и с непреходни стойности. Всеки от писателите е представен с биографична бележка и с някои от най-съвършените му творения. „Приказник“ е книга за всеки български дом – тя ще ни помогне да живеем с красивите измислици, които също могат да станат реалност, ако сърцата ни силно пожелаят това. Благодарение на чудните съчинения вникваме в чудесата на милосърдието и на справедливостта, на прошката и на диханието на словото. Трийсет класици в един том, който ще ни помогне да превърнем децата си с честни, отзивчиви и добри хора. Струва си да им го оставим под елхата!

Светлината на Атлантида, Десислава Шейтанова

Линк към книгата

Повярвах в Десислава Шейтанова след като прочетох шеметния трилър, издаден от „Лексикон“, „9,8 по скалата на болката“, който тя написа заедно с Тео Буковски. Ако сте го чели, едва ли ще го забравите – красива млада жена с делнично битие и мъж на средна възраст, самотен и обезверен, се срещат в интернет, за да се отприщят страшните им спомени и да потънат сред кошмари, да усещат как смъртта ги следва по петите. Десислава е родена през 1983 година във Варна. Завършва IV ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри“ и СУ „Св.Климент Охридски“ – специалност публична администрация и стопанско управление. През 2013 г. дебютира в издателство „Хермес“ с романа „Диагноза: изгубена“, за който получи Националната награда за млади автори. Белетристката изповядва: „Вярвам, че нищо на този свят, изпълнен с чудеса, не е тъй загадъчно, необяснимо и пленително, както човешката природа, и че никое друго създание не е изтъкано от толкова сила и слабост, сплетени в едно, както човекът.“ Стопанинът на „Лексикон“ Йордан Антов обича да подпомага млади дарования. Той има страхотен усет за добрата книга, затова и ми се обади да ми каже, че възлага огромни надежди на новото предизвикателство на Шейтанова – първия том от нейната фентъзи поредица „Потомците на Атлантида“. Романът се нарича „Светлината на Атлантида“ и залага на максимата: „Колкото по-сложен става светът около нас, толкова по-голяма нужда имаме от магията, която някога сме познавали, но сме забравили.“ Шейтанова посвещава творбата на майка си Светлана и на съпруга си Георги, което означава, че изключително много държи на вложеното послание. Забравете „Здрач“ на Стефани Майер – тук е българско фентъзи, което по нищо не отстъпва на най-съвършените западни образци. Тийнейджърката Стела на прага на пълнолетието е разтърсена от внезапно разкритие – тя не е като другите. На нея се пада честта и отговорността да поеме светлината на Атлантида, която ще обедини оцелелите от катастрофата атланти и ще ги подготви да се изправят срещу предизвикателствата на съдбата. Дейъствието се развива стремително, образите са невероятно колоритни, а историята на войната на Светлината срещу Мрака е изпълнена с драматични обрати, които ще спрат дъха ви. Ще очаквам с нетърпение следващите части от поредицата, макар да си мислех, че вече фентъзито трудно може да ме развълнува. Шейтанова стори чудо.

Апокрифните хроники на Древна Япония, Ейвъри Мороу

Линк към книгата

Великолепна е поредицата „Авангардни идеи за човека и вселената“ на издателство „НСМ Медиа“. Достатъчно е да спомена заглавия като „Забранената праистория“ и „делфините – нашите прародители“ от Франк Джоузеф, за да си направите сами изводите в какви драматични територии на науката навлизаме и колко много тайни биват откровено скрити от очите и от умовете на съвременниците ни. Ново откровение ни очаква с „Апокрифните хроники на Древна Япония“, един от превежданите по цял свят бестселъри на експерта по източните митове и легенди Ейвъри Мороу, който разглежда четири малко известни хроники. Светът, описан в тях, не прилича на модерната археологическа представа за античността – тъкмо напротив, те рисуват примамливи фрагменти за познания, различни от онези, с които сме свикнали. „Сендай Куджи Хонги Тайсейкио“ е написана през 620 г. – твърди се, че това е пълната версия на отдавна изгубената история на Япония, в която се отделя огромно внимание не само на политическите и религиозните проблеми, но и на пророчествата, на законите и на музиката. „Хоцума Цутайе“ навярно е създадена през 100-та година и е написана на свещена местна писменост. Тя е епична поема от 10 000 строфи на непознат език, която разказва за боговете и за царете от Епохата на героите. „Такенучи“ ни отвежда още по-далеч назад във времето, а „Катакамуна“ е езотеричен текст с параисторически песни, изпълняващи ролята на проводник на могъщо познание на неизчислима възраст, граничеща с вечността. В този приказен свят, сякаш роден от перото на Карлос Кастанеда, хората са смъртни богове, а боговете – безсмъртни хора. Преводачка е Антоанета Дончева – Стаматова, а художник на стилното издание е Николай Цачев.

Момичето от Бруклин, Гийом Мюсо

Линк към книгата

Гийом Мюсо е най-четения и най-превеждан съвременен френски писател по света. Роден е на 6 юни 1974 г. в Антиб. Майка му е библиотекарка. От малък се пристрастява към четенето. На 19 години заминава за САЩ, където пребивава в Ню Йорк и Ню Джърси, препитава се като продавач на сладолед. След като се връща във Франция, учи в Университета в Ница и получава магистърска степен по икономика. Дълги години е преподавател в различни гимназии, а първият му роман няма никакъв успех. Преживява тежка автомобилна катастрофа и оттогава започват да го интересуват темите за живота след смъртта и за силата на любовта. Намира оригиналното им отразяване в романа „И след това…“, който става международен бестселър и е екранизиран с участието на Джон Малкович. Следващите му романи са преведени на повече от 35 езика, имах щастието  да преведа два от тях – „Повикът на ангела“ и „Сентръл парк“ и да се убедя колко важни теми са вплетени в на пръв поглед криминалните сюжети и каква невероятна художествена култура притежава белетриста. Издателство „Изток-Запад“ последователно ни поднася големите му шедьоври и ето че дойде ред на „Момичето от Бруклин“, издаден във Франция през 2016 г. Преводачка е Венера Атанасова, а историята на младата лекарка Ана Бекер, която показва на любимия си мъж снимка на три овъглени трупа и заявява: „Аз направих това“. Той е писателят на криминални романи Рафаел Бартелми, отглежда сам двегодишния си син Тео и внезапно се влюбва до полуда в Ана. Думите й обаче отварят вратите на ада и поставят началото на заплатено разследване, в което мистерията на смъртта се сблъсква със силата на любовта. „Момичето от Бруклин“ е ново, неопровержимо доказателство за огромния талант на Мюсо и за обстоятелството, че няма леки и значими жанрове, а само слаби и големи писатели. Гийом Мюсо е едно от най-значимите художествени явления в днешния френски литературен пейзаж.

Публични врагове, Мишел Уелбек, Бернар-Анри Леви

Линк към книгата

Една неделя в началото на зимата на 2007 г. Бернар-Анри Леви готви седмичната си рубрика за списание „Поан“, когато получава SMS: „Реших да се самоубия тази вечер“. Подател е Мишел Уелбек. Роденият през 1948 година френски политически журналист, философ и писател Бернар-Анри Леви е роден в алжирското градче Бени-Сав в еврейско семейство. Баща му е собственик на крупна  лесопромишлена компания. През 1954 г. семейството се връща във Франция, а младежът се заема с журналистика, разказва за войната за независимост на Бангладеш от Пакистан, по-късно се обявява в защита на босненските мюсюлмани, привлича арабски избиратели за социалистическата партия. Красавец е, жени се за прочутата актриса Ариел Домбал. Убеден борец е срещу ислямския фундаментализъм. Сред 30-те му книги повечето са публицистични, но вниманието на публиката спечелва най-вече с романите си „Дявол в главата“ и „Последните дни на Шарл Бодлер“. Що се отнася до Мишел Уелбек, вие го познавате далеч по-добре, тъй като издателство „Факел Експрес“ представи почти цялото творчество на този толкова коментиран и провокативен френски белетрист, чиито романи „Разширяване полето на борбата“, „Елементарни частици“, „Платформата“, „Възможност за остров“, удостоения с „Гонкур“ „Карта и територия“ и най-вече – „Подчинение“ – се радват на огромен успех и на шумни спорове сред българските читатели, както и навред по света. И така, Леви предлага на Уелбек да се опитат да завържат диалог. Резултатът е книгата „Публични врагове“, огромен финансов успех, в която двамата антагонисти разсъждават върху предизвикателствата на съвременния свят, върху законите на изкуството, върху абсурдите на съдбата. Сблъсъкът е и интелектуален, и морален. Нещо подобно се опитаха да направят Андрей Райчев и Александър Андреев в издадения от „Жанет 45“ том „Време и всичко“. Преводът на новото предложение на „Факел експрес“ е дело на Александра Велева. Ако обичате главоблъсканиците, които ви срещат с най-острите проблеми на съвременността, „Публични врагове“ е вашата книга.

На ръба на света, Томас Пинчън

Линк към книгата

Томас Рагълс Пинчън-младши е един от най-изтъкнатите представители на американския постмодернизъм в наши дни. Роден е на 8 май 1937 г. в Глен Клоув, Ню Йорк, САЩ. Градчето е известно от прожектирания и по нашата телевизия сериал, намира се на северното крайбрежие на Лонг Айлънд. През 1953 г. Пинчън постъпва в Корнелския университет, където изучава приложна физика. През втората година напуска и отива да служи във военноморския флот. През 1957 отново е в университета, но този път за да специализира английска литература. Белетристът рядко дава интервюта, никога не разрешава да бъде сниман, твърди, че е посещавал курса на Владимир Набоков, но великият руски емигрант не си спомня за него.От 1960 до 1962 г. работи в Сиатъл за корпорацията „Бойнг“. По това време се труди над първия си роман „V“, който му донася Фокнеровска премия за дебют. У нас е известен с „Обявяването на серия № 49“, „Народна култура“, преводач  Красимир Желязков. Епичното му произведение „Гравитационната дъга“ го превръща в култов автор в американските университетски среди. Същевременно Гор Видал пише прочутото си есе „Американска пластмаса“, в което прави на пух и прав „новаторството“ на Пинчън. Ето че сега издателство „Колибри“ ни дава прекрасната възможност сами да се убедим в качествата на твореца, като ни представя най-новия му роман „На ръба на света“, много тежко за превеждане произведение, което обаче се е оказало по силите на чудесния преводач Владимир Полеганов. Книгата започва с цитат от  прочутия майстор на криминалета Доналд Уестлейк, който твърди, че „ако е герой в криминален роман, Ню Йорк няма да е детективът, нито ще е убиецът – той ще е загадъчният заподозрян, който е наясно с цялата история, но няма да ни я разкаже“. Пинчън обаче се опитва да принуди „градът, който никога не спи“ да разкаже тази история – той ни среща с експертката проверител на измами и собственичка на малка фирма Максин Тарноу, която посредством независимия режисьор Редж ще се сблъска с милиардера Гейбриъл Айс. Всъщност това е обобщение на финансовия срив, дебнещ технологическия свят и размисъл за последните десетилетия, причинили невероятни обрати в човешката история. Прав е критикът на „Ню Йорк Тайм“" Джонатан Летъм, който заявява: „За Пинчън историята е кошмар, който всички ние трябва да започнем да сънуваме осъзнато.“

 

Под тавана, който се лющи, Горан Петрович

Линк към книгата

През май издателство „Изток-Запад“ ни предложи великолепния роман на сърбина Горан Петрович „Магазинчето „Сполука“ в чудесния превод на Жела Георгиева – една незабравима книга за възвишените споделени и несподелени любови и за невероятните преживявания в паралелния и магичен свят на литературата. Роденият през 1981 година белетрист е един от най-значимите и превеждани по света съвременни сръбски писатели. Следва югославска и сръбска литература в Белградския университет. Работи като библиотекар и редактор на изданията „повеля“ и „Службени гласник“. Носител е на всички по-важни сръбски награди и на няколко международни. Според литературните ценители най-хубавият му роман е „Атлас, описан с небе“, представен у нас през 2007 г. от издателство „Стигмати“ . Гледали ли сте знаменития италиански филм на режисьора Джудзепе Торнаторе „Ново кино „Парадизо“? Новата творба на Петрович „Под тавана, който се лющи“ несъмнено повежда диалог с кинотворбата, като посредством историята на едно сръбско провинциално кино представя най-значимите сътресения в балканската история от последните десетилетия. Трийсетината зрители в салона неочаквано се озовават там в момент, когато изящният старинен таван започва да се рони, подложен на корозията от невидимо протичащото време. Разсъжденията за миналото и съвремието на полуострова са значими за всички нас. Един от героите ще каже: „Тиранията винаги се перчи, ежи и мълчи. Демокрацията е дребна птица, няма е, но когато един ден проговори..“ Жела Георгиева отново съпреживява текста, прекрасната преводачка на Иво Андрич, на Данило Киш, на Милорад Павич, на Меша Селимович и на много други балкански литературни величия както винаги е на висота в това елегантно томче от поредицата на издателство „Наука и изкуство“ „Новите лица на литературна Европа“.

Сахиб, Ненад Величкович

Линк към книгата

„Сахиб“ е един от най-интересните романи, които прочетох през 2017 г. и го възприемам като събитие в културния ни живот. Заедно с останалите произведения, включени в поредицата „Новите лица на литературна Европа“ на издателство „Наука и изкуство“ тази творба на босненеца Ненад Величкович представя убедително интересните търсения на съвременните балкански писатели, които се опитват да си обяснят трагедията, разиграваща се върху една от най-кризисните територии на стария континент през различни гледни точки. В „Сахиб“ думата е дадена на представител на авторитетна международна организация, гей, потомък на английски колонизатори, който се опитва да разбере обстановката и местните обичаи в Босна. Всекидневно изпраща по мейла на любовника си в Лондон своите наблюдения за наследството от комунизма, за нелепата демокрация. Оказва се, че наивните му опити да опитоми и да подчини този свят, който не разбира, се провалят, постепенно цивилизационният конфликт се пренася от сферите на идеологиите и на културите в личните и интимните отношения. Величкович е роден през 1962 година, доцент е във Филологическия факултет в Сараево. Основател е на редица вестници и е получил много национални и международни награди за романите си „100 змея“, „Бащата на дъщеря ми“, „Квартиранти“, както и за сборника с разкази „Дяволът в Сараево“. Превеждан е на английски, италиански, немски, унгарски, полски, а българската му интерпретаторка е Русанка Ляпова, която преди време получи наградата на Съюза на преводачите за представянето на романа“Пейзаж, рисуван с чай“ от Милорад Павич. Корицата на „Сахиб“ е прекрасна – на нея виждаме фрагмент от картина на художника Ботьо Грудев. Струва си да приведа и мнението на Дубравка Угрешич за прозата на Величкович: „Любимо развлечение на белетристката е сатиричната деконструкция и деканонизация на националните ( и югославски ) литературни, политически и идеологически митове.“

Тъмна материя, Мойца Кумердей

Линк към книгата

В поредицата „Новите лица на литературна Европа“ на издателство „Наука и изкуство“ имаме щастливата възможност да се запознаем с една от най-значимите съвременни словенски белетристки Мойца Кумердей, родена през 1964 г. в Любляна. Тя завършва философия и социология на културата в Люблянския университет. Работи в културната редакция на най-големия словенски вестник „Дело“, изявява се като критик, публицист, драматург, а най-обемното й произведение е романът „Кръст над Триглов“, в който иронично пародира стереотипи от балканския фолклор и в това отношение е много близка с наши писатели като Владимир Левчев и Димитър Яръмов. В повествованието тя вплита разказа за изчезнал гъбар, когото уж са отвлекли извънземните. Вторият й роман „Жертвата на Кронос“ е исторически, връща ни в XVI в., за него е получила най-високата словенска литературна награда. Кумердей е и майстор на късия разказ, доказва това със сборника „Фрагма“ и най-вече с тома, който получихме на български във великолепния превод на Ганчо Савов – „Тъмна материя“. Той съдържа единайсет разказа, повечето от които са с криминален сюжет. Белетристката е невероятен майстор на черния хумор: тя ни среща с хитро подмамващ жертвите си сериен убиец, с вечно изплъзващ се шпионин, с поразен от неизлечима болест лекар, чийто орган е присаден в друго тяло, а разумът му продължава да разсъждава за смисъла на живота. „Тъмната материя“ всъщност са нашите трудно разгадаеми души, а умението на Кумердей да прониква в подсъзнанието на съвременниците я прави не просто увлекателна, но и извънредно актуална писателка, диреща моралните основания на модерния човек. Корицата на книгата е прекрасна, тъй като е използвана репродукция на картина от Цанко Лавренов, а носителят на престижни награди за превод у нас и в Словения Ганчо Савов, дългогодишен председател на Съюза на преводачите, бивш политически затворник, е образец за адекватно пресъздаване на сложни художествени конструкции.

 

Дора и Минотавъра, Славенка Дракулич

Линк към книгата

Издателство „Наука и изкуство“ започва великолепна поредица за художествена литература „Новите лица на литературна Европа“. Първото заглавие е „Дора и Минотавъра“ от Славенка Дракулич. Авторката е една от най-превежданите хърватски писателки. Тя е завършила философския факултет в Загреб. Работила е като журналистка в престижни списания в бивша Югославия. След разпадането на страната емигрира в Швеция. Огромен дял от творчеството й е посветен на травмите от войната, представени разтърсващо в книги като „Сякаш ме няма“, „Те и мравка не биха сгазили“, „Кафене „Европа“: животът след комунизма“ и др. Получава най-престижната хърватска литературна награда за романа „Фрида или за болката“. Превеждана е на немски, италиански, френски, английски, шведски… Ето че дойде ред и на българското издание в превод на Ася Тихинова-Йованович на една книга, която има силна документална основа. Дракулич ни предлага незабравим портрет на една забележителна жена – фотографката Дора Маар, влюбена в изкуството, красива, силна и нежна, тя увековечава с фотоапарата си създаването на знаменитото живописно платно „Герника“. Любовта й към чудовището Пабло Пикасо е трагична – геният жестоко наранява душата й и Дора Маар прекарва последните години от живота си в психиатрия, подлагана на множество електрошокове. Истинското име на Маар е Хенриета Теодора Маркович, тя умира през 1997 г. в Париж на деветдесетгодишна възраст. Романът е наречен на известната творба на Пикасо „Дора и Минотавъра“, той е блестящ психоаналитичен анализ на една обречена любов и отразява идеите на писателката, изразени в есеистичната й творба „Смъртните грехове на феминизма“.

Лабиринтът на духовете, Карлос Руис Сафон

Линк към книгата

В навечерието на Коледния панаир на книгата се появи едно от най-тръпно очакваните заглавия – поредния том от сагата „Гробището на забравените книги“ на най-четения след Сервантес испански писател Карлос Руис Сафон. Издател на големия съвременен творец в България е „Изток-Запад“, а преводач на всичките му книги е Светла Христова. Сафон е роден в Барселона на 25 септември 1964 година. Завършва езуитски колеж и записва да следва информатика. Още в първи курс го ангажира известна рекламна агенция и скоро той става креативен директор на клона и в каталунската столица. Напуска чак през 1992 г. Литературната му кариера започва с поредица мистични книги за юноши, които бяха приети възторжено и у нас – „Принцът на мъглата“, „Среднощният дворец“ и Септемврийски светлини“. Отделно от тази своеобразна трилогия печели обичта на читателите и с романа си „Марина“. През 2001 г. създава първия си роман за възрастни – „Сянката на вятъра“ и читателите полудяват за невероятния му свят и за умението му да ни разхожда из потайностите на Барселона и на човешките души. Продължението „Играта на ангела“ е най-продаваната книга в цялата история на Испания – още през първата седмица са продадени повече от 230 000 копия. „Затворникът на рая“ се появява през 2012 г. и също се оказва невероятен пазарен и художествен успех. Междувременно Сафон създава новелата „Огнената роза“, разказ за предисторията на поредицата, който можете да намерите в сайта на „Изток-Запад“ като подарък към хилядите почитатели на писателя. „Лабиринтът на духовете“ е нова среща с Даниел Семпере – той вече не е детето, открило Гробището на забравените книги. Обсебен е от загадката около смъртта на майка му Изабела. Действието се развива в края на 50-те години, когато изплуват чудовищни тайни от близкото минало на раздираната от междуособици Испания. Отново попадаме в един едновременно магически и реален град – Барселона, отново ни връхлитат страсти, интриги и приключения, в които фантазията се преплита с трагедии от Гражданската война. Седемстотинте страници отлитат неусетно и читателят иска още и още – не се съмнявам, че Карлос Руис Сафон ни готви нови изненади, макар героят му да заявява, че е намерил последното късче от своята история и от този миг нататък го очаква животът. Той, както и сродните му души, ще продължат да се лутат сред „лабиринта от духове“, защото в тях се е вселило очарованието на „магическия реализъм“. И накрая, нека още веднъж да поздравим преводачката Светла Христова, да припомним, че тя е и великолепен художник, което несъмнено й помага да пресъздаде конгениално мистичния свят на Сафон. 

Десетте фатални грешки на Хитлер, Бевин Алекзандър

Линк към книгата

Роденият на 17 февруари 1929 г. в Северна Каролина Бевин Алекзандър е един от най-значимите съвременни американски военни историци. Участвал е като офицер в Корейската война и през 1987 г. издава несъмнено най-компетентната и обективна книга за нея. Преподава военна история в Университета във Вирджиния, а изследванията му за американската военна доктрина се радват на огромен интерес сред специалистите и сред широката публика. Неговият най-превеждан бестселър обаче е „Десетте фатални грешки на Хитлер“, включен във великолепната поредица „Хроника“ на издателство „Прозорец“. Негов колега, американски военен стратег определя труда като „нов поглед към Втората световна война с много стряскащо заключение, че Хитлер би могъл да я спечели“. Алекзандър остро критикува безкритичните възхвали за някои свои колеги за победните действия на Съюзниците, спира се на най-важните битки, за да докаже, че не гения на западните пълководци, а грешките на Хитлер се оказват решаващи за изхода от войната. Историкът проследява убедително как параноята на Хитлер фатално надделява над изострения му политически нюх. Макар да е едно от най-зловещите чудовища, които светът познава, германският вожд вярва, че може да издигне своя народ до положението на „господстваща раса“, готви се да осигури жизнено пространство на немците в Русия и в Украйна и възнамерява да избие или да умори от глад милионите славяни по тези земи. Според Алекзандър една от най-големите грешки на Фюрера е решението му да нападне Крит – по този начин цялата мощ на германската военна машина бива насочена срещу Съветския съюз в момент, когато Великобритания все още не е победена, а получава и пряка подкрепа от Съединените щати. Запознаването с фактите, които привежда историкът, не само променя представите ни за Втората световна война, но и ни помага да разберем конфликтите в съвременния свят. Преводач е Павел Талев.

 

Безгранично, Юси Адлер-Улсен

Линк към книгата

Дойде времето на шестия случай на комисар Карл Мьорк. Писателят Юси Адлер-Улсен е роден на 2 август 1950 г. в Копенхаген в семейството на известния психиатър и сексолог Хенри Олсен. Отрасва в резиденциите на семейството към различни психиатрични болници. Като тинейджър свири в попгрупи като китарист. В периода 1970-1978 учи медицина, социология и кинорежисура. Отначало любимо хоби, събирането на комикси се превръща за него в страст, работи като редактор и като коректор в издателства за комикси, а през 1984 година основава собствена издателска къща. През 1984 г. издава първата си документална книга, посветена на царете на нямото кино – братя Маркс. През 1997 г. дебютира в криминалната литература с романа „Азбучна къща“, който става бестселър в Дания и е преведен в много европейски страни. През 2007 г. намира любимия си герой – комисар Карл Мьорк и го прави главен герой на трилъра „Жената в капан“. Мьорк става ръководител на новосъздадения отдел за неразкрити стари криминални случаи и се захваща с издирването за изчезнала отдавна депутатка. Получава наградата „Бари“ за най-добър криминален роман на годината, а книгата е издадена в САЩ и в Канада. С огромен успех се посреща и едноименния филм. Зареждат се следващите романи от поредицата – „Убийци на фазани“, „Писмо в бутилка“, „Пациент 64“, „Марко“, издадени у нас от „Емас“ в превод на Ева Кънева. Сега интересът ни е насочен към „Безгранично“. Малко след излизането на това заглавие Юси Адлер-Улсен е обявен за „любим автор на датчаните“. Криминалетата му са издадени в повече от 40 страни, а според британския „Таймс“ той е голямото явление в скандинавското крими. В „Безгранично“ изплува неразрешен случай от преди петнайсет години, съобщен от полицай от остров Борнсхолм, който малко по-късно се самоубива. Едно загинало при пътна злополука момиче е довело този мъж до саморазрушение и до доброволна изолация. Но комисар Мьорк си поставя за задача да открие кой и защо е връхлетял върху жертвата с автомобила си и то така, че след удара тя да отхвръкне от земята и да увисне на близкото дърво. Разплитането на трагедията се оказва лабиринт от неочаквани взаимовръзки, които водят до изплували от небитието тайни и до неочаквана трагична развръзка. Онова, което е особено характерно за успехите на скандинавските криминални писатели – вниманието им към вътрешния живот на хората и към скритите кътчета на душите е водещо качество в прозата на Адлер-Улсен. Това е една от онези книги, които действат пристрастяващо – идеална е за дългите Коледни празници.

Клубът на изчезналите видове, Джефри Мур

Линк към книгата

Канадският писател Джефри Мур гостува в Пловдив и в София. Поводът е излизането на български език на новия му роман „Клубът на изчезналите видове“ в чудесния превод на Милена Попова. Той е известен преводач и преподавател по превод в Университета в Монреал. Романът му „Творците на памет“, издаден през 2004 г., обиколи света, а преводачката му Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата „Кръстан Дянков“ на фондация „Елизабет Костова“. Ще се опитам да ви обясня каква прави Мур толкова привлекателен и значим белетрист. „Винаги съм смятал, че трагикомедията е изключително силен жанр. – заявява той. – Много се възхищавам на Шекспировите пиеси, които по наглед невъзможен начин съчетават трагедия и комедия… Никога не съм тръгвал с намерението да напиша роман, мрачен и потискащ от началото до края, в него трябва да има и хумор, защото такъв е животът – любимата ми форма е черната комедия.“ Точно черна комедия беше „Творците на памет“, незабравимата история за Ноел Бурун, който се нуждае от две секунди, за да запамети списък от петдесет произволни думи. Сега в „Клубът на изчезналите видове“ се срещаме с мъж на средна възраст, който има проблеми с наркотиците и с алкохола и с 14-годишно гениално момиче, чиято мисия е да се бори срещу жестокото отношение към животните. Писателят подхвърля, че до голяма степен се идентифицира с несретника, а девойката възприема като своята лелеяна дъщеря. Критикът Нийл Смит дава може би най-точното определение за тази книга: „Писателският му стил е вдъхновяващ, разказът – вълнуващ. Великолепна творба.“ Преведен от Милена Попова, „Клубът на изчезващите видове“ е едновременно разказ за търсенето на идентичност в лишения от устои постмодерен свят и взривоопасен приключенски роман за бракониерството и за жестокото отношение към животните. Можем да определим тази книга и като шеметен трилър, който не се забравя лесно.

Фини прахови частици, Ангел Игов

Линк към книгата

Почти всички критици посрещнаха на „ура“ романа на Ангел Игов „Кротките“, посветен на събитията около 9 септември 1944 г. Аз бях един от малцината, които му откриха кусури – най-вече не можах да приеме доста двусмислената картина на така наречения „Народен съд“, звучаха ми фалшиво размислите на своеобразния „античен хор“, съставен от ючбунарски младежи, твърдо вярващи в правотата на бунта. Възможно е и да не съм бил прав, никога не съм отричал, че белетристът има сериозни качества. Той е и великолепен преводач, преподавател в катедра „Англицистика и американистика“ на СУ „Св.Климент Охридски“. Носител е на наградата „Южна пролет“ за дебют, на „Боян Пенев“ за критика, носител е на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2016 г. Син е на философа професор Михаил Игов, а големият литературовед професор Светлозар Игов е негов чичо. Интелектуалец от подобен сой и с култура като неговата несъмнено е значимо явление в духовния ни живот, затова всяка нова творба от Ангел Игов се посреща с огромен интерес. Така е и с романа „Фини прахови частици“, издание на „Жанет 45“. В тази книга отново ще се срещнем с един от ключовите герои от „Кротките“ – евреинът Елиас, който си е останал комунист, въпреки че още в първите години на диктатурата на пролетариата осъзнава колко престъпни са методите на властите. Младият човек, който води разказа в наши дни е внук на съден от Народния съд мъж, а чичо му е невъзвращенец. Той обаче иска да чуе истината за миналото и от двете страни. Както и да разбере своето объркано време. Кирил, Елица и Мартин не искат да се подчиняват на „правилното политическо говорене“, те са принудени да участват в „прашясалата комедия“, наречена „демокрация“ и ние следим взаимоотношенията им с неотслабващ интерес. Както за всички книги на Игов, и за „Фини прахови частици“ ще се говори дълго, така че си струва да я прочетем още топла-топла и сами да си изградим мнение за нейните художествени и идейни качества.

Как спрях да крада, Мария Донева

Линк към книгата

Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1996 и 1997 г. изключително успешно участва в Стружките вечери на поезията в Република Македония. Печелила е награда от конкурса за поезия „Веселин Ханчев“, а пиеси по нейни текстове се играят в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора. Работи като режисьор по арт терапия в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – град Раднево. За да получите по-добра представа за нея като човек, влезте в сайта й и вижте какво е написала през септември тази година. За два часа през Нощта на изкуствата с грейнали от щастие деца са измайсторили двайсет пингвинчета. На едно място пише: „Човек наистина трябва да има голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изпълнен.“  Една от верните й читателки Елеонора Кълвачева много точно е усетила, че Донева „има особено и очарователно присъствие, което приютява“. Тя пише за простите неща по неповторим начин – в поетичните й книги „Очи за красотата“, „Меко слънце“, „Перце от дим“, „Чисти стихотворения“ и др. стиховете й действат терапевтично. Разказва за опита си в психиатрията: „Това е любимата ми работа.Артистите са пациенти в болницата. Играем само комедии.“ В свободното си време тя прави играчки от плат. Пише текстове за джаз-изпълнители. Обича да чете стиховете си пред публика и да гледа хората в очите, за да усети настроенията им. Издателство „Жанет 45“ сега я представя като белетрист с томчето „Как спрях да крада“. Всъщност тези кратки разкази са истински стихотворения в проза, които ни уцелват право в сърцата. Прочетете историята за „Ангелчето Пантелей“, което си мислело как да се маскира за Хелоуин, а на крилото му пишело „Обичам Ваня“. Или за „Жабата Стоянка и съвършената красота“, или за „Рибката“, която искала да се превърне във водно ветрило от светлина. Любимият ми разказ е за „Скромната птица“ с огромен математически талант – тя изчислила точната стойност на живота и знаела дори датата на смъртта си… Почти всичките разкази всъщност са притчи за деца от 9 до 99 години, които също като Мария Донева са дълбоко убедени, че „Светът е шарен“ и умеят да се радват на красотата и мъдростта на словото.

 

Любовта на разведената жена, Събка Дякова- Чехович

Линк към книгата

Събка Дякова – Чехович е завършила психология във Велико Търново. Специализирала е психотерапия чрез тялото и техники за преодоляване на негативни емоции във Вършава, от доста време работи като психотерапевт в програма „Виктория“ – за жени, претърпели рак на млечната жлеза. През 2012 г. ИК „Жанет-45“ издаде книгата й „Фитнес за женската душа“, която веднага се превърна в бестселър. В нея двайсет и една жени споделят своите интимни, понякога болезнени тайни, а благодарение на опитната усмирителка на душите им поемат по пътя на промяната и на просветлението. Ето че сега идва времето на първия роман на психоложката. Той се нарича „Любовта на разведената жена“ и ни отвежда в подредения свят на една щастливо омъжена жена на средна възраст, чиято прекрасна дъщеря Деси е абитуриентка. Бракът й със Сашо е по любов и тя е дълбоко убедена, че нищо не може да ги раздели. Но катастрофата се случва, връхлита я внезапно след двайсет години хармония – той решава да я замени с друга и спокойно й заявява: „Нека да се разведем като интелигентни хора, по взаимно съгласие…“ И тогава илюзиите започват да се разпръскват една след друга – оказва се, че нейните представи за уютен дом и разбирателство са били напълно погрешни. Изникват проклетите въпроси, които всеки изоставен индивид си задава: за вината, за личната отговорност, за отговорността пред детето. Веднага се усеща, че този роман е писан от автор, който отлично познава човешката душа и умее да напипва онези нюанси на чувствата, които остават невидими за непосветените. Наблюденията се разширяват в кръга на семейните приятелства, сред професионалните контакти, задаваме си въпроса: каква е истината за брачния живот – тази, която показваме, или онази под юргана. Събка Дякова признава, че любимата й книга е „Възвишение“ от Милен Русков и макар да е съвсем различна като стилист от именития писател, тя също като него разбива табута и не се страхува да прониква в забранени зони. Приказката в този случай не е с щастлив край, но тя не свършва и трагично, а продължава, защото разведената жена отново се учи да срича азбуката на живота и да дири пълноценно общуване.

Новото фамилно име, Елена Феранте

Линк към книгата

 Елена Феранте е една от огромните загадки в съвременната световна литература. Нейните издатели са заплашени, че ако издадат самоличността й, тя веднага ще престане да пише. До този момент ни е дарила с 9 романа, но славата я спохожда с поредицата неаполски романи, първият от които „Гениалната приятелка“ беше издаден у нас от „Колибри“ през 2016 г. – от него до този момент са продадени почти 6 милиона екземпляра. Когато през 2016 г. излезе продължението „Новото фамилно име“, списание „Таймс“ включи авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. Подготвя се телевизионен сериал с главен сценарист писателя Франческо Пиколо. Българската преводачка на „Новото фамилно име“ е Вера Петрова, а издателството обещава в най-скоро време да получим и следващите шедьоври от поредицата – „Тези, които си отиват, и тези, които остават“ и „Историята на изгубеното дете“ – последният беше удостоен със Златен медал на Независимите издатели и номиниран за наградата Ман Букър Интернашънъл. Успехът на неаполската четирилогия не е случаен – Феранте с размах рисува един многоцветен свят, в който красивата Лила, надарена с необикновен ум и с артистични заложби, решава да се омъжи за богат собственик на магазин, а приятелката й Елена развива подчертан вкус към интелектуални занимания. Всъщност белетристката ни предлага история на отминалия век, с всичките противоборства и терзания, тя описва пътя на  духовната жена към писателското призвание. Според авторитетното френско литературно списание „Лир“, поредицата романи ще остане като модерна класика, която ще се препрочита още много години. Историята в „Новото фамилно име“ започва в края на 60-те години на 20-век и ни помага да разберем същността на съвременния свят, както и причините за сътресенията, които го очакват.

 

 

В кафенето на екзистенциалистите, Сара Бейкуел

Линк към книгата

Издателство „Изток-Запад“ отново се отчита с невероятно значимо заглавие – „В кафенето на екзистенциалистите“ от Сара Бейкуел, книга, отличена с Националната награда на критиката в САЩ. Според „Ню Йорк Таймс“ тя е едно от 10-те най-значими заглавия, появили се през годината, а вестник „Гардиън“ направо я определя като „явление на годината“. Бейкуел е родена в морския град Борнмът, Англия, където родителите й имали малък хотел. Когато била на пет години, семейството й тръгнало да дълго пътешествие с каравана през Индия и две години по-късно се заселили в Сидни, Австралия. Там баща й работил като книжар, а майка й – като библиотекарка. Сара завършила университета Есекс в Англия, а първият й бестселър „Умният“ разказвал за съдебно дело от 18-и век. За шедьовър се смята биографията на Монтен „Как да живеем“, която тя издава през 2010 г. И все пак „В кафенето на екзистенциалистите“ е коронната й засега творба. Тя не е просто документален труд, а истински увлекателен роман за живота и делото на някои от най-значимите интелектуалци на 20-и век. Всичко започва през 1933 г. в бар „Бек-дьо-Газ“ на улица „Монпарнас“ в Париж, където водят безкрайни разговори Жан-Пол Сартр и сърдечната му приятелка Симон дьо Бовоар, които спорят оживено с идеолога на „дясното“ Реймон Арон. Разбира се, появява се Албер Камю, после изникват Ясперс и Хайдегер – пред очите ни се нижат най-интересните интелектуални противоборства. Бейкуел е сред онези изследователи, които убедително доказват, че екзистенциализмът не е толкова философия, колкото нагласа на духа и начин на живот. Очаква ви увлекателно повествование за любовните афери, за съперничествата и партньорствата между великите умове – заедно с тях ще се промъкнем в джаз клубовете и в прочутите кафенета, ще се потопим в калейдоскопа на случващото се с тях и ще приемаме или не сложните им решения, които понякога ги превръщат в ожесточени политически противници. Преводачка на книгата е Светлозара Лесева. Този документален роман ми напомня за книгите на Анри Перюшо, посветени на импресионистите, но несъмнено е още по-увлекателен от тях.

Кафе пауза, Иглика Дионисиева

Линк към книгата

Иглика Дионисиева е родена във Враца и е завършила българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. През 1995 г. се появи първата й поетична книга „Снежност“, през 2002 г. стана лауреат на конкурса за поезия „Дора Габе, а през 2003 г. ни изненада с „Време за изплащане“. Стихосбирката й „Déjà vu hug“ бе забелязана от поетесата Федя Филкова, съпруга на големия покоен творец Николай Кънчев, и бе номинирана за Националната награда „Поетичен Никулден“. През 2017 г. Дионисиева отново доказа таланта си с „Захранване на нощта“, а в издателство „Лексикон“ представи първия си том с разкази „Кафе пауза“. Нека чуем как самата тя представя написаното: „В разказите ми ще се срещнете с живота, бликащ стремително от всяко вместилище на езика, с паметта, която, ако я изгоним през вратата, се завръща като хидра през всички прозорци на мисълта ни. Затова в тази книга ще намерите истории и минорни епиграфи за хора, които не желае да оставя в ръцете на забравата. Ще се натъкнете и на други, абсурдни и налудничави образи и ситуации – в тях ще откриете и много познати неща, и по нещо от себе си.“ Позволих си толкова дълъг цитат, тъй като едва ли бих могъл по-точно да изразя съдържанието на сборника. Дионисиева е взимала уроци не само от романтиците и от модернистите, тя се прекланя пред таланта на Едгар По. Както пише в едно свое стихотворение с „дяволска кръв и Божествена риза“ ни разхожда из „горната“ и из „долната“ земя. Истински шедьоври са „Чай и хляб с много конфитюр“, „Безотказно“, „Човекът конвейер“ и особено „Червеният цвят на вълните“. Както вярно е забелязал редактора на книгата Роберт Леви, в прозата на Дионисиева склонността към мистика върви ръка за ръка с иронията и дори с гротеската. Резултатът е – роди се още една изключително талантлива белетристка.

Разкази от черен шоколад, Светлана Дичева

Линк към книгата

Наскоро, при едно представяне на нов роман от българска белетристка, изредих имената на няколко от най-силните таланти сред жените в родната литература. Една от първите сред тях, заедно с Теодора Димова, с Керана Ангелова, с Кристин Димитрова и със Здравка Евтимова беше Светлана Дичева. Нейните три романа – „Мона и Магелан“, „Лабиринт за романтични минотаври“ и „Заекът на Гала“ са неочаквани, ужасно талантливо написани, а струва ми се, че тя е и една от първомайсторките на разказа – най-вече със сборниците „Балканският пророк“ и „Парти за разглезени самотници“. Не случайно Йордан Антов, стопанинът на „Лексикон“ оцени по достойнство таланта й и преиздаде някои от най-хубавите й книги. Светлана Дичева е завършила Френската гимназия в София и „Радиожурналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1985 г. работи в програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. Наслаждаваме се на таланта й в сутрешния блок „Преди всички“ и, най-вече, в радиошоуто „Закуска на тревата“. Нетипично за българка, напълно е оперирана от завист и кани значимите творци, представя културни явления, за които дълго се говори. И продължава да пише. Новата й книга се нарича „Разкази от черен шоколад“. Не, не си мислете, че ви очаква нещо сладникаво, няма да намерите нищо общо и с прочутия роман „Шоколад“ от Джоан Харис. Защото Светлана си е Светлана. „Всъщност животът е хубав заради богатството от вкусове, които ни предоставя храната“ – казва тя. И трябва да я допълня: „Особено онова богатство, което ни носи духовната храна“. В тях ще откриете „неизтощим апетит за живот“. Авторката ни предлага своеобразна философия, свързана с езика на телата. С невероятно чувство за хумор тя си задава сложния въпрос: „дали нашата личност се напасва спрямо формата на тялото?“ Отговорите ще намерите в страхотните разкази с „вкусни“ имена: „Опашки от омар“, „Цветна диета“, „Храна за милионери“, „Изкуството в борба със затлъстяването“. Доста е постна днешната ни литература откъм хумор – ето че Светлана поправя тази сериозна липса. Запознайте се с бразилската диетоложка Бия Рике, с кухненския робот Артър, с 23-годишната Станимира, която се опитва да отслабне с диетата „Вълча стъпка“… това томче е особено подходящо в навечерието на коледните празници – ще ви поправи настроението и ще ви накара да усетите колко важно е да установите хармония с тялото си.

Дневникът, Майя Динева

Линк към книгата

Имам особено сантиментално отношение към творчеството на тази писателка. Бях редактор на двете й първи книги – „Часът на вещицата“, която съдържаше едноименната повест и две новели – „Кошмарът“ и „Убийцата“, и „Пътища“. Знам с какво трепетно вълнение се отнасяше тя към героите си, как се стремеше да превърне автобиографичното в общочовешко, как успешно напипваше пулса на съвременността. Майя Динева е дъщеря на актьори, от рано всмуква въздуха на духовността. Приета е с отличие в българска филология, но не успява да удържи на изкушението и се премества във ВИТИЗ, където завършва в класа на професор Желчо Мандаджиев. Играе главната роля в „Майстори“ от Рачо Стоянов, обикаля провинциалните театри, има награди от национални прегледи. Обаче когато се появяват синовете й, избира да им бъде майка-орлица. Постъпва в „Радиотеатъра“ на програма „Христо Ботев“, а нейната камерна пиеса „Нито миг покой“ се играе в театър „София“. През 1985 г. в кафе-театър „Ню Отани“ голям успех има пиесата й „Среднощни видения“. Категорично е уверена, че въпреки настъплението на електрониката, „писаното Слово винаги ще намери начин да стигне до читателите си – защото то е от Бога и пътят към сърцата на хората е винаги отворен за него“. Доказателство за идеализма й, за психологическото й проникновение е и новият роман „Дневникът“, издаден от „Лексикон“. Стефания се е затворила в себе си след смъртта на съпруга си – именит професор, държи се едва ли не като „вътрешен емигрант“, но внезапно в лаптопа й по мистичен начин се появява дневник на млада жена, изпълнен с откровения за любовта и за превратностите на съдбата. Майя Динева умее да гради увлекателен сюжет, диалогът е виртуозен, а прозренията й за времето, в което живеем, са много значими. Благодарение на двете героини, излизаме от обвивката на делничното и се замисляме за връзките ни с покойниците, за силата на спомените, за вярата и за връзките ни с отвъдното. „Ние сме няколко объркани поколения, надвиснали над бездната на две хилядолетия и две столетия… Граничните поколения са наказани с усещането за смъртност и безсмъртие.“ Такива идеи, съчетани с вечните жестоки въпроси „Как и защо живях“ ни карат да обръщаме страница след страница и да усещаме, че онова, което разказва писателката изключително силно ни засяга – сякаш е писано за нашето битие.

Животът е другаде, Весела Люцканова

Линк към книгата

Весела Люцканова не е коя да е – категорично я поставям не само в първата редица на жените-белетристки, но и въобще сред водещите ни съвременни писатели. Тя притежава много качества, които е доказала през годините. Първото й достойнство е, че спечели обичта на хиляди читатели – както на фенове на фантастиката, така и на онези, които дирят истината за нашето драматично време в романите и повестите на съвременните белетристи. Сред големите отличия на Люцканова са наградата „Христо Г. Данов“ за съвременен роман – за „Щъркели на леда“, приза на министерството на културата за принос към българската литература, почетната награда на СБП за цялостно творчество. Тя има и забележителни успехи в световен план – европейската награда „Гравитон“ за цялостно научно-техническо творчество, международната награда златна звезда за престиж и качество. И интересът й към криминалетата завърши с огромен успех – наградата „Саламандър“ за „Досие на убиец“. Много пъти съм писал за нейния талант, представял съм я пред големи аудитории. Струва ми се, че е необходимо специално изследване за проблематиката в 22-та й романа и в множеството й томове с разкази и новели. Сред любимите ми нейни книги са, разбира се, шедьовъра „Клонинги“ и неговото продължение „Клонингите си отиват“, както и трилогията „Издатели“. Не мога да пропусна и успехите на Весела Люцканова като издател, страхотният й вкус към значимата преводна литература, умението й да открива и да популяризира ярки млади български таланти. Издателство „Лексикон“ ни представя най-новия й бестселър „Животът е другаде“. Това е голям роман за отношенията между различните поколения, за поуките от миналото и за равносметката, която всеки от нас е длъжен да си направи. В образа на писателката Юлита Серафимова откривам и доста прекрасни черти на Весела – тя има намерение да напише книга за отхвърлените деца, много от които са изправени пред опасността да бъдат отвлечени за донори на органи. Проблемите се разширяват – въпросите за демографския срив, за обезценяването на значимите неща са поставени остро и заключението, че „най-важното е да останеш добър човек“ идва не като поучение, а като следствие от драматично, опияняващо ни повествование, каквато е по силите само на талант от класата на Весела Люцканова.

 

Операция "Марсов венец", Станчо Пенчев

Линк към книгата

Станчо Пенчев не е сред любимците на критиката. Затова и не го познаваме достатъчно добре. А това е жалко, защото той заслужава по-добра литературна съдба. Убеден съм, че издателство “Лексикон“ ще поправи грешката, тъй като невероятният нюх на неговия стопанин Йордан Антов за значими книги е „виновен“ за срещата ни с трилъра „Операция „Марсов венец“. Преди да ви разкажа повече за романа, нека ви запозная с белетриста. Роден е на 13 февруари 1962 г. в Шумен. Завършил е философия в СУ „Св.Климент Охридски“, работил е в телевизията и в документалното кино. Под перото му досега са излезли 11 книги с разкази, фрагменти, приказки и два романа. Бестселър беше „Голяма книга на българските владетели“, която остана 13 седмици в топ 10 на „Хеликон“, а романът му „Късна жена“ беше номиниран за годишната награда на фондация „Комунитас“ и на Портал „Култура“. Не по-малко интересен е и другият му роман – „Лунен купол“, а през 2016 г. Пенчев издаде „Голяма книга за създаването на България“. Нека чуем какво ни казва писателят, преди да отворим новия му роман: „Всяка творба осветява като самотен лъч и недрата на човешкия свят, най-тъмните му дълбини, в които погледът не е способен да проникне сам. Затова и всяка книга носи противоречивостта на този свят – слабостта, съмненията, безпощадността му, но и надеждата. Тя връща като възмездие смисъла и светлината на всяко съществуване, тя е и оня предусет за това, което предстои и по човешките, и по Божиите закони.“ Тези слова са много важни, за да се убедим, че за Пенчев е важен не само занимателния сюжет. Ще се убедите, че събитията и персонажите напомнят скандални личности от близкото ни минало, най вече отлично е предадена мутренската атмосфера, а пред очите ни изникват политици и олигарси, магистрати и ченгета. Бидейки философ не само по образование, а и по призвание, Симов всъщност се опитва – според мене, успешно – да осмисли механизмите на така наречения „преход“. Един килър и един генерал са в основата на повествованието, в което нито лошите са чак толкова лоши, нито добрите – особено добри. Най-важното е да усетим преобръщането на пластовете, сътресенията, които настъпиха в обществото и да си дадем сметка дали сме успели да направим решителна крачка към истинска демокрация. „Операция „Марсов венец“ не прилича на „вулгарните“ романи на Христо Калчев и на Георги Стоев – това е книга „с ключ“, художествено обобщение, което напълно отговаря на очакванията ни за правдивост и за проникновение.

Лошо момче, Андрея Илиев

Линк към книгата

Андрея Илиев е необикновено явление в съвременната ни литература. Няма съмнение, че е пръв сред майсторите на модерното криминале, доказателство за това са и тиражите на книгите му, а и наградите – номинациите за „Хеликон“, приза „Инспектор Стрезов“ и др. Класика в жанра станаха творбите му „Сбогом, Агата Кристи“, „Когато един мъж е на колене“, „Смъртта ще дойде боса“. Особено ценя документалните му изследвания, повечето от тях са безценни, тъй като Илиев успешно се рови в на пръв поглед недостъпни архиви и открива факти от миналото, които направо ни шашват. „Атентатът в „Света Неделя“ и терористите“, „Непознатият Никола Гешев“, „Последните войводи“, „Разбойниците“ – това са заглавия, които всяко издателство е готово да глътне. Белетристът има и други две награди – „Новият Йовков“ и „Димитър Димов“, доказващи, че той е сериозно явление в новата ни проза, че неговите томове с повести и разкази издават невероятна чувствителност и забележителна художественост – „Самодивата“, „Смокините узряха, а кръчмарят вече пише сметката“, „Левкемия“ са недостатъчно оценени от критиката шедьоври. Писателят е роден през 1957 г. в Елхово„ Завършил е военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново, служил е 24 години като офицер в различни гарнизони. Самостоятелните му книги са някъде около 30, а новото му предложение, тиражирано от Издателството за българска литература „Лексикон“ – романът „Лошо момче“ – е повече от успешно. В тази творба Илиев съчетава качествата си на майстор на криминалната интрига с психолог, който вае незабравими образи на интересни типове. Един мъж поръчва на частен детектив да проследи младата му съпруга. При евентуален развод, той ще трябва да се лиши от много пари – затова предпочита да реши проблема по друг начин: брутално. Междувременно героят на книгата, „лошото момче“ Владо излиза от затвора с намерението да промени живота си и да печели хляба с честен труд. Но старите авери не го оставят на мира – предлагат му удар, който ще донесе милиони. Новата афера неочаквано го сблъсква  с рогоносеца. Какво ще последва и дали смените на местата на жертвите и палачите ще са успешни? Категоричен съм, че няма да оставите романа, докато не стигнете до неочакваната развръзка. И ще искате още – убеден съм, че Андрея Илиев скоро ще ви предложи нови интриги.

Лед, Яцек Дукай

Линк към книгата

Роденият през 1974 г. полски фантаст Яцек Дукай несъмнено е най-талантливия правоприемник на посланията на великия полски писател Станислав Лем. През 2015 г. издателство „Колибри“ представи големия му роман „Други песни“ в превод на Силвия Борисова. Признавам си, че почти не чета фантастика, но тази обемна книга направо изгълтах на един дъх, тъй като тя представлява смайващ калейдоскоп от екзотични герои – философи, владетели, пътешественици, воини, красиви и смели жени, а действието се развива в алтернативен на нашия свят, който се подчинява на учението на Аристотел и на тезата му за четирите основни стихии. Бях привлечен от многопластовата интелектуална игра, която е истинско пиршество за ума и за сетивата. Дукай е завършил философия във Варшавския университет, а разказът му „Катедрата“, екранизиран като анимационен филм от Томаш Багински получи „Оскар“ през 2003 г. За творчеството си полякът получава цял куп национални и международни награди, но най-важното е, че се превръща в любимец на читателите по цял свят и е най-превеждания и четен днес полски белетрист. Издателство „Ерго“ в поредицата си „Модерна европейска проза“ ни среща с още по-значим негов грандиозен опус – „Лед“, преведен прекрасно от Вера Деянова и от Васил Велчев. Изданието е посветено на прекрасния преводач Боян Обретенов, който склопява очи след като е превел първите няколко десетки страници от този том над 1000 страници, който мога да сравня само с постиженията на Дан Симънс. Дукай ни отвежда в 1924 г., но в неговото повествование ходът на историята е коренно променен: Първата световна война не се е състояла, в Петербург властва Всерусийски император, а Кралство Полша продължава да пъшка под властта на източния деспот. Срещаме се със способния студент математик Бенедикт Герославски, който е непоправим хазартен тип. Той потегля с Транссибирския експрес за Иркутск да дири баща си – заточеник, който по магически начин умее да разговаря с Лютите – тайнствени същества, които променят историята. Представете си съчетание на неудържимата фантазия на Александър Дюма, на интелектуалната мощ на Станислав Лем и на философското проникновение на Карл Ясперс – само така ще добиете приблизителна представа за грандиозното приключение, което ви очаква. Ако се колебая какво да подаря на скъп приятел, издателство „Ерго“ ме спасява от съмненията – Яцек Дукай заслужава да получи и у нас онези известност и признание, които заслужено си е извоювал по света. 

Феномени, Ани Джейкъбсън

Линк към книгата

Няма съмнение, че всяка нова книга от научнопопулярната поредица на „Бард“ е събитие. Но книгата, която сега ще ви представя, надминава всичко, което сте чели до този момент. Известната американска журналистка Ани Джейкъбсън, чиито творби неизменно заемат първите места в листата на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ този път е дръзнала да сподели с нас шокиращи данни за работата за Управлението за перспективна разработка на отбранителни проекти към Пентагона. Ни повече, ни по-малко, фантастичните филми стават действителност – съществуват категорични доказателства, че оръжейната промишленост се стреми да превърне войниците в киборги. Финансирани са проекти, в които е включено имплантирането на чипове в човешките мозъци с цел да бъдат увеличени способностите на войните на бойното поле. Ако сте гледали поредицата от филми за Железния човек, много от случващото се на екрана вече съществува в живота – измайсторени на „екзоскелетони“, които осигуряват на сражаващите се много по-големи от обикновените човешки възможности. За да бъде напълно убедителна, Ани Джейкъбсън разговаря с повече от петдесет участници в експериментите – бивши учени и аналитици от ЦРУ и от министерството на отбраната. Посредством екстрасензорните способности на телепати биват откривани заложници, бегълци, прониква се в тайните на дружи държави. Преведена от Венцислав Божилов, „Феномени“ е завладяваща документална сензация, която разкрива докъде могат да стигнат правителствата в името на националната сигурност. Разбира се, това, което научаваме за Америка, с пълна сила важи за Русия, за Китай и за другите мощни военни сили.

Генът, Сидхарт Мукхърджи

Линк към книгата

Ако ви е попадал издадения преди време световен бестселър „Императорът на всички болести“, непременно сте запомнили името на автора – Сидхарт Мукхърджи, американец от индийски произход, прочут лекар, който проследява историята на развитието на най-коварната болест – рака и придава философска дълбочина на наблюденията си. Сега, отново издателство „Изток-Запад“ ни среща с новата му, предизвикваща фурор по цял свят книга „Генът – една интимна история“. Но нека научим повече за преподавателя, учения и практикуващия онколог в Медицинския център на Колумбийския университет. Той е завършил медицина в Оксфорд, където защитава блестящо докторат по причиняващите рак вируси. За „Императорът на всички болести“ през 2011 г. бе удостоен с най-високата американска награда „Пулицър“ в категорията за нехудожествена литература. „Генът“ отговаря на някои от най-трудните въпроси, които непрекъснато си поставяме: „Какво ще се случи с човечеството, ако се научим да разчитаме и да манипулираме собствената си генетична информация? Какви възможности и какви опасности крие разгадаването на Кода на кодовете – човешкия геном?“ Знаем, че в последните десетилетия науката много напредна в тази област, но Мукхърджи ни връща в 1856 г., когато един монах се натъква на идеята за „единица на наследствеността“. Разказва ни за откритията на Дарвин, разкрива ни ужасите на нацистката евгеника, когато експериментите с безпомощни лагерници водят до чудовищни извращения. Немалко страници от изключително увлекателната книга са посветени и на историята на семейството на автора, преследвано от психически заболявания. Така теорията и практиката се срещат и разказът става ужасно вълнуващ. В наши дни се откриват възможности да влияем върху съдбата и идентичността на децата си? Справедливо ли е това и не ни ли очакват нови, зловещи катастрофи? „Генът“ категорично доказва, че правилното стопанисване на „нашия геном е най-висшата проверка за познанието и за разсъдливостта на нашия вид“. Досещате се, че подобна книга е невероятно трудна за превод, но Елена Филипова се е справила отлично.

Докосване до пет континента, Кристина Барбова

Линк към книгата

      Чудите се какво да подарите на любимите си хора за приближаващите Коледни празници ли? Ще ви представя една книга, която е колкото красива, толкова и съдържателна. Издадена е от „Орбел“, а авторката Кристина Барбова ( Кристина Илиева Димитракова ) ни поднася незабравимо „Докосване до пет континента“. Тя е завършила математика и информатика в СУ „Св.Климент Охридски“, а през 1992 г. създава издателство „Бриз“ и подготвя великолепна поредица „Златна библиотека“ с над трийсет произведения от българската и световната класика. Приказките й за най-малките, събрани в томчето „Най-добре е у дома“ са толкова свежи и оригинални, че и възрастните се влюбват в тях. Авторката правилно определя новата си творба като „мигове красота в разкази и снимки“. Очакват ни срещи с приказно красиви кътчета от Япония, от Австралия, от Африка, незабравими са страниците, посветени на Средиземноморието, на Скандинавия, на Аляска. Пред очите ни оживяват „белите нощи“, препускат кучешки впрягове, кипрят се пингвини, жирафи, зебри, връхлитат лъвове, носорози. Не се изморявате да гледате одухотворени пейзажи и да четете описания на страни, в които се съдържат психологически характеристики за далечни народи. Много сериозно внимание Кристина Барбова отделя на културата и изкуството – нейните снимки и описания на стореното от знаменития Кристо заслужават най-висока оценка. Бях опиянен от феерията от цветя от цяла Австралия на изложба в Мелбърн, от незабравимата гледка на един от водопадите на река Замбези, от изпълнените с поезия залези край Талин… Наистина има книга, за които е трудно да се разказва – те непременно трябва да попаднат в ръцете ви, за да усетите скритата в тях „бяла магия“. От Страната на изгряващото слънце до загадъчната Аляска пътешествието си струва – ако нямате възможност да идете там, Кристина Барбова ще ви пренесе на нейното вълшебно килимче.

Принц Чарлс: страстите и парадоксите на един невероятен живот, Сали Бидъл Смит

Линк към книгата


 Едно от най-значимите съвременни български издателства „Еднорог“ навърши двайсет години. За този период то промени представите ни за голямата английска литература, запозна ни с първите пера на Шотландия, срещна ни с прекрасното творчество на Нобеловия лауреат Орхан Памук. Моторът на малкия, но страхотно сплотен колектив несъмнено е стопанката на издателството – голямата преводачка от английски Боряна Джанабетска. Преди двайсет години имах удоволствието да представя първата книга на „Еднорог“ – оттогава се появиха повече от 300 заглавия, кое от кое по-престижни, и най- важното – всичките оформени елегантно от невероятно талантливия художник Христо Хаджитанев. Много може да се говори за историческите поредици на „Еднорог“ – те направиха у нас изключително популярно името на Филипа Грегъри: съвременната наследничка на Александър Дюма, която представи големите фигури в английската история така увлекателно, както не би могъл да го стори никой историк. Сред големите открития на „Еднорог“ не бива да забравям царя на руския криминален роман Борис Акунин – той наложи интелектуалното „криминале“, поразява ни и с политическата си дейност, като смело продължава да се противопоставя на авторитаризма на Владимир Путин. Издателство „Еднорог“ избра да отпразнува юбилея си с великолепна книга -   „Принц Чарлс – страстите и парадоксите на един невероятен живот“ от Сали Бидъл Смит. Това е американска авторка, всепризната майсторка на документалните биографии. Издадената преди време нейна книга „Елизабет, кралицата“ вече е библиографска рядкост, тя спечели най-високата награда в световен сайт за книги в жанра „История и биография“. Преводачката, разбира се, е самата Боряна Джанабетска, а историята на принц Чарлс е своеобразно продължение на предишната книга. Невероятно интересен е разказът за самотното, тъжно малко момче, което дълго ще търси смисъла на живота и ще прекара дните си в сянката на трона. Много страници са посветени на нещастния му брак с Даяна, на вер ността му към Камила, която е обичал от младини, но успява да мине под венчило с нея чак на 60 години. Сали Бидъл Смит не разказва красиви приказки за безгрешни аристократи, тя умее да придава психологическа дълбочина на образите, да дири конфликтите и, пазейки се от жълтините, да пресъздава по поразителен начин страстите, тайните и трепетите на един джентълмен с възпитание сякаш от осемнайсети век, който обаче ще трябва да изпълни мисията си през двайсет и първото столетие. Достойна книга за достоен юбилей – да пожелаем на „Еднорог“ още дълги-дълги години все така успешно присъствие на културната сцена.

 

Турските зверства в България, Джанюариъс Макгахан

Линк към книгата

След поредицата безценни томове с неиздавани ръкописи на великия Симеон Радев издателство „ SKY PRINT „ ни поднася нова книга, която трябва да намери място във всеки родолюбив български дом. Това е съставеният от неуморимия откривател в архивите професор Цочо Биляски най-пълен сборник с репортажите на кореспондента на „Дейли Нюз“  Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, роден на 12 юни 1844 г. в Ню Лексингтън, САШ и починал безвременно на 9 юни 1878 г. в Цариград. В паметта на признателните нашенци той завинаги ще остане като „освободителят на България“, който надпис стои на надгробния му паметник в Охайо. За мисията на Макгахан и на секретаря на посолството на Съединените щати в Константинопол Юджин Скайлер и за техните качества като анкетьори след потушаването на Априлското въстание още на 31 август 1876 г. излизащият в Прага на немски език вестник „Политик“ отбелязва: „За господин Скайлер, който не скриваше симпатиите си към нещастните българи, му бяха добре дошли познанията на Макгахан на славянските диалекти и докладите на американските мисионери.“ Стореното от безстрашния журналист дава на Фьодор Достоевски повод да разкаже в „Братя Карамазови“как турските башибозуци подхвърлят във въздуха български пеленачета и ни нанизват на щиковете на пушките си. Пак под негово влияние Тургенев създава „В навечерието“, а големият английски политик Уйлям Гладстон взривява световното обществено мнение с книгата си „Уроци по клане. Българските ужаси и Източния въпрос“. Животът на Макгахан е в основата на два чудесни съвременни романа – „През пепелищата“ от Пелин Пелинов и „Хавра“ от Захари Карабашлиев. Но, струва ми се, няма да намерите по-силни и въздействащи текстове от писанията на самия Макгахан. В тома е включена цялата му книга „Турските зверства в България“, както и знаменитите му „Репортажи от руско-турската война“. За първи път четем и автентичния текст на докладите на Скайлер и Макгахан, събудили цяла Европа. Не можах да затворя очи, докато не прочетох и последния ред от тази незабравима книга, която прави на пух и прах всички отвратителни теории за „османското присъствие“ и за омаловажаването на зверствата. Историята трябва да не помни, особено когато ни е поднесена от такъв страхотен журналист. Непременно трябва да отбележа и прекрасното оформление на книгата.

 

Делфините нашите прародители, Франк Джоузеф

Линк към книгата

Франк Джоузеф е главен редактор на списание „Ейншънт Американ“ от 1993 до 2009 г. По цял свят са преведени книгите му „Развитите цивилизации на праисторическата Америка“, „Гибелта на Атлантида“, „Изчезналата цивилизация на Лемурия“. В продължение на двайсет и пет години работи над капиталния си труд „Атлантида и маите“. Издателство „НСМ Медия“ ни е представило бестселърите му „Забранената праистория“ и „Забравената Америка“. Сега идва ред на преведената от Владимир Зарков увлекателна книга „Делфините – нашите прародители“, в която неуморимият изследовател на историческите тайни доказва по неоспорим начин, че в биологичната структура на делфините е отразено общото ни „водно“ минало от зората на еволюцията. Те общуват с нас с удоволствие, спасяват ни от удавяне и от морски хищници, проявяват дори желание за сексуални контакти. Моята дъщеря, която преди няколко дни се върна от Дубай, ми разказа как в делфинариума там, където хората спокойно си плуват сред делфините, един обитател на дълбините се приближил към нея, за да я целуне и тя просто усетила как приятелски й се усмихва. Франк Джоузеф разказва, че всяка година между 9 и 13 май в пролива Ломбок, се събират хиляди делфини. Предполага се, че точно там се е намирал изгубения континент Лемурия. Ако започнете да четете тази книга, няма да ви бъде възможно да я оставите, тъй като тя направо ще ви омагьоса – делфините и музиката, делфините и децата, делфините и кучетата – това са все теми, които предизвикват огромен интерес. Не по-малко ценни са наблюденията на изследователя за телепатичните и лечебните качества на морските обитатели, които като че ли са по-умни от нас. Авторът е убеден, че неговите хипотези ще предизвикат интереса на хора, осмеляващи се да мислят самостоятелно, които ще дръзнат да се опитат да съзрат своето отражение в очите на делфините.

 

Мозъкът лекува, Норман Дойджи

Линк към книгата

Преди година издателство „Изток-Запад“ ни предложи изключителната книга „Невероятният мозък“ от Норман Дойджи, в която открихме постиженията на невропластичността – способността на мозъка да променя своята структура и функции. Бяхме направо шашнати, когато прочетохме за парализирани пациенти, които започват да използват крайниците си, за хора със страховити мозъчни увреждания, които продължават живота си както преди, дори за жена, която има само едно полукълбо, но съществува нормално. Норман Дойджи е доктор по медицина, психиатър, психоаналитик и изследовател към Центъра по психоаналитично обучение в Колумбийския университет. В новия му мащабен труд „Мозъкът лекува“ ученият стига и по-далеч – показва ни как можем да използваме необикновената мощ на невропластиката, за да облекчим или дори напълно да излекуваме тежки мозъчни заболявания чрез естествени, неинвазивни методи. Той ни учи да използваме изобретателно енергията около нас – светлината, звука, вибрациите. Много от пациентите му биват напълно възстановени след инсулти, мозъчни травми. Изчезват симптомите на безмилостната болест на Паркинсон, отстъпват множествената склероза, церебралната парализа, синдрома на Даун. Норман Дойджи е носител на престижната награда „Наутилус“ за 2015 г. в категорията „Наука и космология“. Истински чудеса са описаните истории на хора, които успяват да трансформират мозъка си, да възстановят изгубени части от себе си или да открият способности, които никога не са подозирали, че притежават. Дойджи разказва толкова увлекателно, че „мозъкът лекува“, в чудесния превод на Светлана Кимпан, се чете като истински криминален роман, в който загадките са скрити в самите нас. 

Анонимните, Запомни 5 ноември

Линк към книгата

Този френски роман няма автор – или по-скоро, авторът е известен писател, който не желае името му да стане известно, тъй като материята е изключително деликатна. Книгата излиза в края на 2016 година и веднага се изкачва начело на класациите за бестселъри. Българският превод е дело на Гриша Атанасов – издателство „Ера“. Вероятно ви е известно, че „анонимните“ станаха известни след серия широко отразени от медиите хакерски атаки срещу правителствени, религиозни и корпоративни уебсайтове. Всъщност те функционират като своеобразен изкуствен анархистичен, дигитализиран глобален мозък. Членовете са разпознаваеми в публичното пространство по традицията да носят маски на Гай Фокс - организатора на легендарния Барутен заговор на 5 ноември 1605 г. Действието в романа е преместено в близкото бъдеще, а датата отново е 5 ноември. По всички световни телевизионни канали изтича заплашително съобщение: „Ние сме Анонимните. Ние сме легион. Ние не забравяме. Ние не прощаваме. Страхувайте се от нас. Помнете 5 ноември.“ Тайнствен мъж обединява тайното движение, поема контрола над него, става върховен главнокомандващ на армията на сенките. Неговата мечта е да осъществи замисъла на Гай Фокс – да разруши символа на западното и англосаксонското превъзходство – Уестминстърския дворец. Историята на новия „Барутен заговор“ е разказана динамично, увлекателно – тя звучи едновременно плашещо и предупредително. Почитателите на теориите на конспирациите ще бъдат на седмото небе. Любителите на сериозните политически трилъри – също. Наистина, днес, когато реалното все по-често се смесва с виртуалното, става все по-трудно да се разграничи информацията от пропагандата, истината от илюзията… Затова подобни романи са много ценни, особено когато динамиката е подплатена с художествено майсторство.

 

Неизвестната война: Моите тайни операции. Том 1, Ото Скорцени

Линк към книгата

Държим в ръцете си необикновена книга. Тя е написана от легендарния оберщумбарфюрер от СС Ото Скорцени, освободил през 1943 г. задържания италиански диктатор Бенито Мусолини. През 1944 г. той ръководи операция „Гриф“ – опит за залавянето на генерал Дуайт Айзенхауер, а после и операция „Ход на коня“ – за залавянето на Йосиф Брос Тито. Скорцени е роден на 12 юни 1908 г. в семейството на потомствени военни. Като студент обича да се дуелира с шпага и дори получава белег на лявата си буза. В началото на Втората световна война работи като инженер-строител и се записва като доброволец в Луфтвафе, но бива отхвърлен. Сражава се през 1941 и 1942 г. на територията на Съветския съюз и е ранен – получава Железен кръст за храброст. След като оздравява, му възлагат да сформира части за провеждане на специални диверсионно-разузнавателни акции в тила на врага. На 12 септември 1943 г. започва операция „Дъб“ – парашутисти-десантчици, водени от Скорцени, се приземяват в област Абруцо и освобождават Мусолини, без да бъде даден нито един изстрел. След атентата срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. лично Скорцени арестува метежника полковник фон Щауфенберг – навярно сте гледали този епизод в американския филм с Том Круз. През 1948 г. Скорцени успява да избяга от затвора и се укрива във франкистка Испания. Оглавява организацията на бивши нацисти ОДЕССА. През 1970 г. лекарите му откриват рак на гръбначния стълб и нацистът умира през 1975 г. в Мадрид. Издателство „Прозорец“ ни поднася в чудесната си поредица „Хроника“ първото пълно българско издание на спомените му в превод на Георги Рачев. В тома са включени 140 документални снимки. Спомените на Скорцени многократно са издавани в Западна Европа – те излизат първо във Франция, после и в САЩ. Макар и твърде противоречиви, те ни дават възможност да видим един различен възглед за Втората световна война, свидетелство от воин, непоколебимо вярвал в идеите на Адолф Хитлер, а гледната точка на врага е изключително полезна както за историците, така и за масовите читатели, които се вълнуват от уроците на миналото.

Несъгласни думи. Книга 2, Димитър Бочев

Линк към книгата

Съдбата на писателя Димитър Бочев е повече от необикновена. Роденият през 1944 година творец, след многократни арести от Държавна сигурност и забрана да продължи висшето си образование, успява да избяга от страната ни през 1972 г. Установява се в Западна Германия и работи като редовен сътрудник в Дойче Веле, а от 1975 г. е редовен сътрудник в българската секция на „Свободна Европа“. През 1976 г. Бочев е осъден задочно на 10 години затвор и едва през 1992 г. Върховният съд отменя присъдата. В радиото отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти“, в която кани изтъкнати интелектуалци, сред които Блага Димитрова, Тончо Жечев, Радой Ралин и много други. Бочев е един от най-близките приятели на Георги Марков, с когото има извънредно интересна кореспонденция. Той е и сред най-значимите ни съвременни белетристи – истински шедьоври в литературата ни са романите му „Междинно кацане“, Генезис II“, „Синеокият слепец“, както и есетата му „Боготърсачът между беса и слепотата“. Преди година издателство „Хермес“ издаде нов том с есета на Бочев „Несъгласни думи“, в който имаше великолепни портрети на Георги Марков, на философа Асен Игнатов, на професор Тончо Жечев, както и дълбоко философски размисли за отчуждението, за изгнанието, за правото на избор, на избор, за цената на свободата. Ето че идва ред и на нов том с „Несъгласни думи“, в който писателят отново бистри проклетите въпроси за безсилието на словото пред битието, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографиите на всеки от нас. „Записки от Мъртвия дом“, „Новите варварки“, „реквием на равенството“, „И принцовете се лутат нощем“, „Любов и вино“ – това са само част от заглавията, зад всяко от които се крие огромен жизнен опит и тематичното богатство направо ни опиянява. Категоричен съм, че няма друг съвременен български писател с по-остро и по-полемично перо. За целокупното си творчество писателят беше удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж, а преди дни спечели и годишната награда за есеистика на авторитетния портал „Култура“. Ще ви цитирам края на книгата, за да почувствате искреността и таланта на Бочев: „Стартирало преди четвърт век с гибелта на комунизма в световен мащаб и продължаващо и до ден днешен, свободното преселение на народите беше далеч по-безопасно от нашето изгнание, изгнанието обаче беше далеч по-вълнуващо. Ето защо краткотрайният авантюризъм на бягството си зад граница изживях тогава като една дълготрайна, доживотна авантюра на духа. Която изживявам и преживявам многократно и до днес, и до днес тя си остава мое интелектуално и мое битово местожителство, мое изконно, мое сакрално, мое единствено и незаменимо духовно Отечество, което аз няма да напусна, няма да отстъпя, няма да предам цял един живот. И след това.“

Катастрофата, Пелин Пелинов

Линк към книгата

Сред новите книги, представяни в този сайт открих две безценни заглавия, които бих желал непременно да ви препоръчам. Става дума за две книги от пенталогията „Възход и падение“ от Пелин Пелинов. Това са романите „Под свити знамена“ и „Катастрофата“. Погледнете в „Книжен пазар“ и ще установите, че произведенията на този великолепен български писател струват баснословни суми и веднага изчезват, тъй като хората са жадни за неговия поглед към историята на Нова България. Авторът е завършил Юридическия факултет на СУ „Св.Климент Охридски“, а после и ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Дванайсeт години е драматург в Народния театър „Иван Вазов“. Един от основателите е на театър „Сълза и смях“. Първият му голям роман беше „През пепелищата“, в който увлекателно разказва за одисеята на големия журналист Макгахан, който пръв разкрива истината за турските зверства след Априлското въстание. Наследниците на американеца, които през миналата година посетиха България, специално отидоха до родното село на Пелинов Върбица, където той се е оттеглил след 2000 г., за да твори на тишина и сред природата. Огромният му принос за родната литература несъмнено са петте тома на „Възход и падение“, които могат да се четат и поотделно – в тях е представена националната съдба от Освобождението до края на Първата световна война, като оживяват всичките политически фигури от епохата, представена от Симеон Радев в знаменитата му книга „Строители на съвременна България“. „Под свити знамена“ отразява мирния период след Междусъюзническата война – време на съкрушени идеали, на разместване на обществените пластове, на „голямото наддаване“, за да бъдем привлечени към един от враждебните блокове. „Катастрофата“ пък ни отвежда на предните бойни линии. Научаваме как храбрата ни армия разгромява Сърбия и побеждава Румъния в Добруджа. Пелинов обективно представя причините за националната катастрофа. Най-хубавото в романите е, че историческите събития са представени убедително, ярко, а увлекателната фабула ни среща с привлекателни герои. От политически фигури – цар Фердинанд, Васил Радославов, министрите и генералите – до интелектуалците – например, Димчо Дебелянов – и към измислените персонажи – широкото платно на българския живот е толкова убедително, че макар книгите да са доста дебели, не ни се иска да свършват. За тази пенталогия Пелин Пелинов два пъти е номиниран за Нобелова награда, тъй като в цялата балканска литература няма подобно мащабно повествование. Не си мислете, че в творбите става дума само за битки и за политика – в тях има и много любов, много драматични съдби. Никога няма да забравите слугинята Ирмена, която забогатява и става….убийца, синът й Мирон, който като млад е тикнат в затвора, но след това стъпва на краката си и се издига като могъщ банкер. В предговора към последния си роман Пелинов изповядва: „Продължавам да пиша своите дебели книги, посветени на драматичната съдба на българите, без да се тревожа, че днес те не получават полагащия им се обществен интерес и отзвук. Защото знам, че стойностното в литературата и изкуството рано или късно ще получи своята заслужена оценка.“ Не се колебайте, няма да съжалявате – няма по-интересен разказ за новата ни история от романите на Пелин Пелинов. Те са представени от Академично издателство „Професор Марин Дринов“.

Тайните на човека, Игор Прокопенко

Линк към книгата

Издателска къща „Бард“ продължава страхотната си поредица за разбулени тайни, разсекретени документи, уникални експерименти и новини от бъдещето с книгата на прочутия руски телевизионен водещ Игор Прокопенко „Тайните на човека – най-шокиращите хипотези“. Познаваме възможностите му от бестселърите „Битката на цивилизациите“ и „Щурмът на съзнанието“. Игор Станиславович Прокопенко е роден на 8 февруари 1965 г. в град Павловск, Воронежка област. Заместник генерален директор до документалните и публицистичните проекти е на мощната телекомпания „РЕН ТВ“. С огромна популярност се ползват филмите му за катастрофата в Чернобил, за международния тероризъм и за войната в Чечня. Носител е на наградата на италианския президент, лауреат е на Евразийския телефорум. Сред най-сензационните му твърдения е тезата за Плоската земя, която срещна категоричния отпор на научните среди. В преведената от Татяна Балтова книга „Тайните на човека – най-шокиращите хипотези“ Прокопенко е по-дързък от всякога. Дали Земята не е създадена изкуствено като развъдник на хора? Какви същества понякога се появяват от дълбините на Океана, за да контактуват с човека? Наистина ли има земляни, отвлечени от извънземни? Какво премълчават космонавтите, които са стъпили на Луната? Множеството илюстрации потвърждават на пръв поглед абсурдните твърдения на документалиста, който се позовава на прикривани свидетелства на големия пътешественик Тур Хайердал, на артефакти, скрити в подземията на Смитсъновия институт, на собственици на делфинариуми и т.н. Изнесените факти са толкова невероятни и любопитни, че започваме да се съмняваме в познатите ни изводи за човешката еволюция. Игор Прокопенко е незаменим водач във вселената на тайните и си струва да му се доверим, тъй като той не търси самоцелни сензации, а се опитва да докаже своите твърдения.

Спасителят в ръжта, Дж.Д.Селинджър

Линк към книгата

Сигурен съм, че зяпнахте от учудване, когато прочетохте това заглавие. Да, много от нас знаят тази велика книга почти наизуст. Как започваше? „Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми, преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума – цялата тази плява от сорта на „Давид Коперфилд“, но на мене не ми се ще да се ровя из нея.“ Знаете ли какво е общото между убийствата на Джон Ленън, на Дж.Ф.Кенеди, на стрелеца срещу Роланд Рейгън, на преследвача на актрисата Джоди Фостър и на героя на Мел Гибсън във филма „Теория на конспирацията“? Всичките те са имали творбата на Селинджър като „настолна книга“ и са знаели почти наизуст историята на изгоненото от пансиона момче, което се шляе из Сентрал парк и разсъждава над скапания си живот. Публикувана на 16 юли 1951 г. книгата се превръща в най-обсъжданата по целия свят. Преведена е на почти всички езици, а всяка годинасе продават по около 250 000 копия, което ще рече, че досегашния тираж е над 65 милиона. За тайнственото обаяние на „Спасителят“ несъмнено допринасят и загадките около писателя, който не е публикувал нова книга след 1965 г. и не е давал никакви интервюта от 1980 г. до смъртта си през 2010 г. В очакване да бъдат отворени скритите съкровища на неиздаваните му ръкописи, съвременният читател получава от издателство „Дамян Яков“ нещо неочаквано – нова интерпретация на гениалния текст, този път в превод на Светлана Комогорова – Комата, една от най-талантливите ни преводачки от английски днес. Сега да чуем как звучи началото на „Спасителя“ в нейната версия, която – позволете ми да ви уверя – е автентичния Селинджър, с неговия бунт срещу догмите, със сексуалната му разкрепостеност, с всичко онова, което го прави модерен класик, надрасъл времето си. И така : „Ако наистина ви се слуша за всичко това, то сигурно първо ще ви се иска да узнаете къде съм роден, какво ми е било скапаното детство, с какво са се занимавали родителите ми, преди да им се родя, и всичките му там тъпотии в стил Дейвид Копърфийлд – обаче на мене, честно да ви кажа, хич не ми се разправя за това.“ Друго е нали? По нататък промените са още по-дръзки. Младите поколения ще усетят цялата сила на посланието на Колфийлд и, надявам се, ще изпитат силата на философията му не за да се посветят на насилието, а за да обикнат повече света, който ги заобикаля.

Утрото идва навреме, Анджи Стантън

Линк към книгата

Завършила журналистика в университета в Уисконсин, натрупала популярност и в Европа – най-вече в Германия и във Франция, Анджи Стантън е авторка на девет бестселъра, а за качествата й на белетристка можем да съдим от току-що представения в България роман „Утрото идва навреме“, издателство „Ера“, превод – Емилия Карастойчева. Писателката ни отвежда по местата, които най-добре познава – влизаме в Уисконсинския университет, за да се срещнем с привлекателната Аби, решила да тръгне по стъпките на любимата си баба и да последва категоричната й максима: „Затвори ли се врата, отваря се прозорец. Ако не стане, хвърли камък и влез.“. Дотук с реализма. За да привлече интереса ни, Анджи Стантън вкарва героинята си в прословутата машина на времето и я връща в началото на 60-те години на миналия век, където тя се среща с чаровния първокурсник Уил, той пък ида от 1927 г.. Пътуването през времето не само усложнява любовната история, то е повод за разплитането на немалко семейни тайни, които ще променят коренно представите на Аби за близките й и дори за страната, в която е израснала. „Утрото идва навреме“ е от онези романи, които не изискват от нас прекалено интелектуално напрежение, но и не са евтин „чиклит“. Диалозите са брилянтни, обратите в действието са неочаквани – какво пък, не може да очакваме само високоинтелектуални четива. Важното е, че Стантън пише изящно, създава запомнящи се образи и ни осигурява няколко дни добро настроение.

 

 

 

 

Лондонски поля, Мартин Еймис

Линк към книгата

Преди 95 години в Англия се ражда знаменитият писател, поет и критик сър Кингсли Еймис. Той умира през 1995 г. Моето поколение го познава и се прекланя пред таланта му, благодарение на романи като „Един тлъст англичанин“, „Старите дяволи“ и, най-вече – „Щастливецът Джим“. Тези шедьоври изстреляха някогашния „сърдит млад мъж“ на 8-мо място сред 50-те най-талантливи британски писатели след 1945 г. Неговият син не го посрами. Роденият през 1949 г. Мартин Еймис дори надмина славата на великия си баща и застана още по напред в класацията на вестник „Таймс“. Между двамата обаче се разгаря конфликт – старият белетрист се развежда с майката на Мартин, когато момчето е на 12 години и то заминава с нея да живее в Испания – на Майорка. Дори по-късно, бащата заявява, че изхвърлил по средата най-известния роман на сина си „Пари: записки на самоубиеца“. Мартин е особняк, той е един от онези крайно консервативни британци, които открито изразяват ненавистта си към исляма, привърженик е и на Брекзита. Майстор е на ироничните, изпълнени с черен хумор, гротескови четива. Сред познатите у нас негови бестселъри са „Другите: мистична история“ и „Дом за свиждане“. Новото предложение идва от „Колибри“. В чудесния превод на Надя Баева получаваме може би най-превеждания по света роман на Мартин Еймис „Лондонски поля“ – блестящ, интригуващ и многопластов. Веднага трябва да ви предупредя, че по него се подготвя филм с участието на Биби Боб Тортън в ролята на писателя Саймън Йънг. И така – да, има убийство. Естествено, има и жертва. Главният герой Йънг влиза в лондонски пъб с лоша слава и открива там главните действащи лица на поредната си творба. Жертвата Никола Сакс е наясно, че някой ще се опита да сложи край на живота й, но кой ще бъде той? Разбира се, не криминалната интрига е водеща, а виртуозното описание на едно изпълнено с противоречия общество в критичния му преход към новия век и към новите ценности. За мен четенето на Мартин Еймис е повече от удоволствие – макар баща му да роптае срещу неговия стил, няма съмнение, че приликата между двамата е поразителна – те са най-емблематичните „лоши момчета“ на Албиона през последното столетие.

Паметни бележки, Франческо Гуирчардини

Линк към книгата

Не пропускам заглавие от безценната поредица „Тезаурус“ („Съкровище“) на издателство „Изток-Запад“. В нея излязоха новите преводи на трагедиите на Шекспир, осъществени от професор Александър Шурбанов, най-значимите трудове на великия културолог и историк на религиите Мирча Елиаде, „Векът на Луи IV“ от Волтер, „Залезът на Запада“ от Шпенглер и още много великолепни, подвързани със скъпа кожа томове. Сега идва ред на един малко познат у нас автор, избран от професор Владимир Градев, философ, теоретик на религията и дипломат, който е почетен член на старата флорентинска академия „Колеж на благородниците“ и дълги години беше наш посланик при Светия престол. „Паметни бележки“ от Франческо Гуичардини е сборник от 221 кратки наблюдения, разсъждения, предупреждения и наставления. Писателят, когото често сравняват с Макиавели, започва да ги пише през 1512 г., в началото на политическата си кариера. Роден е през 1483, умира през 1540 г. Гуичардини е близък приятел на автора на „Владетелят“, но за разлика от него, няма намерение да издава трудовете си. Едва през 1857 г. флорентинският филолог и ерудит Джовани Канестрини им придава известност. Гуичардини споделя с Макиавели убеждението си, че политическото не съвпада с моралното. Той винаги подчертава първенството на практиката, недоверието в правилата, критикува вярата в съществуването на универсални принципи и стремежа за контрол на политическото от разума и от волята. Суров реалист и дълбок песимист относно човешката природа, той все пак не отхвърля разума, а ясно осъзнава и изследва неговите възможности и граници. Категорично съм убеден, че писателят трябва да заеме достойно място в библиотеките и в паметта ни. Ето нещо, което звучи до болка актуално: „Велико нещо е да имаш власт над другите. Ако я използваш добре, ще плашиш с нея хората повече, отколкото са ти силите, защото подчинените, които не знаят докъде се простира тя, са по-склонни да отстъпят, отколкото да изпробват дали можеш, или не можеш да направиш онова, с което ги заплашваш.“ Другите сентенции ви призовавам до откриете сами. Струва си!

Сърце на длан, Румен Стоичков

Линк към книгата

Бил съм неведнъж в неговото прекрасно предаване „Нощен хоризонт“ и винаги съм се убеждавал колко много хора доброволно се отказват от съня си, за да прекарат няколко незабравими часа в компанията на интересните му събеседници и на самия него. От 1995 година насам благодарните слушатели са общували над 1200 пъти с несъмнено най-популярният у нас радиоводещ. Румен Стоичков обаче има и друга страст – той много пътува, среща се с какви ли не „екземпляри“ и от наблюденията му се раждат прекрасните есеистични книги „Из стръмнините на България“, „Преди забравата“ и „Някъде там“. Той е и майстор-фотограф – успява да документира духовните традиции на нацията, да открива истинските герои на времето с горещи сърца и със страхотни умове. Носител е на безброй награди, сред които най му приляга „Пазител на традициите“, получена през 2015 г Лауреат е и на престижния приз „Валя Крушкина – журналистика за хората“. Сега издателство „Изток – Запад“ ни поднася четвъртата му книга – „Сърце на длан“. Неуморният будител продължава да пътува и да попада в населени места, за които липсва информация в интернет пространството. Струпец например се е подслонило между Стара планина и Средна гора. Появило се след като се излял истински потоп над Оризаре, Козарево и Конаре – разрушил къщите, унищожил животните и нивите. Тогава поток от пришълци се струпал на 25 километра от Сливен, в местност, където се появило селото – от „струпал“, та Струпец. Там сега има около 280 души. Запазила се е легендата за Чобан Гани – единствения българин живял по тези места преди Освобождението. Не по-малко интересна е историята как княз Александър Батенберг посетил скътаното в Еленския балкан село Тодювци и го обявил за община. Такива истории Стоичков знае десетки и умее да ги разказва сладкодумно, да ги придружава от чудни цветни снимки. Не по-малко интересни са разговорите му със знаменитости, от които в нощните часове успява да извлече съкровени признания – ще се насладите на срещите му с народната певица Валя Балканска, с актьорите Стоянка Мутафова, Борис Луканов, Цветана Манева, Сава Хашъмов, с мъдреца Ваклуш Толев, с неповторимата Лили Иванова. Почти всички предавания на Румен Стоичков се пазят в Златния фонд на БНТ, но друго си е да общувате с писаното му слово и да насладите на способността му да извлича най-ценното от изреченото по мегданите, из кръчмите, по нивите и по баирите – в прозренията му откриваме живото, туптящо сърце на истинската България.

Рецепти от ресторанта на Гордън Рамзи, Гордън Рамзи

Линк към книгата

Навсякъде по света готварските книги са на мода, най-вече защото хората искат да направят революционни промени в начина си на хранене. Всички разбират, че манджичките, с които ни омагьосваха нашите баби, обилно полети с масло, захарните торти и сладости вече трябва да изчезнат от трапезите ни. Но с какво да ги заменим? Разчитаме на хората, които превърнаха готварството в изкуство, онези мъже и жени, които всички ние вече наричаме „шефове“. В техните ресторанти порциите са съвсем скромни, но често пъти цените са астрономически. Въпреки това, навред по света, където откриват ресторанти, резервациите се правят месеци, дори година по-рано. Няма съмнение, че един от вълшебниците на модерната кухня е Гордън Рамзи. Той е роден на 8 ноември 1966 г. в Глазгоу, Шотландия, но израства в Стратфорд на Ейвън. Петнайсетгодишен играе в професионалния отбор на „Глазгоу рейнджърс“, но тежка травма в коляното слага край на тази му кариера. Хваща се на работа при някои от европейските топ-готвачи – първо се учи при Марко Пишер Уайт в Лондон, после се усъвършенства при Жоел Робушон в „Гай Савой“ въвъ Франция. През 1993 г открива първия си ресторант в Лондон. За три години спечелва две звезди на „Мишлен“ През 1998 г. отваря врати ресторанта „Гордън Рамзи“, който веднага получава три звезди. Днес ресторантите му са навред по света, а книгите му се посрещат като откровения – не просто кулинарни, но и духовни. Негова е идеята и за телевизионното шоу „Кошмари в кухнята“, което стана известно и у нас. Рамзи живее в Южен Лондон с жена си Тина и с четирите си деца. Издателска къща „Хермес“ ни поднася „Рецепти от ресторанта на Гордън Рамзи“, великолепен том, който може да бъде вълшебен коледен подарък. Шефът ни поднася рецепти, които са идеални за закуска, за обяд и за вечеря – неговата храна отразява съвременния ни начин на живот, в нея ще намерите здравословни специалитети от европейската, от азиатската и от други световни кухни. Невероятните фотографии са дело на Джейми Орландо Смит, а преводът е на Стоянка Карачанова. Калкан на фурна, идеалният стек, шоколадови ореховки, коктейл „Опитайте пак“, панакота с мед – това са само няколко от десетките чудеса, които ви очакват по страниците на „вкусния“ том, подготвен от великия вълшебник на модерната кухня Гордън Рамзи.

Мафия в Прага, Михал Вивег

Линк към книгата

Кой е Михал Вивег ли? Най - популярният съвременен чешки писател и най-продаваният, както в самата Чехия, така и по света. Книгите му са преведени на 24 езика. До този момент е написал 29 романа, чехите са свикнали да очакват поредния му бестселър всяка година в началото на пролетта, а базовият тираж е непостижим за нашия пазар – 50 000 бройки. Вивег е роден през 1962 година. През 1988 г. завършва Карловския университет със специалност чешка филология и педагогика. Доста време работи като начален учител, а първата си книга издава през 1990 г. Някои критици основателно започват да го сравняват с Милан Кундера. Един от най-известните филми по негов роман е „Възпитанието на девойките в Чехия“, книгата познаваме по нейното издание от „Колибри“ през 2002 г. Пак „колибри“ ни поднесоха „Народна топка“ през 2007 г. и „Чудесни години – кучета ги яли“ през 2010. Подобно на нашия Христо Калчев, Вивег е един от малцината съвременни писатели, които се хвалят, че се издържат единствено от творчеството си. Най-новият му роман, издаден в оригинал през 2011 г., е „Мафия в Прага“, предлага ни го издателство „Парадокс“ в чудесния превод на Анжелина Пенчева. Когато зачетох тази книга, първите страници ми подействаха шоково – имах чувството, че невероятно талантлив български автор описва обстановката у нас. После обаче ми стана страшно, тъй като напълно се разсеяха илюзиите ми, че в Чехия нещата са по-различни. Оказа се, че тази страна също е пълна с корумпирани политици, с марионетни съдии и прокурори, с банди от полицаи, с незаконни партийни каси и с източени банки и фондове. Вивег изследва икономическите групировки от бивши чейнчаджии и хора от ДС, незаконните подслушвания. В крайна сметка, като прибавим и дебата за изтребителите „Грипен“, купените конкурси и неразкритите „самоубийства“, стигаме до извода че диагнозата „тука е така“ се превръща, уви, в обща източноевропейска мантра. Действието е шеметно, а трилърът на Вивег е от книгите, които трудно се забравят. Ако следите политическите събития и сте наясно с категоричната победа на изборите в Чехия на милиардера евроскептик Андрей Бабиш, Вивег ще ви помогне да разберете защо се стигна до тези доста плашещи резултати.

Виното на мъртвите, Ромен Гари

Линк към книгата

През 2014 година се навършиха сто години от рождението на един от най-големите френски писатели на ХХ век – Ромен Гари. Истинското му име е Ромен Кацев, той пристига в новата си родина беден като църковна мишка, без баща. Преди това е живял в Полша и сега, през 1927 г. получава убежище в Ница. Красив е и прилича на италианец, старае се да изглежда добре и си е купил от вехтошарница стар английски шлифер, който му се струва върхът на елегантността. Зад гърба му остават страшните дни в Полша, където антисемитизмът придобива истерични измерения. Всъщност Роман е роден на 8 май 1914 г. в Москва, но революцията подгонва майка му към Литва, а във Вилно всъщност се разпореждат поляците и госпожа Кацева не посмява да пусне детето на училище, а сама го учи да чете и пише на руски и на френски. Разказвам тези неща, тъй като те са много важни за психиката на бъдещия писател, който ще се изкачва устремно по стълбичката на славата, дори ще е единственият, който ще получи два пъти заветната награда „Гонкур“ – веднъж като Ромен Гари, а след това и като Емил Ажар. На 2 декември 1980 г. този мъж, познал и нищетата, и величието, се застрелва в устата с револвер „Смит и Уестън“, 38 калибър. В предсмъртното си писмо заявява: „Естествено, това може да бъде отдадено на нервна депресия. Тогава обаче би трябвало да се приеме, че тя трае, откакто съм станал мъж, и ми е дала възможност да доведа до край литературното си творчество.“ Отговорът ще намерим и в новоиздадения младежки роман на Гари „Виното на мъртвите“. През 1938 г. Роман Кацев подарява ръкописа на любовницата си, шведската журналистка Кристел Сьодерлунд и той изчезва, за да се появи отново пред 1992 г., когато е продаден на търг в „Отел Друо“ в Париж. „Виното на мъртвите“ не прилича на другите книги на Гари, нито пък на тези на Ажар. Това е балада за смъртта – много страници в нея напомнят за диаболичните творби на Гогол и на Пушкин, има и отправки към развинтената еротична фантазия на Маркиз дьо Сад, но най-силно несъмнено е влиянието на Луи-Фердинан Селин, чийто шедьовър „Пътуване до края на нощта“ излиза през 1932 г. – няколко месеца преди Гари да завърши „виното на мъртвите“. Героят попада в мрачното подземие на някакво гробище и след поредица от кошмарни преживявания, стига до извода, че „не бива да се страхува: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош“. Мисля си, че това несъмнено е най-изповедният роман на младия Гари, който не може да забрави гаврите с потеклото му, както и годините на нищета. „Смъртта сполетява най-вече невинните“, изрича той и тези думи са най-точното обяснение за онова, което извършва на 2 декември 1980 г. Романът е отлично преведен от Красимир Кавалджиев, който ни дарява и чудесен предговор, а елегантното издание е на „Леге Артис“ – издателството, което вече от години последователно публикува шедьоврите на Ромен Гари.

Йордан Йовков. Архив., Донка Билярска, Василена Билярска (съставители)

Линк към книгата

Мине не мине седмица и издателство „Изток-Запад“ ни поднася поредното си шеметно откритие. Този път то слага началото на поредица за оповестяване на архивите на българските класици. Началото е извънредно впечатляващо.  Специалистката от Националния литературен музей Донка Билярска и д-р Василена Билярска са подготвили „Архива на Йордан Йовков“. Това е било извънредно трудна задача, тъй като писателят непрекъснато е бил принуден да сменя квартирите си, местил се е от София във Варна, оттам в Добрич, живял е в Букурещ – малко са останалите писма и документи. Затова съставителките е трябвало да дирят из други архиви – истински съкровища са намерили в архивите на собственика на списание „Златорог“ Владимир Василев, на академик Петър Динеков, на критика Иван Радославов. Разтърсваща е кореспонденцията на Йовков със съпругата му Деспина, с поетесата Дора Габе. Всъщност томът представлява възможно най-автентичната възстановка на трагичното битие на един от най-великите български белетристи, който много често в живота си е бил на прага на отчаянието. От Букурещ, на 24 септември 1923 г. Йовков споделя с Дора Габе: „Егоизмът на хората е толкоз голям, че не се спират пред никакви средства. Вън от това, моята неактивност, това, че аз не винаги търся защита, оставя впечатление за пълната ми безпомощност – значи, може да се постъпи с мене с всичката жестокост и несправедливост…. Сега стоя пред една страшна неизвестност. Ето, иде зима, жена ми и детето ми са в Добрич, искам да намеря къща и да се приберем… Имам хиляди други неприятности, изморих се и се изтощих от работа. Не стига всичко това: трябва да дойде най-после самото загинване.“ Незабравими страници са посветени на болестта и на последните дни на Йовков – дълбоко съм убеден, че след излизането на този том още по-добре ще разберем невероятния идеализъм на човека, както и ще проникнем дълбоко в душата на художника, когото приживе наричали Мълчаливеца.

По пътеките на историята /неиздаван ръкопис/, Симеон Радев

Линк към книгата

Дълго и драматична история е да се разкаже защо повече от половин век десетки хиляди безценни страници, излезли изрод гениалното перо на Симеон Радев, не можаха да видят бял свят. Известният български критик Йордан Василев още в средата на 60-те години беше проникнал в архива на големия историк, дипломат и литератор и ни остави подробно описание на всичко онова, което се пазеше там. До последния си ден на този свят Симеон Радев беше работил, за да ни завещае истинска енциклопедия на националния живот – като се започне с политическите дела и се завърши с духовното ни наследство. Роден на 19 януари 1879 г. в Ресен, изпратен със стипендия от Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“, завършил право в Женевския университет, виден деец на Македонското движение, дългогодишен дипломат, участвал в най-значимите за България външнополитически събития, а след 1944 г. уволнен и захвърлен в забрава, Симеон Радев е несъмнено най-великият летописец на българското битие през ХХ век. Неговите „Строители на съвременна България“ ще откриете във всеки родолюбив дом. Но истински започнахме да го откриваме след 1990 г., когато започнаха да излизат седемте тома на издателство „Захарий Стоянов“ „Лица и събития от моето време“, гигантска книга, която преобърна представите ни за миналото и за много от националните първенци. Издателство „Skyprint“ пък ни поднесе още два тома от „Строителите“. Къртовският труд по разчитане на ръкописите се дължеше най-вече на професор Цочо Билярски и на Ива Бурилкова – учени-архивисти с чувство за мисия. Сега те ни поднасят „По пътеките на историята“ – отново голям, отлично оформен том, поредната сензация както за историците, така и  почитателите на изящното перо на знаменития летописец. Съставителите са се ровили във вестниците „Вечерна поща“ и „Воля“, както и из страниците на „Зора“ – открили са ранни статии и исторически изследвания. Радев изгражда завладяващи образи и портрети на нашите предходници – ще ви омагьосват разказите за балканския самозванец от XVII век авантюриста Александър Отоманус Ахя, който се опитал да обедини православни и католици в антитурска коалиция, за създаването на първото българско училище в Солун, за загадъчния французин – съветник на Раковски. Невероятно интересни за разсъжденията на Радев за ролята на Русия в изграждането на българската екзархия. С удоволствие възприемаме внушението, което белетристът успява да вмъкне в портретите на политически дейци – Стефан Стамболов и Димитър Петков, Андрей Ляпчев и Янко Сакъзов. А пътеписът „Впечатления от русия“ е последван от пророчески статии за съдбата на Европа и за мястото на нашата страна на Балканите. Силно се надявам, че разкриването на огромното епистоларно наследство на Симеон Радев ще продължи, защото наистина нямаме публицист и летописец от неговия ранг, с изключение на Захари Стоянов, от когото очакваме в близките дни също да се появи сензационен том с безпощадни политически статии.

 

Неудържима. Моят живот досега, Мария Шарапова

Линк към книгата

Не се наложи дълго да чакаме тази превърнала се в сензация по цял свят автобиография. Издателство „Хермес“ направи всичко възможно почти едновременно с оригиналната премиера на книгата, тя да стигне и до българския читател в чудесния превод от английски на Коста Сивов. „Благодаря на онези от вас по целия свят, които преживявате моите победи и загуби, сякаш са ваши собствени. „Благодаря ви“ може би не са достатъчно силни думи, за да ви изкажа признателността си, но благодарността ми към вас ще остане вечна.“ Така започва изповедта на една от най-големите тенисистки на нашата епоха, която през 2016 г. се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си. Беше уличена в употреба на забранени вещества и я отстраниха от спорта за петнайсет месеца. Сега, когато отново печели тежки турнири, тя доказа, че притежава страхотен характер, че е не само красива и талантлива в спорта, но и изключително интелигентна. Автобиографията е и обяснение в обич на една признателна дъщеря към нейния баща, който от четиригодишна се е посветил на нея и и помага да твори чудеса. Мария Шарапова не скрива, че още един мъж е оказал огромна роля в живота й: „Може да прави невероятни неща с тялото си. Това е дарба, но също така и проклятие. Той изпитва нуждата не само да побеждава, но и да го прави красиво. Иска да е перфектен. Иска да е невероятен.“ Сред включените в книгата снимки, това е единственият любим, когото шампионката е допуснала в интимния си свят.“ Сещате се, че става дума за Григор Димитров. Прочетете книгата и ще разберете как са се развивали отношенията между двамата, какви са причините за тяхната раздяла. Шарапова наистина е „неудържима“ – тя разказва устремно, откровено. Завинаги ще запомня края на историята: „Ще играя, докато мога. Доколкото мога. Докато не свалят мрежите. Докато не изгорят ракетите. Докато не ме спрат. Ще ми се да опитат.“

Шекспир - нашият съвременник, Ян Кот

Линк към книгата

От „Бард“ обикновено очакваме трилъри и приключенски бестселъри, но голямото издателство нерядко ни изненадва и с шедьоври на интелектуалната мисъл. Тяхно откритие беше например незабравимата „Бягащата с вълци“ от професор доктор Клариса Пинкола Естес, една от най-мъдрите психологически книги, които съм чел. Да ви припомням ли за посланията на Дийпак Чопра, за политическите размишления на Ноам Чомски? Сега идва ред на един от най-големите полски театроведи, роден през 1914 г., който през 1965 г. емигрира в САЩ. Той промени представите ни за гения Уилям Шекспир, а доайенът на съвременната английска театрална критика Майкъл Билингтън признава: „Макар да живеем в епохата на голямото шекспирознание, не мога да се сетя за другиго, който да влияе на самия постановъчен процес като Кот.“ В чудесния си предговор професор Калина Стефанова – да, тя изпълни ролята на Елица в любимия на българите филм „Време разделно“, но после се отдаде на науката – нарича откритията на Кот за трагедията „Хамлет“ гениални и сериозно заявява: „Ако Кот беше живял по времето на Шекспир, изследователите днес щяха да твърдят, че именно той е автор на творбите му, а великият режисьор Питър Брук признава, че е използвал заключенията на Кот за паметните си постановки и така характеризира критика: „Той пише ерудирано, информирано. Проучванията му са точни и сериозни, без следа от схоластика. Съществуването на Кот ни кара внезапно да осъзнаем пред какво рядко явление сме изправени: учен, критик, преминал лично през изживяванията, които анализира.“. Да, книгата на Ян Кот не е в никакъв случай само за специалисти – неговите думи стигат до сърцата ни, а преводът на Аглика Маркова помага да изживеем чудото на възкресяването на гения.

 

Любовта към тримата зукърбини, Виктор Пелевин

Линк към книгата

За щастие българският читател отлично познава прозата на още едно лошо дете на съвременната руска литература ( нали си спомняте, че скоро говорихме за Едуард Лимонов! ) Виктор Пелевин. Разбира се, има огромна разлика между Лимонов и Пелевин – единият е по-скоро екзотично цвете с псевдобунтовнически ореол, а другият е постмодернист, превеждан по цял свят. За Пелевин се пишат дисертации. Роден е през ноември 1962 година, по професия е електромеханик, но е завършил и Литературния институт „Максим Горки“. Още първият му роман „Животът на насекомите“, издаден през 1993 г и наскоро представен на български от „Факел Експрес“, се разграбва и се чете от ръка на ръка. Славата обаче идва при него с „Чапаев и Пустотата“, „Поколение П“ и „Върколашки метаморфози“. Слава богу, всичките тези книги са ни познати, но най-вече се възхищаваме от голямата мистично-окултна поредица „Empire V“, „Батман Аполо“, „Пазителят“ и най-новия роман от поредицата „Любовта към тримата зукърбрини“, представен от издателство „Гея-Либрис“ в поредицата му „Руската проза днес“ и преведен от Антония Маслинкова. Виктор Пелевин никога не се явява на публични места, не дава интервюта, някои дори се съмняват дали съществува, но книгите му се харчат като топъл хляб. Белетристът заявява: „Най-добрите сред хората са способни да мислят почти като вампири. Те наричат това гениалност.“ В новият роман отпратките към мистичното продължават – в него са вплетени древни митове, компютърни игри, а голямата тема е размитите граници между реалното и виртуалното. Сред героите ще откриете библиотекаря Борхес – сещате се за големия писател, нали, - напудрената Мерилин, а антигероят на творбата Кеша всъщност някога е наречен от изчезналото си „мамче“ „Че“ – на кубинския демон на революцията. Накрая Пелевин ще каже: „Сънищата са единственият спомен за истинския ни живот. Аз запомних съня си добре и написах книга за него.“ Влезте в този необикновен сън, за да преживеете едно незабравимо литературно приключение.

В градината на змея, Лейла Слимани

Линк към книгата

През миналата година една необикновена книга разбуни духовете във Франция и достигна астрономически тиражи. В рубриката за представяне на нови книги в „Льо Монд“ тя беше представена така: „Модерна и жестока притча, майсторски предадена от стегнатото и поетично перо на Лейла Слимани.“ Строгото жури, отсъждащо най-голямата литературна награда на Франция „Гонкур“ не беше особено затруднено – категорично я спечели романът „Нежна песен“. Родената в Рабат, Мароко белетристка заминава едва 17 годишна за Париж да учи политически науки и медийни изследвания. После работи за списанието „Млада Африка“. Само за три месеца „Нежна песен“ достига тираж от 76 000 копия, след награждаването тази цифра вече е надмината десетократно. Издателство „Леге Артис“ реагира мигновено, а Райна Стефанова преведе романа, който се появи в престижната поредица на издателството „Безкрайна проза“. Работата на авторката като разследващ журналист си казва думата, тъй като тя намира страхотен сюжет : една бавачка, дошла от „селенията на глада“, убива двете деца, за които се грижи, а през 2012 г. е изправена на съд. От тази история израства съвременна притча за Доброто и Злото, която се родее с „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Почти веднага след този шедьовър нашата публика се среща и с първия голям белетристичен успех на Слимани – романа „В градината на змея“, преведен от Красимир Кавалджиев. Тук героинята е на пръв поглед съвсем различна: млада и красива журналистка в престижен вестник, омъжена за опитен хирург, майка на малко дете. Но също като „перфектната“ бавачка, журналистката има тъмна страна – тя е сексуално неудовлетворена и се впуска в поредица от авантюри. И така, две героини, които се борят с демоните си, но се оказват победени. Лейла Слимани е безупречен психолог – тя отлично познава природата на депресиите и успява да създаде своите „Цветя на злото“. Не се колебайте, новото име във френската литература ще ви остави без дъх.

Любов на площада, Владимир Левчев

Линк към книгата

На 17 октомври един от най-запомнящите се поети и белетристи в съвременната ни литература Владимир Левчев навърши 60 години. До скоро – по инерция – продължавахме да поставяме него и връстниците от поколението му сред младите творци. Не се и замисляхме колко драматичен път са изминали, колко трудно са се наложили в обърканите времена на прехода. Разбира се, над фигурата на Владимир Левчев винаги е тегнела сянката на прочутия му баща, от когото той литературно се разграничи още преди 10 ноември. Помня например, че в началото на 80-те години във вестник „Пулс“ се появи стихотворението му „Предчувствие за тържество“, за което заговориха всички – в него ставаше дума за прочутите ловни дружинки на Живков, говореше се дори за възмездие! После дръзкият бунтар се включи в ръководството на „Екогласност“, заедно с Едвин Сугарев започнаха да издават „самиздати“… Между 1996 и 2007 г. Левчев преподаваше литература в Балтимор, след като замина за САЩ с Фулбрайтова стипендия. От 2007 г. ще го намерите в Американския университет в Благоевград. Сега можете да откриете най-значимото от писаните в продължение на 37 години поетични книги – то е събрано в красиво оформеното от художничката Люба Халева издание на „Жанет 45“ „Любов на площада“. Сред почитателите на поезията му е Уйлям Мередит, който заявява: „Владимир Левчев е оригинален глас, чиято мъдрост надхвърля годините му.“ А Грейс Кавалиери, друг силен американски лиричен глас, е категоричен: „Поезията му е мястото, от което не искаш да си тръгнеш. Усещаме присъствието на широк дух, който пише в най-голямата традиция на европейските майстори.“ Широк е диапазонът на неговите внушения – от мистично-философските видения, през политическите манифести до силните любовни послания – възхищаваме се от виртуозната игра с ритмиката и метафорите, но най-вече от дълбоко човешките откровения. Юбилея на Левчев е прекрасен повод са си припомним, че той е и страхотен белетрист – ако не сте обръщали внимание на романите му „Крали Марко – балканският принц“, „Любовни писма до свободата“, „2084-та“ ( едно истинско предизвикателство към почитателите на Оруел“ ), както и на чудесния му сборник с разкази „Сънувани“ ( панорама на тоталитарна България и океан от сюрреалистични сънища ) – все още има възможност да ги намерите в книжарниците. Няма да съжалявате, защото с него мислещият читател ще може

         Да изкрещи тишината –

         да съзре незримото –

         да целуне отминалото.

         И нека чуем това прекрасно стихотворение докрай:

         Да кажеш гласно това,

         което не може да се каже.

         Поезията е любов на площада.

 На този площад ви очакват „правдиви и необходими думи“ – не ги пропускайте.

Разказвачът. Животът на Роалд Дал, Доналд Стърок

Линк към книгата

Ако не беше Дж.К.Роулинг, несъмнено бихме провъзгласили Роалд Дал за един от най-великите съвременни разказвачи за деца, наравно с Астрид Линдгрен. Повече от двайсет години след смъртта му неговата популярност продължава да расте, а филмите по творбите му – като „Матилда“ или „Чарли и шоколадовата фабрика“ – събират милиони млади и стари зрители. Поредицата от великолепни детски романи, която издателство „Ентусиаст“ ни предлага хармонично се допълва от незабравимите книги на Дал за възрастни – една от настолните ми книги е „Моят чичо Осуалд“, последното й издание е от 2004 г. на „Унискорп“, а страшно обичам и знаменитите му разкази с неочакван край. Дал се води английски писател, но всъщност е от норвежки произход в семейство емигранти. Кръстен е на националния герой на Норвегия – великия пътешественик Роалд Амундсен. Когато момчета е на 3 години, по-голямата му сестра умира от апандисит, а няколко седмици по-късно го напуска и баща му, който получава пневмония по време на риболов в Антарктика.Майката остава сама с четири дъщери и двама сина. Тя е принудена да изпрати сина си в частно училище, а той всяка седмица и пише сърцераздирателни писма, които тя събира – преди година те също излязоха с марката на „Ентусиаст“ – невероятна книга, далеч по-въздействаща от роман. След като завършва колежа Роалд заминава за Нюфаундленд като фотограф, а през 1936 г. като сътрудник на компанията „Шел“ заминава в Източна Африка. Когато започва Втората световна война, постъпва доброволец във Военновъздушните сили. Самолетът му е свален и младежът едва се спасява – започва да пише и създава проза, много близка до поетиката на Екзюпери. През 1953 г. се жени за холивудската звезда Патриция Нил и двамата имат пет деца. Но през 1962 г. от енцефалит умира красивата Оливия, на която Дал посвещава една от най-хубавите си детски книги – „ГДВ“. Мога да продължа, но по-добре разгърнете увлекателната книга на неговия биограф Доналд Стърок, преведена от Мариана Христова. В тази доста обемиста книга ще намерите всичко – тежкото детство, ужасяващите преживявания на пилота, семейните нещастия, както, разбира се, и вълнуващите любовни истории на писателя. Малко преди да умре, Дал описва усещането си какво е да твориш: „Понякога ме обзема странното чувство, че ръката ми за писане е дълга шест хиляди мили и че ръката, която държи молива, посяга чак до края на света, до далечни къщи и класни стаи, където децата живеят и ходят на училище. Това е страхотна тръпка.“ Наистина този велик писател стигна до сърцата на милиони деца и родители – затова е добре да знаем повече за него.

Брътвежи от обикновена лудост, Чарлс Буковски

Линк към книгата

„Най-големият поет на Америка“, според Жан-Пол Сартр, всъщност е…полугерманец, полуполяк. Роден е на 16 август 1920 г. в Андерней на Рейн в Германия. Баща му Хенри Бук решава да се премести със семейството си в Лос Анжелис и през 1922 г. двегодишният Хенрих Карл Буковски – това е истинското му име вече е на американска земя. Бук възпитава сина си „спартански“, което ще рече с жестоки побои и наказания, а майката равнодушно приема тези изстъпления. На тринайсет години хлапакът получава силно акне, ужасни рани по лицето и по кожата и е принуден да изпусне една година от училище. По-късно записва журналистика, но някакъв приятел му открива „удоволствията“ от алкохола. От този момент започва трагичната одисея, която ще го отведе в затвора и в психиатрията. Буковски кръстосва страната, известно време работи в пощите, откъдето натрупва опит за първия си роман „Поща“. Той е страхотен любител на класическата музика, но и непоправим пияница. В култовия си роман „Жени“ разказва за сложните си отношения с нежния пол, те са тема и на голяма част от 200-та му разказа, разпръснати из 16 сборника. Успява да напише с 30 поетични книги, както и шест романа. Умира от левкемия на 73 години през март 1994 г. По ирония на съдбата, горе-долу по това време славата идва при него. Почитател на Луи Фердинан Селин, на Достоевски и на Кафка, всъщност Буковски си има свой неповторим стил. Според мене е най-близо до другото „лошо дете“ на американската литература Хенри Милър, но отношенията между двамата са сложни. Сега издателство „Фама“, което вече е публикувало 12 книги от Буковски, сред които са и знаменитите му романи“ ни поднася сборника „Брътвежи от обикновена лудост“ в превод на Марин Загорчев. Томът съдържа 34 разказа, изповедно автобиографични и същевременно философски, в които – зад вулгарния език – се крие душата на един силно чувствителен мъж, който героично се бори с изпитанията в живота си. С прямота, която може да смути прекалените пуритани, но и със страховит хумор Буковски ни въвежда в своя свят, в който „всички сме навити на пружинка като играчки… завърташ няколко пъти ключето, машинката тръгва и това е…“ никой не може да разказва като него за машинката, за лудостта, но и за изстраданите обич и надежда.

Човекът, който виждаше отвъд лицата, Ерик-Еманюел Шмит

Линк към книгата

Наградите на Ерик-Еманюел Шмит са толкова много, че спокойно може да ги натовари на камион. Почитат го навред по света, тъй като романите му са превеждани, а пиесите му са играни в повече от 50 страни.  Роден е на 28 март 1960 г. в Сент-Фуа-Ле-Лион. Родителите му са учители по физкултура, но баща му е и шампион по френски бокс, а майка му по бързо ходене. Когато Ерик-Еманюел е на шестнайсет години, майка му го завежда да гледа „Сирано дьо Бержерак“ с Жан Маре. След представлението момчето твърдо заявява: „Ще стана като него“ и сочи афиша. Жената си мисли, че говори за актьора Жан Маре, но юношата я поправя – „Не, като драматурга Едмон Ростан“. Още през 1993 г. прави фурор с пиесата си „Посетител“ – един разговор на психоаналитика Зигмунд Фройд с Бога. Шмит получава докторска титла по философия, а дисертацията му е посветена на Дидро. По това време той е агностик, но предприема експедиция в Сахара и там го спохожда – също както Паскал – невероятно мистично преживяване. От този момент младежът вярва искрено в Бога и много от произведенията му са посветени на това чисто чувство. Идете в Народния театър „Иван Вазов“ за да видите чудесния моноспектакъл на Мариус Донкин „Господин Ибрахим и цветовете на Корана“  - веднага ще усетите моралната непоколебимост на големия творец. През 2002 г. той получава белгийско гражданство, а през 2012 г. става академик в Академията за френски език и литература на Белгия. През 2016 г. става и член на журито, присъждащо най-голямата френска литературна награда „Гонкур“. Почти по същото време излиза най-новият му роман „Човекът, който виждаше отвъд лицата“, представен от издателство „Ера“ в превода на Гриша Атанасов. Познаваме по-голямата част от предишните му шедьоври, както и най-значимите му пиеси от изданията на „Леге артис“. В романа, който сега държим в ръцете си обаче, Шмит за първи път се обръща към свръхактуалната тема за тероризма. На площада в малкия град Шарлероа в Белгия избухва взрив. Младият журналист Огюстен е там и вижда всичко… Бъдете сигурни, че книгата ще ви разтърси, ще ви накара да погледнете с нови очи, онова, което буни Европа, дълго ще разсъждавате над темата за насилието и за другостта. Струва ми се, че Ерик-Еманюел Шмит е един от най-големите творци на нашето време.

Роман за Полански, Роман Полански

Линк към книгата

Библиотека „Амаркорд“ на издателство „Колибри“ е страхотна находка – тя ни позволява да проникнем зад кулисите на най-обичаното изкуство и да научим съкровени тайни за великите режисьори и актьори. Сред любимите ми книги от поредицата са биографичните романи на Андрей Кончаловски, спомените на Луис Бунюел и на Тед Кочев, разговорите на Трюфо с Хичкок и много други. Няма съмнение, че истински шедьовър е и „Роман за Полански“. Ако сложим ударението на първата сричка, ще трябва да признаем, че той, Роман, е невероятно откровен, а изповедта му си заслужава да бъде изслушана, тъй като от доста време насам се сипят какви ли не обвинения – в Америка го очаква присъда за осъществяване на полов акт с малолетна. Ако обаче решим, че ударението е на втората сричка и става дума за истински роман, ще проследим живота на човек, който е преминал през жестоки изпитания. Незабравими са страниците, посветени на детството му в окупираната от нацистите Полша, за следването в Лодската филмова академия, за решението му да отхвърли подчинението в тоталитарния ад и да се опита да се утвърди в Париж, най-сетне за зловещата драма, свързана с убийството на бременната му съпруга и на няколко зверски изкормени приятели – всичко това няма как да не се отрази в творческото въображение на Полански – спомнете си неговия кървав и епичен „Макбет“, дълбоко хуманното послание на „Пианистът“, философската дълбочина на „писател в Сянка“ по прекрасния роман на Филип Рот. Полански разказва увлекателно, представя ни в неподозирана светлина някои от „иконите“ на модерното изкуство. Преводът на Галина Меламед е чудесен. „Прекарах голяма част от живота си като във влак на ужасите: правех невъзможни завои, изкачвах височини – невероятни триумфи, радости и удоволствия, а после пропадах главоломно в бездни на трагедия и болка.“ Наистина този неизмислен роман е може би най-силното произведение на неистовия и свръхталантлив Роман.

 

По действителен случай, Делфин дьо Виган

Линк към книгата

Преди пет години българският читател се срещна за първи път с блестящия талант на французойката Делфин дьо Виган, която беше написала разтърсващ роман „Силна е нощта“ за съдбата на майка си Люсил Поарие, която страда от биполярно разстройство и завършва живота си със самоубийства. Книгата беше преведена от страхотната белетристка и преводачка Росица Ташева. Още тогава проявих силен интерес към биографията на писателката. Установих, че е родена на 1 март 1966 г., че е учила в Център за приложни литературни и научни изследвания, а след това е създала фирма за изследване на общественото мнение, а нощем е пишела книгите си. Още първия й автобиографичен роман „Дни без глад“, посветен на борбата на млада жена срещу анорексията, е шедьовър. После идва ред на „Не и аз“ и на „Подземните часове“, като и двата романа стават основа на интересни игрални филми. Дьо Виган умее да пише изключително кинематографично, не случайно „Силна е нощта“ получава цял куп значими литературни награди, прочетен е в повече от 30 страни, а големият режисьор Роман Полански е омагьосан от неговото продължение „По действителен случай“, което сега излиза на български, отново в превод на Росица Ташева, едновременно с едноименния филм, представен триумфално на фестивала в Кан. Главните роли в него изпълняват съпругата на Полански Еманюел Сение и голямата холивудска звезда Ева Грийн. Новата творба разказва за красивата и елегантна Л., която се представя като огромна почитателка на белетристката. По стечение на съдбата двете се оказват затворени заедно в провинциална къща, където истинската природа на Л. се разкрива с цялата си чудовищност. Подобна сила в изграждането на сюжетно противоборство между автор и почитател се съдържа само в знаменития бестселър „Мизъри“ на Стивън Кинг. Но дьо Виган нито за миг не подражава на „краля на ужаса“. Въпреки таланта на Полански си мисля, че романът е по-богат на внушения и непременно трябва да се прочете. Доказателство за това са и наградите, с които е удостоен – престижните „Рьонодо“ и „Гонкур на гимназистите“. Съпруга на известен литературен критик и журналист, майка на две деца, Делфин дьо Виган несъмнено е новото голямо име във френската литература.

 

Кубинската афера, Нелсън Демил

Линк към книгата

Като че ли след Лъдлъм и Форсайт, „лъвът“ на американския трилър несъмнено е Нелсън Демил. Роден на 23 август 1943 г. в семейството на обикновен зидар, той израства най-вече с майка си, която отглежда самоотвержено четирите си деца. От Куинс, Ню Йорк семейството се премества в Лонг Айлънд, където Демил остава завинаги. Той участва във войната във Виетнам като командир на пехотен взвод, получава високи отличия за храброст, а когато се завръща довършва висшето си образование – политически науки и история. Доктор по литература е на университета в Лонг Айлънд. Писателската му кариера започва късно – едва през 1974 г. Пише не особено бързо – по един роман на две години, тъй като прави огромни проучвания. Още първите му творби стават бестселъри, днес книгите му са издадени в повече от 30 милиона екземпляра в над 30 страни. Създава незабравимите образи на полицая Джо Райкър, на военния следовател Пол Бренър и на детектива от ФБР Джон Кори, които действат в някои от най-търсените му произведения. Най-новият роман на Нелсън Демил „Кубинска афера“ е представен от „Бард“ в превод на Крум Бъчваров – един от най-опитните преводачи на издателството. Героят на романа Мак е служил пет години като пехотен офицер в Афганистан – той  има опит, подобен на този на самия Демил, затова е толкова реалистичен. Срещата му с красавицата Сара ще го заплете в невероятно приключение – дядото на съблазнителката, беглец от режима на Фидел кастро, е скрил в Куба шейсет милиона долара, а Макс притежава яхта, с която би могло да се направи опит да се достигне до съкровището. Разбира се, цената на забогатяването е ужасно висока. В романа има вълнуващи морски сцени, а и съвременната действителност в Куба е представена много убедително. Напрежението нараства с всяка прочетена страница, добре, че книгата е доста дебеличка.   

Лимонов, Еманюел Карер

Линк към книгата

Не съм особен привърженик на прехвалените „икони“ на съвременния френски културен живот – Фредерик Бегбеде и Мишел Уелбек. Наистина, книгите им се четат с удоволствие, но  дали не са прекалено демонстративно агресивни? Затова пък, мисля, че сред най-важните френски писатели на новото време непременно трябва да наредим Еманюел Карер, когото нашият читател добре познава, благодарение на издателство „Колибри“, представило му шедьоврите „Врагът“, „Царството“ – една от най-важните книги за смисъла на религиите, „Истории, различни от моята“. Сега идва ред на огромният му бестселър „Лимонов“, който получи престижната награда „Рьонодо“, както и Наградата за европейска литература на Нидерландската фондация за литература, а дори и онези, които никога не бяха чували за скандалния руски писател, се втурнаха да търсят книгите му. Най-значимия приз за „Лимонов“ все пак, като че ли е „Книга на годината“, на британските вестници „Телеграф“ и „Обзървър“. До този момент са продадени 3 милиона екземпляра. Нима причината е скандалната биография на един от най-ексцентричните руснаци, започнал като дребен бандит в Украйна, отишъл като клошар и като слуга на милиардер в Манхатън, след това воювал на страната на сърбите в бивша Югославия, водач на Национал-болшевишката партия в днешна Русия и отявлен противник на Путин? Майката на Карер Елен Карер д`Анкос е може би най-известната френска съветоложка, така че тя невероятно много му помага да разбера същината на руския характер и механизмите на подчинение в онова, което се наричаше Съюз на Съветските републики. Всъщност „Лимонов“ е книга, най-дълбоко осмисляща пораженията от тоталитаризма в душите на хората. Лимонов води своя битка срещу Солженицин, Бродски, Набоков, а следвайки го по петите, Карер създава роман-есе, увлекателен като кримка, в който се отразяват жестоките противоречия, раздиращи съвременния свят. Преводач на книгата е безпогрешната Росица Ташева – самата тя, прекрасна балетристка. Всъщност издаването на тази страхотна книга ми дава повод да ви напомня, че все още тук и там по книжарниците може да бъде намерен издадения от „Факел експрес“ и от „Жанет 45“ том с две от знаковите произведения на Едуард Лимонов  - „Това съм аз – Едичка“ и „Велика беше нашата епоха“. 

История на любовта, Никол Краус

Линк към книгата

Никол Краус е една от най-обещаващите млади американски романистки, влиза на челно място в престижния списък на „Ню Йорк Таймс“ „20 под 40“ . Всъщност тя е не само сред 20 най-талантливи американки, ценят е по цял свят, тъй като книгите й са преведени на повече от 35 езика. На особена почест е във Франция, където бестселърът „История на любовта“ получава Наградата за най-добра чуждестранна книга. За същата творба е удостоена и с приза „Сароян“, а романът е екранизиран от едно от светилата на модерното кино, румънеца Раду Михайлеано и може да се види и у нас, благодарение на инициативата на „Колибри“ „Синелибри“. Всъщност звездата на Краус изгрява още с „Един човек влиза в стая“. Белетристката е на 44 години, живее в Ню Йорк, завършила е Станфордския университет в Калифорния, специализирала е в Оксфорд. Защо „История на любовта“ притежава магическо очарование? Един възрастен емигрант от Полша Лео Гурски на младини се влюбва в девойка от родното си село и написва роман за нея. Шейсет години по-късно, в шеметния свят на най-големия американски град, четиринадесетгодишна девойка, кръстена Алма на героинята от романа, се опитва да открие съименицата си. Краус е написала страхотна поетична творба за самотата, за търсенето на близост, за тайнствените връзки и за силата на словото, което успява да свърже по мистичен начин изгубилия вяра старец и красавицата, която се опитва да намери лек за самотата на овдовялата си майка. Ралица Кариева е превела „История на любовта“ – книга, която неочаквано свързва континенти и съдби. Също като героинята непременно ще прозрем, че „онова, което най-много ни изумява в живота, е способността му да се променя.“ И ни помага да осмислим колко важно е да продължаваме с усилието „да бъдем човеци“- всъщност то е най-важната част от историята на любовта.

Аламут, Владимир Бартол

Линк към книгата

Всяка нова книга на издателство „Парадокс“, ръководено вещо от Доротея Табакова, предизвиква огромен интерес сред изкушените от новаторските литературни открития читатели. И този път няма да се разочароваме. Държим в ръцете си най-четения и превеждания по света словенски роман, издаван над 70 пъти на повече от 30 езика.  Роденият през 1903 и починал през 1967 г. Владимир Бартол пише „Аламут“ през 1938 г. и тогава книгата се възприема като алегория на италианския фашизъм и репресиите на режима над словенското малцинство в Италия. В наши дни обаче романът не е изгубил нито грам от достойнствата си – нещо повече, той се превърна в първообраз на толкова вълнуващата млади и стари тема за сектата на асасините – на нея е посветена и страхотна ролева игра. Действието се развива през  на територията на някогашна Персия и възкресява историята на Хасан ибн Сабах – шийтски духовен водач, учен, мистик, убиец, аскет, основоположник и Велик майстор на ордена на асасините. Хасан е съученик на големия поет Омар Хаям и на Великия везир на Селджушката империя Низам ал Мулк, който става жертва на асасините. Заел с хитрост непревзимаемата със сила планинска крепост Аламут, „първият политически терорист“ ибн Сабах се самопровъзгласява за пророк и гради стройна система на подчинение, като за подчинение на хората употребява щедро опиати и плътски съблазни. Учениците му твърдо вярват, че „Старецът на планината“ държи ключа към райските градини и са готови на всичко, за да му угодят. През 1988 г. романът излиза за първи път на френски и се превръща в сензация – от този момент нататък започва световната му слава. Несъмнено не е било лесно на преводачите Александър Ливен и Георги Стойчев, но те са се справили отлично с тежката си задача. Сред почитателите на създаденото от  Владимир Бартол е дори Уилям Бъроуз, който нарича героя му „единственият духовен водач, който има какво да каже в Космическата ера“. Секс, наркотици, ,убийства, потайни политически маньоври – това е алхимичната смес, превърнала „Аламут“ не само в съвършен приключенски роман, но и в пророческа книга за възможностите на ислямския фундаментализъм.

Държавата КТБ, Зорница Маркова

Линк към книгата

Голямата сензация на седмицата идва от ИК „Изток-Запад“. Шестима журналисти – Николай Стоянов, Татяна Пунчева-Василева, Росен Босев, Илин Станев, Ани Каджаиванова, Десислава Лещарска, Олга Димитрова – предвождани от Зорница Маркова проследяват хронологично историята на Корпоративна търговска банка, от самото й създаване до взривяването й – всъщност това е историята на най-големия банков фалит в България. Подготвителната работа  включва повече от 250 проведени срещи с различни източници, приблизително 30 000 страници анализирани документи ( доклади, договори, списъци, отчети). В края на август 2016 г. след немалко опити и две предварителни посещения в Белград, екипът най-сетне успява да получи интервю от самия Цветан Василев – в него се съдържат не произнасяни до този момент на глас факти и взривоопасни твърдения. Всичко това категорично доказва мафиотизирането на държавата, в която са налице механизми, направили възможно съществуването на престъпния модел КТБ. Благодарение на тази книга е направена още една извънредно важна стъпка към разкриването на истината, но всичко, изложена в нея, трябва непременно да бъде внимателно прочетено от прокуратурата. Направо се потрисаме от уродливото използване на държавни институции, регулатори, медии и политически лобита за налагане на частни интереси, водещи до астрономични печалби. Дълбоко съм убеден, че в страни като САЩ за подобно разследване се полага „Пулицер“, но за съжаление изваждането на показ на модела „кой?“ се посреща от обществеността и от отговорните институции с позорно и гузно мълчание.

Все по-далече, все по-близо, Божана Апостолова

Линк към книгата

 

         Има поети, от които е достатъчно да прочетеш един стих, за да познаеш неповторимия им стил. „Осъдени сме да живеем - / песен, / която все някога свършва./ Остава ни / да простим на себе си, преди нощта/ да ни изгуби от поглед.“ Да, това може да е само Божана Апостолова, която винаги с огромно вълнение и с талант е писала за мисията на човека и е дирила цената на духовните неща „със страст, която обгори очите ми“, както казва в стихотворението „Живеене“ от новата си поетична книга „Все по-далече, все по-близо“. Носителка на орден „Стара планина“ I степен, на Националната награда „Хр.Г.Данов“, на почетния знак на град Пловдив, благодетелка на българските литературни таланти, за които широко е отворила вратите на издателството си „Жанет 45“ , същевременно Апостолова е безкомпромисна към фалша и към лъжата. Тя е навлязла в творческата възраст, когато мислещият хуманист престава да излага на показ „обсесиите на душата си“, но е останала вярна на „българската си съдба“, въпреки извървения безутешен и  трагичен път. В единайстата си стихосбирка поетесата много размишлява над темите за смъртта и за страха, но продължава да вярва в „проглеждането“, в силата на любовта и да ни подтиква да се радваме на мига, „едно по едно изважда остриетата“, пробождали душата й. Но вместо да продължавам да философствам за силата на нейното слово, чуйте краткото й стихотворение „Без изход“, което сякаш казва всичко: „построих си къща от думи/и се приютих в нея, / за да се скрия от самотата. / За да съм малко момиченце, изгубено сред значения, залостили здраво/вратите.“. Доверете се на това момиченце-пророчица, в чиято къща от думи, въпреки тъгата и изнемогата, продължава да бъде чисто и светло – тъй както мечтаеше Хемингуей.

Минали дни, Александър Божинов

Линк към книгата

По съвет на голямата българска актриса Татяна Лолова, стопанинът на издателство „Изток-Запад“ Любен Козарев предлага на просветените читатели мемоарите на Александър Божинов „Минали дни“. Изданието е луксозно, с твърди корици, допълнено с много безценни архивни снимки. Академик Александър Божинов, роден през 1878 и починал през 1968 г. е един от най-талантливите български карикатуристи, живописец и сценограф, който по талант и по мъдрост може да се сравнява само с Илия Бешков. Учи в „Мюнхен“, редактира знаменития „Българан“, сътрудничи във „Вечерна поща“ и в „Камбана“. Създава остри карикатури срещу личния режим на Фердинанд, а редовни герои в творчеството му са Пижо и Пендо, посредством които изразява народната мъдрост. След като от Писателския съюз му предлагат да напише спомени, той създава „минали дни“ – изпълнено с хумор и със своеобразна философия животоописание, в което се появяват светлите образи на Алеко Константинов и на Иван Вазов, на Пенчо Славейков и на Елин Пелин, на професор Балабанов и на Сава Огнянов. Споделя, че с големия артист Огнянов често разговаряли за смъртта и художникът го успокоявал, че тя е щастие за хората. Той вярва в прераждането, а след като прочетем спомените му, ние се убеждаваме, че такива извисени личности наистина са безсмъртни. „Минали дни“ е от онези вечни книги, които трябва да намерят място във всеки изпълнен с духовност български дом.

Распутин и залезът на Романови, Дъглас Смит

Линк към книгата

Това заглавие, както и тритомната биография на Сталин от Стивън Коткин са сред най-ценните книги, поднесени ни от издателство „Милениум“. Дъглас Смит е един от водещите съвременни американски историци, автор на бестселър за последните дни на руската аристокрация, анализатор на събитията в Русия. Той работи в държавния департамент на САЩ, а несъмнено най-значимия му труд е „Распутин и залезът на Романови“, преведен на български от Татяна Чипева. Тази книга е с обем 600 страници, голям формат, но се чете на един дъх. Предупреждавам ви – не я започвайте, ако имате друга важна работа, тя така ще ви увлече, че ще забравите всичко друго. Най-точно определя същността й историчката Хелън Рапапорт: „Забележителен научен труд, увлекателно четиво, педантично криминално разследване и прекрасна социална панорама от последните години на имперска Русия“. Гледали сме немалко филми за монаха, който влиза под кожите на императорското семейство. Жерар Депардийо го представи като романтично-демоничен герой, който направлява съдбата на огромната държава и я тласка към катастрофа. Смит отхвърля митологичните представи и се опитва да реставрира фактите, не само да създаде сложен образ на лечителя и на пророка, но и да очертае широка панорама на живота в двореца през последните десетилетия преди революцията. Той рисува страна, „в която всяка радост изисква смърт, а всяка крачка напред стъпва върху трупове“. Използваните ценни изворови материали са стотици, голяма част от тях се публикуват за първи път. По време на социалистическия период Разпутин беше представян като дявол, след това пък го обявиха за мъченик и светец. Според Смит „историята на Распутин е трагедия, но не само на един човек, а на цяла нация; в неговия живот с всичките му сложни противоречия относно вярата и морала, удоволствието и греха, традицията и промяната, дълга, властта и техните граници, с неговия насилствен, кървав край, можем да видим истинската история на Русия в началото на двайсети век.“ По-добре прочетете този исторически документален роман, вместо поредната история за привидения и магьосници.

 

Лабиринти: Ема Юнг. Бракът й с Карл и ранните години на психоанализата, Катрин Клей

Линк към книгата

Подзаглавието на тази прекрасна, издадена от „Плеяда“ книга, е „Ема Юнг – бракът и с Карл и ранните години на психоанализата“. Карл Густав Юнг е швейцарски психолог и психиатър от немски произход, ученик на Зигмунд Фройд, който сериозно се опълчва на наставника си. Всъщност несъмнено той е един от най-големите и дълбоки мислители на нашата епоха с енциклопедични познания в областта на митовете, сънищата, антропологията и религиите. Роден е през 1875 г. в Швейцария в немско семейство, в което майката притежавала мистични способности, които се предали и на сина й. През 1903 г. Юнг се жени за Ема Раушенбах, с която поддържа отношения още от 1899 г., когато тя е седемнайсетгодишна. Ема е една от най-богатите наследнички в Швейцария, двамата имат пет деца. Това обаче не пречело на видния учен често да изневерява на съпругата си и да парадира с увлеченията си по пациентки и леки жени. На 38 годишна възраст Юнг започва да има видения и да чува гласове записва всичко, което вижда и чува в специален дневник, публикуван едва през 2010 г. Журналистката Катрин Клей, която притежава огромни познания и за психоанализата, и за различията между Фройд и Юнг, обръща особено внимание на сложните семейни взаимоотношения и рисува привлекателния образ на претърпяла немалко унижения жена, която обаче до смъртта си през 1955 г. остава вярна на гениалния си съпруг. Повествованието се чете леко, а много от документите и писмата се публикуват за първи път. Преводачка на тома е Жени Раад. 

Земя на сенки, Елизабет Костова

Линк към книгата

Елизабет Джонсън Костова е родена на 26 декември 1964 г. в Ню Лъндън, щата Кънектекът. Завършва блестящо университета Йеил със степен бакалавър по британска култура. В нея сякаш живее и втора душа, която мистично я свързва с нашите земи. Още в университета се записва в славянския хор, създаден там и изучава неповторимите български ритми. Пристига у нас в началото на демокрацията и на един от митингите в София се запознава с бъдещия си съпруг – компютърния специалист Георги Костов. Елизабет продължава да се усъвършенства и записва магистратура по изящни изкуства в Мичиганския университет. Там печели писателска стипендия, благодарение на която успява да завърши първия си роман – „Историкът“, а той й донася световна известност. В него разказва за издирването на гроба на граф Дракула ( Влад Цепеш), правата за филмирането на който са купени от „Сони пикчърс“. Вторият й роман „Крадци на лебеди“ също се изкачва много високо в класацията на „Ню Йорк Таймс“ и беше преведен по света. С 10% от печалбата от „Историкът“ Елизабет Костова създаде у нас фондация за творческо писане и превод, която раздава награди и поощрява преводачите на англоезична литература, както и опитите да бъдат публикувани значими български художествени произведения навън. Ето че сега издателство „Колибри“ ни поднася третия бестселър на Костова „Земя на сенки“. Това е трилър, отвеждащ ни из дебрите на новата история и същевременно „висока литература“, философско произведение с дълбоко хуманно послание. Американката Александра Бойд пристига в България и внезапно се озовава притежателката на урната на праха на съвършено непознат човек – някой си Стоян Лазаров. Александра тръгва да дири наследниците на мъжа и постепенно прониква все по-дълбоко в същността на българските страдания, научава истините за концентрационните лагери и за безследно изчезналите „бивши хора“ – прониква до същността на комунистическата жестокост и безнравственост. Посветила е романа на своя съпруг, а преводачката й, опитната Надежда Розова прекрасно предава неповторимия стил на белетристката. Елизабет Костова е уловила майсторски угнетяващата атмосфера на нашия неслучил се преход към демокрация, както и истината за тоталитарното насилие. Сигурен съм, че с този роман тя ще спечели не само сърцата на българските читатели, но ще открие по света много нови приятели на изстрадала България.

Възход и падение на Третия Райх. Том 1, Уилям Шайрър

Линк към книгата

Огромно културно-историческо събитие за пореден път ни поднася издателство „Изток-Запад“. За първи път на български език се появява първи том от знаменитата книга на големия американски журналист Уилям Шайрър „Възход и падение на Третия райх“ – най-превежданото по света изследване за Втората световна война и за нейните подпалвачи. Шайрър живее и работи в Германия през първата половина от съществуването на Райха и е пряк свидетел как Адолф Хитлер консолидира властта си като диктатор на своя велик, но трудноразбираем народ и го повежда на война. Непосредствено след победата в ръцете на съюзниците попадат 485 тона документи, сред които са частни дневници, речи с особено секретен характер, доклади от конференции и писма, както и стенограми на телефонни разговори между нацистки лидери. Особено важни източници са обширния дневник на генерал Франц Халдер, в който сбито е предадена безценна информация за периода между 14 август 1939 и 24 септември 1942, когато Халдер е началник на Генералния щаб на сухопътните сили и поддържа всекидневен контакт с Хитлер. Не по-малко значим е и дневникът на д-р Йозеф Гьобелс, министър на пропагандата. Тези документи са намерени в различни замъци и в мини в планината Харц малко преди да бъдат изгорени по нареждане от Берлин. Веднага след публикуването на книгата през 1960 г. са продадени над един милион екземпляра, по късно спечелва наградата „Национална книга“, а до днес е попаднала в ръцете на над 20 милиона читатели по света. По нея е създаден и документален минисериал, режисиран от Мел Стюарт. Историците продължават да спорят по отношение направените от Шайрър изводи, но никой не отрича на журналиста гигантската информираност и умението му да излага тезите си по извънредно увлекателен начин. Така че „Възход и падение на Третия райх“ в никакъв случай не е сухо историческо четиво – това е истински трагичен и спиращ дъха ни роман за една ужасяваща епоха от близката история. Преводачка на тома от 800 страници е Мария Кондакова, а продължението може да очакваме към края на годината. 

Думи извън сцената, Константин Илиев

Линк към книгата

Малко са верните почитатели на съвременната българска литература, които не са се изпълвали с възхищение от автобиографичния роман на Константин Илиев „Поражението“, още по-малко са зрителите, пропуснали да се насладят на драми като „Великденско вино“, „Нирвана“, „Одисей пътува за Итака“ и много други. Заради изключителното си майсторство и заради философската значимост на наблюденията творецът получава през 1996 г. най-високата европейска литературна награда – Хердеровата, носител е на националните отличия „Елиас Канети“ и „Христо Г. Данов“. Големият режисьор Леон Даниел смята, че драматургът е извънредно близо до Чехов – „като тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството. Константин Илиев е роден през 1937 г.. Специализира театрознание в Хумболтовия университет в Берлин, където защитава докторска дисертация върху драматургията на Фридрих Дюренмат. Сега издателство „Жанет 45“ ни го представя в доста неочаквана светлина – с голям том есета и публицистика „Думи извън сцената“. С удоволствие четем написаното за Любен Гройс и за Леон Даниел, за Иван Радоев, възхищаваме се от тълкуванията за Илиев за Брехт и за Райнер Мюлер, а възгледите му за модерния театър възприемаме като философско осъзнаване на противоречията и трагизма в съвременния свят. Прав е Гройс, когато твърди, че „неговата реч е лаконична, доведена до почти кодово звучене“, че „притежава изострен усет за лъжа и фалш“. Есетата на Константин Илиев носят нещо от драматизма и изповедността на неговите пиеси. Прекрасно е, че ги има – те за пореден път доказват какви значими творци имаме в съвременна България. Дали се грижим достатъчно добре за тях?




Сянката на планината, Грегъри Дейвид Робъртс

Линк към книгата

От няколко години слушах разкази на очаровани читатели за „Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс. Прекрасната преводачка, която никога не се захваща със случайни заглавия Светлана Комогорова – Комата получи наградата „Кръстан Дянков“ за превода си на тази книга, която по обем може да съперничи само на „Библията“. В едно интервю Комата признава, че превежда само онова, което обича да чете, а стилът на Джаки Колинс я ужасява – равен, като за дебили. Тази година отидох на море с „Шантарам“ – и не сбърках. Дори нещо повече – пред мен се отвори един вълшебен свят, за който не съм подозирал. Разните предавания по телевизията за култура въобще не намериха време за този феномен Робъртс – навярно го смятат за масова култура. Струва ми се обаче, че ако трябва да го сравнявам с нещо, то е с най-високите образци на модерната класика – с „Александрийския квартет“ на Лорънс Дърел, дори с „Одисей“ на Джойс. „Бандитът-джентълмен“, извършил 24 банкови обира с пистолет-играчка, най-търсеният престъпник в Австралия избягва от затвора и се озовава в Бомбай, който се превръща в негов втори дом, дом на духа. Когато през 1990 г. залавят Робъртс и го връщат в затвора, той започва да пише – така се появяват „Шантарам“ и неговото продължение „Сянката на планината“, което отново ни е поднесено в интерпретацията на Комата. Едва ли със препъващия се език на литературната критика може да се предаде очарованието на този епос, в който има всичко – и приключения, и много любов, и философия, и красота, и ужаси. Той е истинска съвременна „божествена комедия“ – не просто панорама на живота в многомилионния, неописуемо разнолик Бомбай, а паноптикум от човешки характери, от ритуали и срещи, огромно панорамно пано на велик художник. Самият Робъртс разсъждава защо „Шантарам“ и „Сянката на планината“ са се превърнали във феномени по целия свят. И си отговаря, че всъщност създава епос за изгнанието, за вярата и любовта. Всички ние сме малко или повече изгнаници в този луд и жесток свят, който по безподобен начин се оглежда в прозата на Робъртс. Една възторжена негова почитателка ми призна, че започнала да дели хората на такива, които харесват героя Лин, който не съди никого, но разказва за живота по неподражаемо реалистичен начин. Робъртс заявява, че е искал „Сянката на планината“ да бъде едновременно смешна и тъжна, да изпълва сърцата ни с положителна енергия. Да, той го прави, прави го стократно. Не се опитвайте да вкарвате двата романа в никакви рамки – те не са любовни, не са приключенски, не са философски, но са и всичко това – те са явление, което като че ли преобразява светът на онези, които са ги прочели, за да стане той  по-добър и по-красив. 

Срещи с китайската култура, Йе Лан, Джу Лянджъ

Линк към книгата

Знаменателно събитие за утвърждаване на световния имидж живот на страната ни беше удостояването на управителя на издателство „Изток-Запад“ Любен Козарев и на преводача Петко Хинов с Наградата за особен принос към китайската книга. Високото признание е резултат от дългогодишните ползотворни усилия на „Изток-Запад“ да представя най-доброто от китайската класическа и съвременна литература, както и от идеята да бъде създадена поредица „България среща Китай“, първите плодове от която вече се появиха на родния пазар. Петко Хинов е работил две години като учител по английски в китайската провинция Гуандун, в град Фошан, носител е на наградата „Христо Г. Данов“ за превода на класическия роман „Сън в алени покои“. Негов е преводът и на знаменития роман „Чудните дела на съдията Бао“, първите два тома от който вече са на пазара – от тази творба е черпел сведения първомайсторът на криминалетата Робърт ван Хюлик за прочутите си „Китайски загадки“. Най-популярният роман за честни съдии и за доблестни воини е създаден от Ши Юкун през XIX век, а съдията е любим национален герой на Китай. Романът е истински учебник по източни бойни изкуства и по разследване на престъпления от китайския Шерлок Холмс. Но не по-малко значимо е другото предложение от поредицата „България среща Китай“ – преведената от Юлиян Антонов своеобразна енциклопедия „Срещи с китайската култура“. Ще проникнем в Забранения град, ще скитаме из древния Пекин, ще научим важни факти за историята на порцелана и за тайните на китайската опера. Ще се качим на Великата китайска стена, ще се запознаем със знаменития трактат „Изкуството на войната“ от Сундзъ, ще преминем по пътя на коприната, ще ни се разкрият някои от тайните на китайската кулинария. Многобройните илюстрации допринасят за пълноценното възприемане на този толкова привлекателен свят, за който авторите разказват сладкодумно. 

Монтаю: катарите и Инквизицията (1294-1324), Еманюел Льо Роа Ладюри

Линк към книгата

С какво може да ни привлече разказ за напълно неизвестно френско селце и то за времето на Средновековието – от 1294 до 1324 година? Смайващата истина е, че книгата на историка Еманюел Льо Роа Ладюри е превеждана в цял свят и печели стотици хиляди читатели, които никога до този момент не са посягали към документални исторически четива. Авторът е роден на 19 юли 1929 г. в семейството на бивш министър от правителството във Виши, който осъзнава вината си и активно се включва в политическия живот след победата над нацизма. Синът му обаче избира обучението по история в Сорбоната, привлечен е от комунистическите идеи, но смазването на унгарското въстание през 1956 г. му отваря очите и той преминава в редиците на социалистическата партия. През 1975 година издава тази книга, въз основа на материали, събрани от епископ Жак Памие, който по-късно става папа Бонифаций VIII, който полага огромни усилия в борбата с катарската ерес. Епископът лично разпитва обвинените и изважда на бял свят всички тайни на селото. Протоколите от тези разпити в книгата на Ладюри се превръщат в увлекателен роман за автентичния живот по онова време – също като в художествена творба се преплитат драматични съдби – на катара и агент на Инквизицията отец Клерг, на красивата благородничка Беатрис дьо Планиол и нейните два брака, на хомосексуалния Арно дьо Верниол, на странния свещеник Бернар Франка, който вярва, че всичко което ни се случва, е предопределено. Стига да искате да научите истината за Средновековието, при това разказана повече от увлекателно, гмурнете се в морето от думи на книгата, преведена великолепно от изследователката от Института по литература и забележителна преводачка от френски Недка Капралова. „Монтаю: катарите и Инквизицията (1294-1324)“ на издателство „Изток-Запад“ е събитие в културния ни живот – след запознаването ни с текста вероятно отново ще си припомним и важната тема за връзката между богомилите и катарите. Така или иначе титулярът на катедрата по история на модерната цивилизация в Колеж дьо Франс, най-талантливият ученик на Фернан Бродел – Еманюел Льо Роа Ладюри влиза в нашето духовно пространство с най-значимото си произведение. 

Танцът на реалността, Алехандро Ходоровски

Линк към книгата

Подзаглавието на тази незабравима автобиография, която може да бъде сравнена само с книгите на Карлос Кастанеда, е „психомагия и психошаманизъм“. Преди да я прочетете, разтърсете се из сайтовете на Интернет и намерете някой от печелилите десетки награди, култови филми на Ходоровски, сравнявани с въображението на Луис Бунюел и на Федерико Фелини – „Къртицата“, „Свещената планина“, „Светата кръв“…. Едва ли някога сте си представяли, че киното може така дълбоко да проникне в подсъзнанието на човека, да открие там най-съкровените му еротични фантазии, да подири психологическите причини за едно или друго негово действие. Режисьорът, който същевременно е и поет, драматург, танцьор, основател на така наречения „панически театър“, е роден през 1929 г. в Чили, потомък е на украински евреи. Авторитетният английски вестник „Гардиън“ определя филмите му като „спиращ дъха спектакъл“. Но срещата със словото на Ходоровски е не по-малко магическа. Той направо ни побърква с познанията си в света на „бялата магия“, с умението си да преплита препускащото време с вечността, да свързва себе си и предците си с другите форми на материята, да ни се представя „закотвен в тъмнината“, но близък „със светлината“, да ни повежда към „трескавата еуфория на вечния живот“. Категорично доказва, че човешките мозъци са средища на духа – те са свързани помежду си и същевременно са част от безкрайната Вселена. На израснала тормозена от родителите си нещастна жена препоръчва да си купи пчелен мед на пита и да подслажда устата си направо от питата, а восъчните отпадъци да събира в кутия за бижута, след време да оформи восъка като сърце, да намаже езика си с червена боя и да ближе сърцето, докато усети, че общуването е любов. Такива са методите му на лечение, а несъмнено и прозата му има силен терапевтичен ефект, защото читателят ще почувства силната си връзка с неистовото въображение на твореца. „Танцът на реалността“ е едно прекрасно предложение на издателство „Колибри“, преведено чудесно от Десислава Антова. 

Роман за един пияница, Хаим Оливер

Линк към книгата

Изключително внимателен е опитният издател Йордан Антов при подбора на произведения, включени в поредицата „Съвременна българска проза“ на новото му издателство „Лексикон“. Успя много да ме учуди с един страхотен „роман от чекмедже“. Авторът е не кой да е, а Хаим Оливер, един от най-четените ни писатели в комунистическо време, претърпял жестоки премеждия заради еврейското си потекло – изпратен в трудов лагер, после арестуван и съден за нелегална дейност, дори – докато е партизанин в хасковския отряд „Асен Златаров“ - получава задочна смъртна присъда. Бързо обаче осъзнава, че борбата е била за фалшиви идеали и успява да изрази покрусата си в прекрасни филмови творби, сред които незабравим е филмът „Вълчицата“ с младата Илка Зафирова в главната роля. Отделя много години от живота си, за да осмисля темата за спасяването на българските евреи – книгата му „Ние, спасените“ е преведена на английски, на френски, на немски, на испански… Криминалните му романи „Фалшификаторът от Черния кос“ и „Оперна война“, както и фантастиките му се радват на хилядни тиражи, а сериалът за деца „Рицарят на Бялата дама“ печели сърцата на малките зрители. Умира през 1986 г., дълбоко наранен, че сценарият за филма му „Ешелоните“ е променен и Тодор Живков е представен като „апостол на свободата“. През последните години от живота си работи над роман-завещание – „Роман за един пияница“, който не успява да се промуши през иглените уши на червената цензура. Появява се едва сега – и направо ни смайва с потресаващите описания на патологични състояния. Трагедията на талантливия творец Веселин Павлов идва от неразбирането, което той среща. В диренето на истината за времето се сблъсква със стена от щампи и идеологически препятствия. Затова и дири спасение в опиянението. Вероятно сте чели романа на Калин Терзийски „Алкохол“, в който алкохоликът побеждава измамния еликсир. В условията, в които живее Павлов, подобна победа е немислима. Оливер създава трагедия, която ни кара да настръхнем – обвинение към едно фалшиво и престъпно общество, в което истинските творци са опасни и трябва да бъдат обезвредени. Жестока и правдива книга, която непременно трябва да прочетете.




Покорното куче, Франсоаз Саган

Линк към книгата

На 6 януари 1954 г. крехко девойче остава две тънки папки в редакциите на големите френски издателства „Жюлиар“ и „Плон“. В тях има роман „Добър ден, тъга“, а на картичката на авторката пише: „Франсоаз Коаре, родена на 21 юни 1935 г. Странно, пиша тези редове точно на рождения й ден, най-дългия ден в годината. Историята е разказвана хиляди пъти, но си заслужава да не я забравяме – първият читател е критикът Франсоа льо Гри, който открива необикновения талант. После започва чудото: книгата, за която е поискала 25 000 франка, а са й дали двойно, се оказва по-взривоопасна от бомба. Следвоенното поколение открива в нея душевността си, а произведението на гуляйджийката и бунтарката обикаля целия свят. До края на годината са продадени половин милион екземпляра, а пътуването в САЩ на девойката с литературния псевдоним Франсоаз Саган я превръща в звезда от ранга на Мерлин Монро. После се зареждат роман след роман, откровение след откровение, хората не знаят какво да следят с по-голямо внимание – бляскавата й литературна кариера или изпълнения й с възходи и падения бохемски живот.  Саган си отиде от този свят през 2004 г., но остана безсмъртна, като една от най-дръзновените изразителки на свободния френски дух. Романите й ми звучат като шансоните на Едит Пиаф и на Ив Монтан, обичам да се връщам многократно към винаги необикновените й любовни истории. Радвам се и на талантливата й наследничка – Амели Нотомб. Много от книгите на Саган са добре познати на нашия читател, само издателство „Фама“ ни е поднесло четиринайсет от тях. Дойде редът и на романът „Покорното куче“, преведен от Елка Лазарова, излязъл за първи път в оригинал през 1980 г., но не изгубил нищо от свежестта си. С психологическо проникновение Саган този път е заложила на едва ли не криминалния сюжет – един дребен счетоводител внезапно открива чантичка с ценни бижута, свързана с кърваво престъпление. Животът на чиновника ще се преобрази в опасно приключение, участие в което ще вземе и странната му хазайка Мария, една от онези жени с тъмно минало, които Саган толкова убедително описва. Чудесен роман – и за плажа, и за домашните ни библиотеки, тъй като във всяка книга на Франсоаз Саган след поредния прочит откриваме нови и нови послания.

Хилядният етаж, Катрин Макгий

Линк към книгата

Катрин Макгий е от Хюстън, Тексас. Учила е английска и френска литература в Принстънския университет. За дебютния й роман „Хилядният етаж“, който се появява на български със знака на издателство „Бард“ и в превода на Цветана Генчева, в големите американски вестници се появяват оценки, че несъмнено тази дръзка жена ще се нареди сред най-талантливите белетристи на хилядолетието. Предстои ви да се срещнете с Ню Йорк, какъвто никога не сте го виждали. Сто години в бъдещето – през 2118 година – той е град на иновациите и на мечтите. Една хилядаетажна кула се издига в небето над Манхатън. Техническите нововъведения ще ни смаят само в началните страници, после ще се убедим, че много по-интересен е живота на хората от бъдещето, които по доста неща не се отличават от нас. Една красавица с безупречна външност крие зависимост към опасен наркотик и към мъж, до когото не е трябвало да се докосва. Безгрижният живот на друга дама също е съсипан, тъй като предателство разрушава семейството й. Един компютърен гений, нает да наблюдава денонощно момиче от горните етажи, се оказва оплетен в мрежа от измами и лъжи. Дали наистина манхатънският елит след сто години ще изглежда така – и на какво ще бъдат готови обикновените хора, за да постигнат съвършенството, или с други думи, да се изкатерят на върха на кулата? Възприемам „Хилядният етаж“ не просто като занимателна фантастика, а като притча за илюзиите ни, че можем да бъдем съвършени, но в края на краищата единствената абсолютна истина е, че всички сме грешни и крием срамните си тайни. Струва си да помислим над всичко това, нали?

Формулата на любовта, Симона Спарако

Линк към книгата

Нека се пренесем в Италия, за да се запознаем с една млада белетристка Симона Спарако, която е точно на възрастта на дъщеря ми – родена е през 1978 г. в Рим. Завършила е комуникации в Лондон, но се връща в Италия и, следвайки повелята на сърцето си, решава да се запише във факултета по сценични изкуства. Ученото си е учено! – Спарако получава магистърска степен от университета в Торино. Първият й роман, издаден през 2008 г. се нарича „Книга за любовта“, но славата я посещава след като написва „Никой не знае за нас“ – само за една година тиражът на този роман надминава 100 000 екземпляра. С него става финалист и в надпреварата за най-голямата италианска литературна награда „Стрега“. После с „Ако затворя очи“ постига не само нови читателски възторзи, а и три сериозни награди. Издателство „Хермес“ е избрало да ни запознае с най-новият й шедьовър, появил се на езика на оригинала през 2016 г. „Формулата на любовта“, който изпреварва в класациите произведенията на Умберто Еко и на Елена Феранте. Преводач е Наталия Христова, книгата е включена в поредицата на издателството „Съвременни европейски романи“ и художественото оформление на корицата веднага грабва погледа ни – то е дело на Мариана Станкова. Трудно е да се разкаже сюжета на този поетичен и в известен смисъл философски модерен роман, който обаче е невероятно четивен.  Младо семейство се премества в Сингапур заради кариерата на амбициозния съпруг. Красивата Лея напразно се опитва да скрие дори и от себе си неудовлетворението си от интимната връзка и да си припомня математическия гений на първия й любим от ученическите години, който дръзва да й разкрие формулата на любовта. За съжаление, този непобиращ се в никакви калъпи мъж на два пъти й е разбивал сърцето, а в миналото му е скрита тайна, която не му позволява да обича истински. За да убие времето в досадната чужбина, Лея започва да пише роман. Желанието й да го издаде, отново ще я срещне с мистериозния Джакомо, който отново ще я подложи на страдания. „Формулата на любовта“ няма нищо общо със сладникавите любовни романчета, но вълнува и ни кара да се замислим дали наистина отношенията могат да се измерват с формули.

Царицата на нощта, Алегзандър Чи

Линк към книгата

Стопанката на издателство „Златорог“ Боряна Джанабетска е блестяща преводачка от английски, която много внимателно подбира авторите, заслужаващи си срещи с българския читател. С новото си предложение тя отново няма да ни подведе, тъй като романът „Царицата на нощта“ не е просто поредното леко четиво за плажа, а сложна и драматична панорама на света в края на деветнадесети век. Авторът Алегзандър Чи е млад, но си спечели световна слава още с дебюта си „Единбург“, който бе удостоен с престижната американска награда за най-обещаващ млад талант. Втората му творба „Царицата на нощта“ го изведе начело на световните класации за бестселъри-шедьоври и беше преведен на повече от 35 езика. Тази книга доста ми напомни за преведения наскоро от мене велик роман на Жорж Санд „Консуело“, тъй като и двете произведения се развиват във Франция и ни срещат с божествени диви, притежаващи вълшебни гласове. Само че при Чи става дума за девойка от американските прерии, която трябва да оцелее в епоха, когато се рушат империи, а дворцовите интриги и шпионажът се всекидневие в кралските дворове. Картината на парижкото висше общество е невероятно живописна, но белетристът ни пренася и във вертепите, отвежда ни в приказния свят на цирка, вмъква ни в спалните на знаменитите куртизанки, за да стигнем и до салоните на дворците. Съдбата ще срещне певицата с Верди и с Тургенев, ще я противопостави на великата любовница на живеещия предимно във Франция руски класик Полин Виардо, най-бляскавото сопрано на епохата. За да ви секне дъхът от напрежение, ще изникне гибелна сянка от миналото. Ще завърша с думите на именита колежка на Чи, също авторка на бестселъри Ханя Янагихра, която заявява: „Човек не чете „Царицата на нощта“, а пада в плен на нейното вълшебство. Епичен размах и великолепен език.“ Това обобщение е най-верният ключ към прекрасния роман.

 

Роялът на ангела, Васил Пекунов

Линк към книгата

Пригответе се да си говорим за чудеса. Ще се опитам да ви убедя в нещо, което – не се съмнявам – трудно ще повярвате, още повече, че сте се наслушали и сте се нагледали на евтини сензации, свързани с астролози, пророчици и магове. Васил Пекунов е един от най-интересните и най-странните съвременни белетристи. Никога няма да забравя с какво вълнение четох романа му „Визитацията“ – за внезапно възкръсналия в наши дни Христо Ботев, който се сблъсква с отрезвяващата действителност, сред която повече са нещата, които силно мразим, отколкото онези, които силно обичаме. Страхотна художествена мощ има и в „И рече Бог“ – поетична модерна визия за милосърдието на Божия син и за нашите духовни задължения, иначе казано – за мисиите, които трябва да изпълним в този живот. Всъщност всяка от петнайсетте книги на Пекунов е събитие, обикновено отминавано с мълчание от казионната критика, а преводът му на четиритомната изповед на монахинята Конкордия Атарова „Два живота“ е подвиг, който ни среща с Висшата мъдрост на Посветените. Новата творба на Васил Пекунов е представена от издателството на блестящия поет и публицист Румен Леонидов и се нарича „Роялът на ангела“, с подзаглавие „Аз пожелах да говоря с вас“. Очаква ни незабравима среща със самия Пекунов и с невероятно сетивната му съпруга Радиана, които ни срещат с пловдивчанката Вергиния Мартева – необикновена личност със свръхсетивни способности, лечител и психолог. И сега внимавайте – от дете тя е във връзка с Небесата, контактува с ангела Ханс, който в един мартенски ден на 2015 г. се обръща към белетриста Пекунов с думите: „Двамата с теб ще напишем книга за един роял. Човешката душа е роял. Ще се присъединят и другите Духовни Водачи и Учители. Ние всичките сме едно цяло и работим в името на Светлината.“ Пекунов се кълне, че в книгата няма нито ред измислици, няма романизирани епизоди, нито художествени фантазии. Той дори притежава материални доказателства за автентичността на контактите, но смята, че е рано да ги представя. Аз не съм лековерен човек, но докато поглъщах посланията на Ханс многократно ме побиваха тръпки. Не ви увещавам непременно да повярвате във вълшебството, но, струва ми се, нищо не пречи да опитате, да се докоснете до него с жадните си за изстрадани истини души.

 

Пътят към реалността. Пълен справочник за законите на Вселената, Роджър Пенроуз

Линк към книгата

Ще ви предложа книга, която е повече от необикновена, тъй като е сътворена от един от великите гении на нашето съвремие сър Роджър Пенроуз, знаменит по целия свят – той единствен е успял да обясни устройството на Вселената от математическа гледна точка. Не е станал нобелов лауреат, защото инженерът Алфред Нобел навремето не е предвидил награда за математици. Затова пък през 1994 г. кралица Елизабет II го удостоява с рицарско звание, точно както далечната й предшественица Ана през 1705 г. дава званието на сър Исак Нютон. Панроуз е член на Лондонското кралско общество, автор е на теории, свързани с най-значимите области на точните науки, например с квантовото съзнание. Не бива да забравяме наградата му „Алберт Айнщайн“ – всъщност той стига доста по-далече от създателя на теорията на относителността и същевременно дръзко полемизира с другия титан на модерната наука Стивън Хокинг. Сър Пенроуз от 1993 г. е професор в Оксфорд. По време на пребиваването си в Москва шашнал публиката с констатации от рода на: „Аз свивам Вселената“, или „Собственото ни съзнание е не по-малка тайна от тъмната материя или от скритата маса.“ И сега внимавайте: издателство „Изток – Запад“ стори нещо, което спокойно мога да нарека подвиг – представи пред българската публика най-важната му книга „Пътят към реалността“, която представлява „пълен справочник за законите на вселената“. Няма да можете да четете опуса на сър Пенроуз легнали, тъй като е огромен – над 1200 страници, а преводачът му – мъченик и герой – се нарича Росен Люцканов. Решавайки да си дадете труда да се запознаете с размишленията на гения, вие тръгвате на пътешествие, всяка стъпка от което неумолимо ви доближава до разкриването на най-дълбоките тайни на природата. Не е отминат нито един сложен проблем на съвременната математика и физика, а обясненията са съпроводени с над 400 грижливо подбрани фигури, схеми и диаграми. Пенроуз ще успее да ви убеди, че преди създаването на нашия свят е имало и други: един загива и се свива, веднага на неговото място се появява друг. Историята на Вселената всъщност обхваща безкрайна последователност от Взривове и Колапси, които преминават в нови Взривове. Освен това, ученият е категоричен, че нашата цивилизация все още не е достатъчно развита, за да може да изпраща и да получава адекватни послания,  свързани с извънземни. Накрая съм длъжен да ви предупредя, че номиналната цена на тома е 100 лева, но – повярвайте ми, - това е произведение на най-напредничавата научна мисъл, каквото навярно ще ви се случи само веднъж в живота да придобиете и то ще остане ваш най-скъп другар.

Гнездото, Синтия Д’Апри Суини

Линк към книгата

Питате се каква духовна храна да подготвите за лятната си ваканция ли? Давам ви едно неустоимо предложение – представения от издателство „Хермес“ най-продаван дебют в сайта „Амазон“ през 2016 г. и финалист за най-добра американска книга за годината – романа „Гнездото“ от Синтия д`Апри Суини, в превод на Вихра Манова. Белетристката живее в Лос Анджелис със съпруга си Майк, който е сценарист на знаменитото телевизионно шоу на Конан о`Брайън, и с двамата им синове. Цели петнайсет години е работила като маркетинг мениджър, а творбата си сътворява за две години, докато следва магистратура в колежа „Бенингтън“ във Върмонт. Правата за издаване на книгата са изкупени за седемцифрена сума и тя от месеци е начело в класациите в САЩ, във Великобритания, в Австралия и др. Преведен е на 32 езика и предстои екранизирането му, като имената на звездите, които ще се въплътят в колоритните герои, все още се пазят в тайна. Професионалният опит на Синтия си казва думата – сюжетът е не само увлекателен, а докосва сетивата ни с поставените значими съвременни проблеми. Един милиардер създава попечителски фонд „Гнездото“, за да осигури бъдещето на четирите си деца, но условието му е те да получат огромните суми едва когато най-малкото от тях навърши четирийсет години. Писателката Беатрис трябва да върне аванса за книгата, която не успява да напише, а търговецът на произведения на изкуството Джак трябва да спаси бизнеса си от фалит. Мелани не може да погаси ипотеката на къщата си и да осигури таксите за образованието на децата си. Единственият от семейството, който успява да изгради успешна кариера – Лео – внезапно катастрофира и губи цялото си състояние. Ще успеят ли тези мъже и жени, които са толкова подобни на нас, с човешките си и с финансовите си проблеми, да надхитрят съдбата и да победят лошия късмет? Пожелавам ви да научите това, излегнали се на плажа, когато ще се убедите, че изборът на подходящи четива е половината от успешната почивка.

От Рио до Кейптаун. Едно приключение в Южния Атлантик, Йордан Колев

Линк към книгата

Тази книга на издателство „Прозорец“ несъмнено има много красива корица, сътворена от Анна Георгиева. Когато ви кажа каква е професията на автора Йордан Колев, не се съмнявам, че ще възбудя любопитството ви – той е професионален пилот на „Боинг 767“, изпълнявал е полети на пет континента, дълги години е работил във Виетнам и на остров Мавриций. Издателката и стопанка на „Прозорец“ Йоана Томова е споделяла, че често го е канела за консултант при превода на трилъри, в които има технически подробности. Но и винаги е разчитала на изискания му литературен вкус, защото когато разтворите “От Рио до Кейптаун“ ще се убедите, че историята за едно невероятно приключение в Южния Атлантик е разказана от роден белетрист. Струва ми се, че в нашата литература Колев има талантливи предшественици – Асен Христофоров и и Любен Христофоров, Борис Шивачев и Светослав Минков, разбира се – Дончо Папазов… Осемнадесет отчаяни пътешественици се събират в екипажа на ветроходната яхта УНИЦЕФ, тези мъже и жени ще прекосят Атлантика и ще ги води нещо, сходно със страстта на Сент Екзюпери. Писателят Владимир Зарев, автор на предговора, се възхищава от умението на Колев да разкаже за мини-обществото, събрано на яхтата. Да, това са хора, които са влюбени в морето и в приключението, а техните взаимоотношения са представени толкова интересно, сякаш четем страхотен роман. Изминават 6682 километра и много неща в съзнанието им се променят – този разказ променя и нас, читателите, тъй като ни възвръща прелестта на романтиката и поетиката на морските авантюри.

За писането, Чарлс Буковски

Линк към книгата

Знаменития американски писател Чарлс Буковски е отлично представен на български език. Благодарение на издателство „Фама“ сме се възхищавали на дързостта му в романите „Жени“, „Холивуд“, „Поща“, „Момче за всичко“, в прекрасните сборници с разкази „Всичко на масата“, „На юг от никъде“, „Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба“, „Отсъствието на героя“, „Най-красивата жена в града“, „Пиянска амнезия“, както и на изданията на „Прозорец“ – „Записки на стария мръсник“, „Нощни улици на лудостта“, „Тежко без музика“… Роден е в Германия, в Андернах на Рейн през 1920 г., а баща му е американски военнослужещ от полски произход. Буковски следва журналистика, но се пропива, лежи в затвора и в психиатрията, практически от 1945 до 1954 е скандалният период на неговия запой, жени се няколко пъти, има и извънбрачна дъщеря. От 1969 г. се издържа само от писателска дейност. Умира от левкимия на 73 години през 1994 г. в Сан Педро, Калифорния. Жан Пол Сартр го смята за най-големия поет на Америка, а Хемингуей го нарича „проклет гений“. Сложни и интересни са отношенията му с Хенри Милър, другия свободен дух на модерната американска класика. Издателство „Фама“ ни предлага невероятно интересен том „За писането“, който съдържа част от литературната кореспонденция на писателя. Преводач е Людмил Люцканов. Страхотно е да проникнеш в творческата лаборатория на гений и безумец, който възприема като своя „творческа икона“ французина Луи Фердинан Селин, автор на прочутото „Пътуване до края на нощта“. Буковски признава, че писането го е спасявало от лудницата, от убийство или от самоубийство. И че ще му бъде нужно до последния дъх. Някои от изповедите му са създавани в нетрезво състояние, но всички те звучат пророчески и откриват нови пътища пред литературата. Трябва да признаем, че подражателите на Буковски по света са стотици, има ги немалко и у нас, но всъщност той е неповторим и спазва свято максимата, че творчеството е свобода – то не познава бариери и ограничения.

Виенското братство, Ингар Йонсрюд

Линк към книгата

В последните години започнахме да предпочитаме скандинавските криминалета пред англоезичните и френските и това никак не е случайно – скандинавците напипват формулата, която омагьосва съзнанието на съвременния читател, който вече не се нуждае от елементарна загадка, а от психологическо предизвикателство. Затова романите на Камила Лекберг, на Стиг Ларшон, на Ю Несбьо, на Арландур Индридасон и така нататък се издават по цял свят в милионни тиражи и хората обикват техните живописни герои. Ето че издателство „Колибри“ ще разшири галерията от скандинавски майстори на напрегнатите истории, предлагайки ни „Виенското братство“ , първа книга от трилогията за странната птица комисар Фредрих Байер, с автор Ингар Йонсрюд и преводач от норвежки Радослав Папазов. Авторът е съвсем млад човек, роден през 1974 година, но книгата му вече е бестселър в повече от двайсет страни. Знам, че любителите на „теорията на конспирацията“ веднага ще потрият доволно ръце, когато им пошушна, че става дума за тайно братство биолози, осъществявали опити в името на „расовата хигиена“ по Време на втората световна война. Загадката се проточва до наши дни, когато изчезва дъщерята на високопоставен политик. Тя е членувала в религиозна секта, срещу която е предприета кървава атака. И така – тероризъм, секти, тайни общества, загадки, но това не е всичко. Най-важното е, че образите са невероятно живописни, а емоционално нестабилният комисар Байер с тънък, добре подстриган мустак, сякаш нарисуван в състояние на пиянски унес ни изпълва с противоречиви чувства, но, разбира се, с огромно нетърпение ще очакваме да го срещнем отново в подготвящите се нови томове от трилогията.

Тъгата на ангелите, Йон Калман Стефансон

Линк към книгата

Ще ви разкажа за несъмнено най-значимия съвременен исландски писател Йон Калман Стефансон, роден през 1963 година в Рейкявик, поет, романист и преводач, четири пъти номиниран за Литературната награда на Северния съвет, носител на Исландската литературна награда през 2005 г. и на най-голямата шведска литературна награда за чужденци на името на Пер Улов Енквист от 2011 г. за познатия на нашите читатели роман „Между рая и ада“, издаден в поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“ и преведен от Стефан Паунов, завършил исландска филология и международен бизнес, от 2001 г. той живее в Исландия. Творчеството на Стефенсон изисква от читателите силна интелектуална съпричастност – „Между рая и ада“, който се появи на български през 2015 г. е „истинско откритие и откровение“, според френската критика, „неизлъскан диамант“, според американците, а аз го възприемам като най-въздействащата притча за морето след посланията на Херман Мелвил и на Ърнест Хемингуей. Но ето че сега идва ред да прочетем „Тъгата на ангелите“, също в превод на Стефан Паунов. Това е приказка, изтъкана от мрачния вътък на човешките слабости, но също така и разказ за силата на духа, за любовта, за неистовата съпротива срещу тържеството на смъртта и на бездуховността. Напълно съм съгласен с датската писателка Карстен Йенсен, която определя Стефансон като „разказвач, неподвластен на времето“. Не мога да се сдържа и да не ви цитирам няколко разтърсващи изречения, за да добиете представа за стила на белетриста и за майсторството на преводача: „Той бе сънувал как се бори с някаква тъмна сила, която го бута от ръба на отвесна скала, и накрая изтощен пропада в засмукващата черна бездна, чува морето под краката си, лети надолу и после се събужда на пода. Оглежда се стъписан от синевата наоколо и изведнъж изпада в паника: дали не съм на дъното на морето, мисли си, дали не съм се удавил? Не, това не е синята смърт на морето, а блажената светлина на небето, понякога човек трудно прави разлика.“ Между прекрасния роман и великолепното стихотворение понякога разстоянието е почти незабележимо.

Тъмното знание на Древен Китай, Валентин Добрев

Линк към книгата

Валентин Добрев е мъж с необикновена съдба. Бил е постоянен представител към ООН в Женева, два пъти е заемал поста заместник министър на външните работи, около година е бил съветник на президента Петър Стоянов, а от 1998 до 2005 г. е посланик на България във Великобритания. Неговата огромна духовна слабост обаче е Китай, тъй като е дълбоко убеден, че съвременното устройство на тази велика държава е далече от илюзията за комунизма и много близо до идеала за „Централната хармония“, изразен от древния мъдрец Конфуций, както и до убеждението, че всеки човек изпълнява някаква небесна воля в интерес на своето семейство и на своята родина. Древната китайска метафизика и паралелите със съвременната наука са тема, която го занимава отдавна. Той едновременно изучава езика и миналото на Китай, но най-важно за него е да се опита да тълкува старинните трактати. Плод на забележителните му усилия е издадения от „Кралица Маб“ обемист том „Тъмното знание на Древен Китай“, който съдържа нови негови преводи на безсмъртни творби. Знаменитата „Книга на промените“, наричана още „И Дзин“ се използва вече повече от 3000 години. Хората се обръщат към нея, за да разберат какво ги очаква в бъдещето. Тя е оказала огромно влияние върху конфуцианската, даоистката и будистката философия. Не по-малко значим е трактатът „Дао дъ дзин“ на философа Лао Дзъ. Фондаментален за съвременната наука и за китайската космология е и „Ши Цъ Чжуан“. Половината том е посветен на задълбочените коментари на Добрев, който доказва връзката на старинните трактати с познанията ни за света като информационна система. Ще се намерят любопитни читатели и за подбраните „странни истории“ за духове и мъртъвци, за сънища и за красавици, както и за „притчите“, доказващи безсмъртието на китайската изящна словесност от Античността. 

Покана за задгробен живот, Глен Купър

Линк към книгата

Доктор Глен Лорънс Купър е археолог, фармаколог, сценарист и продуцент, роден е на 8 януари 1950 г. в Ню Йорк. След като завършва първо археология, а след това и медицина прави бляскава научна кариера, участва в разработването на редица лекарства, включително и на знаменития „Прозак“, а през 2000 г. става директор на една от най-големите компании за биотехнологии в Масачузетс. Вечер и пред почивните дни пише сценарии, които се опитва да продаде на Холивуд. През 2009 г. издава първия си бестселър „Библиотеката на мъртвите“, в който въвежда любимия си герой Уил Пайпър. Романът излиза в повече от 20 страни и, разбира се, българският му превод, разпространяван от „Бард“ има огромен успех. „Книга на душите“ и „Библиотекарите“ , „Възкресителят“, „Ще дойде дяволът“ са следващите му шеметни трилъри, също познати на нашия читател, тиражите им по света надминават 10 милиона копия. Най-новият шедьовър на Купър се нарича „Покана за задгробен живот“, издаден е все така от „Бард“ и е преведен от Асен Георгиев. През 1988 г. едно момиченце преживява тежка катастрофа, в която загиват родителите му. На прага между живота и смъртта тя вижда река от светлина, а от другия бряг баща й радостно маха с ръка да отиде при него. От този момент нататък, тя ще е готова на всичко, за да се случи това – дори и ако й се наложи да убива. Междувременно специалният агент на ФБР Сайръс о`Мали е по следите на необикновен сериен убиец, който пробива дупчици в главите на жертвите си след смъртта им. Вследствие на всичко това, светът е изправен пред ужасяваща криза. Купър съчетава огромната ерудиция на учения с таланта на първомайстора на напрежението, приключенията се нижат със светкавична скорост, така че не ни остава време да си поемем дъх чак до страхотния, разбира се, напълно неочакван финал.

Шемет на скептицизма, Емил Мишел Чоран

Линк към книгата

Издателство „Изток-Запад“ посвещава този обемист том на светлата памет на Красимир Мирчев – един от най-големите български преводачи от френски, който си отиде без време, но остави след себе си значимо книжно наследство. Вероятно знаете, че Емил Мишел Чоран е сред най-авторитетните мислители на XX век, той е от онова невероятно поколение румънски интелектуалци, които не се примириха с комунистическата диктатура и, избирайки изгнанието, дадоха огромен принос за световната култура. Това са Мирча Елиаде, Тристан Цара, Йожен Йонеску, скулпторът Константин Бранкузи… Емил Чоран е роден в семейството на православния свещеник Емилиан Чоран през 1911 г. , а от 1937 г. живее в Латинския квартал в Париж. Творбите му са забранени в комунистическа Румъния и въобще в Източна Европа. И как да бъде иначе, след като веруюто му е : „Свободата е върховно благо само за обладаните от волята да бъдат свободни“. Чоран умира през 1995 г. в парижка болница след продължително боледуване от алцхаймер. Всичките му книги се състоят от кратки есеистични текстове и от афоризми – в това отношение е убеден последовател на Фридрих Ницше и на Лев Шестов. В „Шемет на скептицизма“ са събрани три от най-важните му книги: „Силогизми на горчивината“, „Лошият създател“ и „Упражнения по възхита“. Всички онези, които обичат да остават дълго с „Опитите“ на Монтен и с „Мислите“ на Паскал, несъмнено ще се почувстват на Седмото небе при общуването с Чоран – скептик, песимист, но проникновен тълкувател на човешката душа, който не се страхува да признае, че „изглежда, във върховен миг на отвращение един плъх се е намъкнал в мозъка ни, за да мечтае там“, но и, говорейки проникновено за приятеля си Мирча Елиаде, признава – „всички ние сме бивши вярващи, всички сме религиозни духове без религия“. Четенето на Чоран е удоволствие, което трудно може да се обясни с обичайните думи, които използваме – то е пътешествие в бездната на надвремието.

 

Змията и Дъгата, Уейд Дейвис

Линк към книгата

Горя от нетърпение да ви срещна с още една забележителна книга на новото издателство „Ерове“, която няма да ви остави намира, докато не затворите и последната страница. През април 1982 г. етноботаникът Уейд Дейвис пристига в Хаити, за да проучи два документални случая на зомбита – хора, които са се завърнали на белия свят, години след като са били официално обявени за мъртви и погребани. Озоваваме се сякаш в знаменития филм с Брат Пит за войната на зомбитата, но това което ни разказва доктора по етноботаника, възпитаник на Харвардския университет не е фантастика. В продължение на дълги години той изследва петнайсет племенни групи от осем латиноамерикански националности, а след това се отправя към Хаити. Преди да започне да следва, Дейвис се е препитавал като дървосекач, земемер, ловен водач и пазач на парк, затова опасностите по време на пътуването не го стряскат. Той прониква в мистиката на религията „водун“, за да докаже, че „магическият реализъм“ на Карпентиер и на Маркес не е случайно явление, а разказите на Карлос Кастанеда звучат като детски приказки в сравнение в онова, което успява да установи Дейвис. Можем да наречем „Змията и Дъгата“ класика на научно-приключенския жанр, а авторът е истински „Индиана Джоунс на лов за духове“. Прекрасни думи могат да се кажат за преводачката Диляна Георгиева, както и за художничката на корицата Албена Лимони.
Повярвайте ми, няма да съжалявате, че сте отделили време не за поредния лековат роман, а за четиво, което ще ви донесе и познания, и духовни прозрения.

Дивашка жътва, Карл Хофман

Линк към книгата

Сега ще ви разкажа за младото семейство Атанаска и Тодор Станчеви, етнолози, които се запознават в Софийския университет – обединява ги огромния интерес към екзотичните култури. Моля ви, не се мръщете, когато разговаряме за етнология, защото тя е не някаква скучна наука, а възможно най-интересното познание за далечни народи, за взаимоотношения между хората, които не са ни познати. Всеизвестно е, че има произведения на големи етнолози, които звучат далеч по-интересно от най-драматичните трилъри. Точно такива книги си поставят за цел да търсят нашите ентусиасти, когато основават своето издателство „Ерове“, като преди това, още през 2010 г. поставят началото на Фестивала на етнографските филми. Първото им страхотно попадение е „Дивашка жътва“ от Карл Хофман. Що се отнася до името на издателството, обяснението на семейство Станчеви, че са с твърдата претенция „да не остават безгласна буква на нашия книжен пазар“. Че ще е така, можем да се убедим още от избора на Хофман, чието документално изследване е преведено по цял свят и то в милионни тиражи. Българският преводач на книгата е режисьорът на нашумелия документален филм „Татко снима мръсни филми“ за първия българин, създал порно. Напоследък той работи върху портрет на емблематичния фотограф Уил Макбрайт и посвещава нощите си на откровенията на Хофман. Да не пропусна и графичният дизайн, създал една от най-стилните корици през последните години – Константин Кокаланов, страстен почитател на калиграфията. И така, да представим накратко побъркващата история, която научаваме от „Дивашка жътва“. На 21 ноември 1961 г. 23-годишният Майкъл Рокфелер, син на милиардера, изчезва край бреговете на югозападна Нова Гвинея. Въпреки организираното дирене, не е открита нито следа. Големият етнограф Карл Хофман решава да проведе собствено разследване. Той тръгва по стъпките на младежа и се потапя в свят на бивши ловци на глави, на канибали, на духове и невероятни обичаи . В резултат на всичко това, освен че написва шеметен бестселър, помага за разгадаването на една от големите загадки на последните петдесет години и предлага уникални размишления за сблъсъка между взаимноизключващи се култури – между света на огромните капитали и тайнственото общество на примитивните жени и мъже, които не се интересуват от материалните облаги.

 

Висока облачност, Оля Стоянова

Линк към книгата

Оля Стоянова пък категорично се наложи и като великолепна поетеса, отнесла престижната награда на името на един от най-значимите наши творци на XX век „Николай Кънчев“ за поетичната си книга „Улица „Щастие“, и като страхотeн драматург, събрала най-значимите си драми в тома „Малки ритуали на сбогуване“, носителка на наградата на театър София“ и на приза „Наум Шопов“, а и като силна белетристка, която постави важни въпроси на съвремието в определения от някои критици като „екологичен роман“ „Лични географии“. Изключително много харесвам умението й да забърка магическа смес от абсурдни ситуации и напълно реалистични събития, да разчита многопосочните знаци на големия град, да осмисля как назряват революциите – духовните и социалните. Всъщност всеки от разказите й в новата книга „Висока облачност“ е своеобразна кратка пиеса – с живописни герои, с остроумни диалози, заредени с дълбоко хуманни послания. Попадаме в „Градината на чудесата“, където са заключени важни тайни за националната ни история, а на „Съкратен курс по тълкуване на сънищата“ се опитваме да проникнем в обърканото подсъзнание на съвременника. Завинаги ще запомня „Къщата на влюбените“ – това е бих казал стихотворение в проза, което по неповторим начин ни говори за самотата и за мечтите ни да открием добри чудеса. Искрено вярвам, че младите хора ще пожелаят да прекарат час-два не само с някое криминале, но и с прекрасните разкази на съвременните ни Шехерезади.

Юлски разкази, Здравка Евтимова

Линк към книгата

Дълбокото ми убеждение  е, че значимата съвременна българска литература се пише най-вече от талантливи жени, сред които блестят имената на Севда Костова, на Теодора Димова, на Неда Антонова, на Емилия Дворянова, на Керана Ангелова, на Весела Люхова и на много други. Издателството на една от тях – Божана Апостолова – „Жанет 45“ за пореден път ни среща с огромния талант на Здравка Евтимова. Само заради скромността си белетристката не парадира с успехите, които жъне по света, но несъмнено тя е най-превежданата българка, особено в англоезичния свят – книгите й може да се намерят в 32 страни. Нейните романи „Четвъртък“, „Арката“, „Една и съща река“ и сборниците й с разкази са чест за нашата словесност. Новата й книга „Юлски разкази" несъмнено носи въздействието на „магическия реализъм“ по български, преди всичко тя е философски и естетическо обобщение за трагикомичния ни живот. Сюжетите са не само необикновени и увлекателни, но преди всичко – дълбоко въздействащи, разтърсващи. Ще се запознаете с чудовището Теви от Тевното езеро над квартала „Тева“ в Перник, ще изживеете потресаващата любовна драма на Димана в „Няма да тръгвам“, ще се запознаете с учителката по английски госпожа Иванова, която трябва да обучава дъщерята на виден финансист – героите са запомнящи се, многоцветни, а биографиите им са така запомнящи се, че без да щем, оставаме продължително време под въздействието на тези едновременно трагични, но и изпълнени с духовна светлина „юлски разкази“.

Хроники за възхождението българско, Светослав Цветков

Линк към книгата

Имам особеното удоволствие да ви представя една изключителна документална книга на издателство „Жанет 45“, която особено приляга да разгърнем в навечерието на 2 юни. Радиожурналистът от програма „Христо Ботев“ на Националното радио Светлозар Цветков стана извънредно популярен сред читателите с мащабния си исторически роман „Градината на всевишния“, с който ни връща в последната четвърт на XIV век – невероятно драматично и трагично за българите време. В близо 700- страничната творба той ни запозна с флорентинския граф Джанкарло ди Тока, получил секретно поръчение от Папството и от могъщата банка Перуци да спечели доверието на Османците. Това беше вълнуващ разказ и за патриарх Евтимий, за богомила Саво и за монаха Илия, потурчен с прозвището Али Папаз. Има писатели, за които пресата не шуми, но читателите като че ли сами намират пътя към създаденото от тях. Сигурен съм, че огромен успех ще има и новия том на Цветков „Хроники за възхождението българско“ – неповторимо значим разказ за малко известни дела на велики българи-възрожденци, като даскал Райно Попович и прекрасната му дъщеря Елисавета, основателка на женското дружество „Възпитание“ в Карлово, като Екзарх Йосиф и Евлоги Георгиев, като издателя Христо Г. Данов. Документалните истории се поглъщат като свръхдинамичен и вълнуващ роман, особено ме омагьосаха страниците за художника Никола Танев, за актьора Радко Дишлиев –всъщност Цветков ни поднася поема в проза за културната история на Карлово, в която думите са подплатени с важни документи и с безценни снимки от архивите. Възпитаник на Карловската гимназия, удостоен през 2007 г. с най-голямата награда от родния си град „Златна богиня“, Цветков завършва с разказ за сънародниците ни, постигнали световнозначими успехи и получили всеобщо уважение като дейни членове на екипа на НАСА. Уникално издание, което би трябвало да заеме достойно място в библиотеката на всеки истински българин.

Мандухай. Великата царица на монголците, Таня Кинкел

Линк към книгата

Една от най-търсените и значими поредици на издателство "Емас" е „Известните жени в историята“. Подборът на стойностни исторически романи е много прецизен, без да се правят никакви отстъпки заради сензационното и жълтото, това са творби, които ни дават представа не само за живописните героини, но и за важни епохи от човешката история. Събития в издателското битие са „Саломе“ от Ерик Валу, „Катерина Сфорца, алената графиня“ и „Катерина де Медичи, кралицата, подвластна на дявола“ от Джийн Калогридис, „Мата Хари“ от Ан Браганс, „Месалина, фаталната жена на древността“ от Алфред Широкауер, „Мария Терезия, между трона и любовта“ и „Императрица Сиси“ от Габриеле Мери Кристин, „Мадам дьо Помпадур“ от Клаудия Циглер и др. – все книга, които – ако сте ги пропуснали – ви съветвам непременно да си набавите. Най-новото попълнение в поредицата е „Мандухай. Великата царица на монголците“ от Таня Кинкел. Тази невероятна жена, наричана още Мандухай Мъдрата, живяла от 1448 до към 1503 г. успява да запази влиянието на потомците на Чингис хан в Монголия. Тя рано остава вдовица и започва да крои планове как да поеме управлението на разпокъсаната империя. Легендата твърди, че рядко слизала от коня. Романът разказва увлекателно за голямото й съперничество с младата и образована китайка Ван, която отглежда и възпитава бъдещия престолонаследник на Китай, а по-късно използва чара си, за да се превърне в негова главна наложничка. Но амбициите й за власт ще се сблъскат с железния характер на монголката Мандухай. Години наред авторката проучва древните хроники на монголците и на китайците, предприема пътуване из местата, които описва и остава вярна на надписа на надгробния паметник на царицата: „Умната, мъдра и добра царица Мандухай разпусна косата си, събра я високо на темето си и настани Даян хан, владетеля на народа, в плетен кош върху гърба на коня. После потегли на бой. Тя донесе на страната си мир и щастие и даде възможност на всички хора от своя народ да почиват на собствената си земя.“ Преводачка на увлекателната история е Величка Стефанова, а научен консултант на изданието – големият специалист по монголската и китайската древност професор д-р Александър Федотов.

Неизбежна гибел, Ерих Кестнер

Линк към книгата

Като дете поглъщах страхотните книги на Ерих Кестнер, той беше Джоан Роулинс за моето поколение, а „Летящата класна стая“, „Антон и Точица“ и особено „Двойната Лотхен“ съм препрочитал по повече от десет пъти. Че продължават да са интересни за съвременните деца, съдя по реакциите на внучките ми, които жадно поглъщат страниците, пък и по появяващите се непрекъснато нови екранизации на класическите творби. Истински откровения в годините на така наречения „социалистически реализъм“ бяха и забавните истории за възрастни на Кестнер „Трима мъже в света“, „Изчезналата миниатюра“, „Презгранично пътуване“, по-късно се убедихме, че дяволски талантливият германец е бил и прекрасен поет, а винаги и читателите, и критиците са възприемали като най-зрялата и най-значимата му книга романа „Фабиан“. През 1933 г. на площада пред Операта в Берлин нацистите изгарят този роман, заедно с много други прекрасни произведения на „политически неблагонадеждния“ интелектуалец, който по чудо се измъква от лапите на Гестапо. Едва сега, през 2017 г. разбираме, че не само нацистите, но и цензурата на благоприличните бюргери не са можели да преглътнат свободолюбивите и прекалено модерни за онази епоха възгледи на белетриста. Затова под истинското му заглавие „Неизбежна гибел“ получаваме едва сега автентичния текст на „Фабиан“, обогатен с около сто „еретични страници“. Преводът от немски е на Здравка Евстатиева, а издателството е „Ентусиаст“, което подготви великолепна поредица с модерна класика и наскоро представи в нея „Буденброкови“ – романа, за който Томас Ман получава Нобелова награда. „Неизбежна гибел“ е сатиричен шедьовър, в който всички политически и еротични табута падат, за да се убедим категорично, че Кестнер е не само най-значимия немски детски писател, а и класик, чието слово звучи невероятно модерно и актуално.

9,8 по скалата на болката, Десислава Шейтанова, Тео Буковски

Линк към книгата

Не много често се появяват стойностни български психотрилъри, обикновено криминалетата се подценяват като „литература втора употреба“ и автори, жадни за бързи печалби, ги пишат пет за четири. Не е такъв случая с „9,8 по скалата на болката“ от Десислава Шейтанова и Тео Буковски – поредния точен избор на стопанина на издателство „Лексикон“ Йордан Антов. Специализирано за българска литература „лексикон“ не само поощрява талантливите поети и белетристи, но с всяка закупена от него книга, вие, читателите подпомагате авторите и правите възможно българското културно чудо в години, когато държавата въобще не се интересува от книги и въобще – от изкуство. През 2013 г. Десислава Шейтанова спечели престижната награда за млад автор на издателство „Хермес“ с романа си „Диагноза: изгубена“. Тя е родена през 1983 г. във Варна, завършила е публична администрация и стопанско управление. Тео Буковски е точно десет години по-възрастен от нея, работил е като археолог и като радиожурналист, но всъщност е лекар, а издателство „Весела Люцканова“ го е представило с три зрели произведения, в които писателят изследва „измеренията на страха“. Той обича да се шегува, че  дете на Клифърд Саймък и на Агата Кристи, признава си, че много обича романтична поезия и най-вече стиховете на Хьолдерлин. Десислава признава, че я привличат ранените, уязвените, пречупените хора и обича да разказва за тях, а Тео ни припомня, че техният нов роман е експеримент, тъй като за първи път в българската литература двама автори създават заедно психотрилър. Признавам, че отначало бях скептичен, след като познавам образци от сорта на „Мълчанието на агнетата“, но когато навлязох в необикновената история на младата Елза, жена с не особено големи надежди, и на Виктор – човек със самотно настояще и заличено бъдеще разбрах, че тяхната уж случайна интернет връзка ще ме развълнува. И не сгреших – четох цяла нощ, докато стигнах до неочаквания финал. Голямото достойнство на тази книга е шеметното напрежение, достойно за високобюджетен филм, както и сполучливото изграждане на образите. Въпреки че очертава правдива картина на нашата действителност, романът може да се нарече и космополитен, тъй като проблемите са общочовешки и в крайна сметка големия въпрос е: колко струва човешкият живот. Дизайнът на корицата, дело на художника Любомир Славков, също е на много високо равнище.

Истории, различни от моята, Еманюел Карер

Линк към книгата

Издателство „Колибри“ с вещина следи значимите явления във френската литература. Стопанката му Силвия Вагенщайн е сред най-големите ни преводачки от този език, дъщеря й Жаклин, която здраво държи в ръцете си политиката на издателството, също е френска възпитаничка. Затова няма нищо чудно, че те ни поднасят не само най-високотиражните и най-награждаваните, но и най-стойностните в художествено отношение творби. Струва ми се, че един от най-значимите писатели в съвременна Франция несъмнено е Еманюел Карер. Роден е на 9 декември 1957 г., завършва Парижкия институт за политически науки. Две години живее в Индонезия, където преподава френски език. Дебютира като кинокритик, но през 1993 г. проявява огромен интерес към зловещата фигура на Жан-Клод Ромен, който убива съпругата си, децата си и своите родители, тъй като те откриват, че десетилетия наред е лъгал всички, че е лекар. Историята наподобява „Хладнокръвно“ на Труман Къпоти, но произведението на Карер „Врагът“, представено също от „Колибри“ е дълбок психологически анализ на престъпния характер – филмът по него също се радва на много голям успех. Сред бестселърите на Карер е романизираната биография на руския писател и десидент Едуард Лимонов – тя също скоро ще попадне в ръцете на нашите читатели, за нея Карер получава наградата „Ренодо“ .През 2010 получава Наградата на Френската академия за цялостното си творчество, а през 2014 г. пише една от любимите ми есеистични книги „Царството“. Тя се появи през миналата година на български и представлява невероятно вълнуващ разказ за ранното християнство и за личностите на Апостолите. Въпросите, които задава писателят, са мъчителни, но не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Ето че сега в ръцете ни е още един негов бестселър от 2011 г. – „Истории, различни от моята“, за която получава „Кристален глобус“. Отново Карер ни въвежда в своята Светая светих, в семейния си живот, за да ни довери ужасни тайни – сестрата на съпругата му Елен е млада съдийка, майка на три момиченца, но се разболява неизлечимо. В същото време писателят и спътницата му в живота са свидетели на друга трагедия – те са в Шри Ланка, когато там връхлита разрушително цунами и убива четиригодишната дъщеричка на младо семейство. Въпреки страховитите истории, които ни разказва, белетристът се опитва да внесе в живота ни повече светлина и да ни помогне да разберем колко крехко е човешкото щастие и как е важно да се замислим какво ни свързва с другите хора и можем ли да бъдем съпричастни към болката им. Преводът е дело на Анна Ватева, а книгата е включена в престижната поредица на издателството „Съвременна европейска проза“.

Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност, Вили Лилков, Христо Христов

Линк към книгата

Появата на тази книга най-неочаквано се превърна в сензация. Дори издателство „Сиела“ не беше помислило за реален тираж и за няколко седмици се наложи да прави вече две допечатки. Сигурен съм, че ще има и още, защото, макар да се опитват да ни внушат, че миналото трябва да се загърби, хората искат да знаят истината за годините на тоталитаризъм. Вили Лилков е професор по физика. Видял е в обемистото си досие, че произхождал от семейство на „бивши хора“, които са били „враждебно настроени спрямо политиката на БКП“. Прекрасно го разбирам, тъй като и моят дядо, бивш заместник-министър на правосъдието през 40-те години също „повлече“ семейството ни в тази страховита графа. Христо Христов едва ли се нуждае от представяне. Той вече двадесет и седем години води своята отчаяна битка за изваждането на бял свят на комунистическото минало. Хората разграбваха книгите му „Убийте Скитника“, посветена на разправата с писателя Георги Марков, „Секретното дело за лагерите“ и много други. Лауреат е на Гражданската награда на Европейския парламент, връчена му през 2014 г. В „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ няма нито ред измислици – това е сериозен том от над 500 страници, който категорично доказва жестокото унищожаване на така наречената „буржоазна интелигенция“ и жестоката участ на техните потомци. Всичките жертви са представени поименно, а и с приноса им за националната наука, култура, политика, икономика. Направо няма да повярвате когато разберете през какви изпитания е преминал Димитър Талев, какво се е случило с наследниците на Иван Вазов, на баба Тонка, на Бачо Киро, на Райна Княгиня. Вълнуващи страници са отделени на разправата с духовенството, на разложението на земеделската опозиция, на преследването на големите юристи. Прав е авторът на послеслова професор Иван Младенов, че  „Бивши хора“ е картография на страданието. Тя е поредния български принос в създаването на голямата световна „Черна книга на комунизма“, която продължава да се пише.

Да уловиш мига, Гийом Мюсо

Линк към книгата

Вече от няколко години издателство „Изток-Запад“ ни запознава с изумителното творчество на най-касовия съвременен френски писател Гийом Мюсо ( вторият след него е Мишел Бюси, чийто романи  „Черните лилии“ и „Без теб“ ни представи издателство „Ентусиаст“). Мюсо е роден на 6 юли 1974 г. в известния френски курорт Антиб. Започва да пише още като ученик. На 19 години заминава за САЩ, където се препитава като продавач на сладолед – оттук е и прекрасното му познаване на американската действителност, тъй като немалко от романите му се развиват отвъд океана. След като се завръща в родината си става бакалавър по икономика на Университета в Ница. През 2004 г. преживява тежка автомобилна катастрофа и от този момент нататък е обсебен от мисълта за живота след смъртта. През 2012 г. е удостоен с наградата Кавалер на Ордена за изкуство и литература. Преведен е на 36 езика в общ тираж над 18 милиона копия. Познаваме от изданията на „Изток-Запад“ прекрасните му и загадъчни романи „И след това“, „Ще бъдеш ли тук“, „Защото те обичам“, „Хартиеното момиче“. Имах щастието да преведа шедьоврите му „Повикът на ангела“ и „Сентръл Парк“ – истории, в които загадката се разплита едва на последната страница, а атмосферата на загадъчност и мистика обсебва душите ни. Най-новият роман от Гийом Мюсо в колекцията на „Изток-Запад“ е „Да уловиш мига“, превод Венера Атанасова. Още от първите страници Мюсо ни хваща здраво за гърлата. Знаменитият хирург Франк Костело е странен и доста мрачен мъж.  Той рядко общува с трите си деца, затова синът му, младият лекар Артър Костело силно се учудва, когато баща му го кани да се срещнат. Оказва се, че хирургът е тежко болен и разпределя наследството между децата си. За Артър е оставил само един морски фар, в който има изба със стая със зазидана врата. Условието на Франк Артър да получи фара е той никога да не отваря тази врата. Младежът обаче ще влезе там и ще се сблъска с ужасна тайна – проклятие, което ще преобърне живота на много хора. Една от жертвите ще е и красивата Лиза, която иска да учи актьорско майсторство, но е привлечена от чара на Артър. Когато прочетете поредния психологически трилър на Мюсо, ще се убедите че французинът е далеч по-добър майстор на съспенса от повече съвременни американски майстори. В скоби ще спомена, че по следите му уверено върви и неговия брат Валантен Мюсо, който наскоро беше представен от „Изток-Запад“ с трилъра „Кръгът на невинните“.

Даниел Щайн, преводач, Людмила Улицка

Линк към книгата

Вече ви запознах с необикновената биография и съдба на голямата съвременна руска писателка Людмила Улицка. Сега ще ви препоръчам още един, току-що появил се на български език неин прекрасен роман – „Даниел Щайн, преводач“, включен в поредицата „Колекция Елит XXI век“ на издателство „Парадокс“. Книгите на Улицка не са кратки, „Казусът Кукоцки“ е 460 страници, „Даниел Щайн“ е над 600, но – бъдете сигурни – започнете ли ги, за нищо на света няма да искате да ги оставите. И този роман е носител на много значима награда – „Голямата книга“ за 2006 г., но освен това той е и най-продавания бестселър на Улицка, преведен е по цял свят. Основава се на историята на живота на Освалд Руфайзен – католически монах от еврейски произход. Всъщност името на героя на романа е друго, но Даниел Щайн също става католически свещеник. Читателите посрещат романа възторжено, но критиците – и особено някои крайно педантични християнски духовници – обвиняват писателката в непознаване на догмата. Аз обаче смятам, че това е една от най-прекрасните книги за необходимостта от повече толерантност между хората, която в наши дни е невероятно актуална: „Не само че не разбираме езика на Бога, но и помежду си лошо се разбираме“ – заявява Улицка и ни смайва с необикновените истории на своите колоритни герои – израелски радикал, тъжен арабин-християнин, озлобена комунистка, която доживява дните си в старчески дом, германка, работеща в християнска общност край Хайфа, за да изкупи вината на своя народ. Преводачи на книгата са Александрина Петрова и стопанката на издателство „Парадокс“ Доротея Монова. Едва ли някога ще забравим необикновения Даниел Щайн, който се бунтува срещу религията на догматите и властта, могъществото и тоталитаризма, а неговото живо тяло се оказва единственият мост между юдаизма и християнството. Не пропускайте да се запознаете с посланията на Улицка, потърсете и издадения и преди няколко години от Колибри роман „Медея и нейните деца“ – за гъркинята Медея Мендес, която оцелява в Крим след всичките сталински чистки, а домът й на черноморския бряг е гостоприемно отворен за цялата рода – праведница и магьосница, която живее с мистериите на живота и на смъртта. Книгата е чудесно преведена от наскоро напусналата ни преводачка София Бранц.

Казусът Кукоцки, Людмила Улицка

Линк към книгата
Ще ви запозная с най-четената по света съвременна руска писателка. Тя се казва Людмила Улицка и е родена на 21 февруари 1943 г. в Башкирска СССР, където по онова време е принудително евакуирано нейното семейство. И двамата й чичовци – Яков Улицки и Борис Гинзбург – са репресирани и хвърлени в затвора. След войната Людмила завършва биология и известно време работи в Института по обща генетика, но го напуска по собствено желание през 1970 г. След това ръководи Камерния еврейски музикален театър, пише книжки за деца и дори превежда от монголски език. През 1992 г. излиза първата й повест „Сонечка“ – преди време тя беше издадена от „Колибри“, - която е призната за най-добра преводна книга във Франция. Създава фонд „Хубавите книги“ и със собствени средства изпраща творбите, които харесва, в библиотеки по цяла Русия. За „Сонечка“ Улицка получава и голямата литературна награда на Италия. А за романа, който сега ще ви представя – „Казусът Кукоцки“ е първата жена, наградена с „Букър“ – най-големия руски приз за литература. Това става през 2001 г., а три години по-късно получава премията „Голямата книга“ за друг преведен на български неин роман „Искрено ваш Шурик“ ( издание на „Факел Експрес“ и на „Жанет 45 – превод Здравка Петрова), който си заслужава да потърсите и непременно да прочетете. „Казусът Кукоцки“ е издание на „Колибри“ в популярната им библиотека „Съвременна европейска проза“ Преводач е Иван Тотоманов. Улицка описва живота на семейството на професор Павел Алексеевич Кукоцки на фона на историята на Съветската държава до средата на 60-те години на двайсети век. По него е създаден едноименен телевизионен сериал. Павел Алексеевич притежава невероятен природен дар – той вижда поразените вътрешни органи на пациентите си. През 1942 г. спасява от смърт бъдещата си съпруга. Великолепно са описани сталинските репресии, разгромът на генетиката, борбата на професора за разрешаването на абортите, която му донася жестоки страдания. Сюжетът е невероятно увлекателен, а стилът на Улицка е уникален. Личният живот на героите се слива с промените в общественото битие и всъщност наградата „Букър“ се дължи на умението на белетристката по неповторим начин да поставя универсални въпроси, да разисква вечните теми за любовта и свободата, за цената на компромисите и за борбата срещу злото.

Тайната история на Туин Пийкс, Марк Фрост

Линк към книгата

Двайсет и пет години след убийството на Лора Палмър всичко започва отново – Дейвид Линч отново застава на снимачната площадка, а любимият му композитор Анджело Бандаламенти ни въвежда в неповторимата тайнствена обстановка на творбата. Сценарист и вдъхновител за създаването на тази безсмъртна история е Марк Фрост, американски режисьор, продуцент и писател на бестселъри, роден през 1953 г. в Бруклин. През 1993 г. излиза първият му трилър „Списъкът на седемте“ от поредицата „Артър Конан Дойл“, а през 1995 г. – продължението „Шестимата месии“. И двете книги стигнаха милионни тиражи по цял свят, а благодарение на „Бард“ и до днес са любимо четиво и на българите. В тях прави впечатление необикновената фантазия на Фрост, умението му да съчетава свръхестественото с материалното, да създава герои, които завинаги да се запечатват в съзнанието ни. Впрочем, той е сценарист и на знаменитата поредица на киностудия „Марвел“ „Фантастимчната четворка“. Месец преди излизането на новите серии от „Туин Пийкс“ Марк Фрост ни изненада с „Тайната история на Туин Пийкс“ – един страхотен том, който ни изумява с полиграфските фантазии. Четем го сякаш гледаме филм, а преводът на Венцислав Божилов е съвършен. Историята започва с „Вътрешен меморандум на ФБР“ за открито неизвестно досие, свързано със серия убийства във и около градчето Туин Пийкс. Връщаме се далеч в миналото на САЩ, четем извадки от личния архив на президента Томас Джеферсън, написани в края на 1805 г., проследяваме подробно фактите около трагичната гибел на бизнесмена Андрю Пакарт през 1987 г., попадаме  в „други измерения“ и установяваме, че всъщност има двама Купър. Всичко това ще ни подготви за страховитото развитие на събитията в продължението на сериала. Дали е случайна и връзката със света на Джоан Ролингс и нейния Хари Потър, след като последните думи в книгата са: „Совите наистина може да не са онова, което изглеждат, но все пак изпълняват една много важна функция – те ни напомнят да се вглеждаме в мрака.“ Приятели на зловещите загадки, Дейвид линч и Марк Фрост ви канят на незабравимо пътешествие. Не го изпускайте!

ТУИН ПИЙКС: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър, Скот Фрост; Дженифър Линч

Линк към книгата

Няма съмнение, че заснетия по идея на Марк Фрост и Дейвид Линч в периода 1990-1991 г. телевизионен сериал „Туин Пийкс“ промени завинаги представите ни за възможностите но домашното кино. Историята се развива в среден по големина град в далечния северозапад на Съединените щати, където обичано от всички красиво седемнайсетгодишно момиче е намерено убито, а федералният агент Дейл Купър и екипът му започват да разследват мистерията. Всъщност обаче се оказа, че това съвсем не е обикновен криминален филм, а философска диаболична история за вечната борба между доброто и злото, а мистичната природа и изпълненото с тайни битие на героите приковаха милиони зрители пред малкия екран. През 2014 г. се появиха слухове, че историята ще има продължение, а през май 2017 г. тъй дългоочакваното филмово събитие най-сетне бе реализирано. Естествено е, докато го гледаме да се опитаме да си припомним всичко най-важно, което досега знаехме за загадките. Наш прекрасен помощник в това отношение е издателство „Бард“, което ни предложи в един елегантен том две книги, вдъхновени от филма - ТУИН ПИЙКС: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър. Братът на Марк Фрост Скот създава „Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър“, а дъщерята на Дейвид Линч – Дженифър – Тайният дневник на Лора Палмър“. В издадената от „Колибри“ изповедна творба „Да уловиш голямата риба“ режисьорът Линч казва: „Обичам да се потапям в някакъв друг свят, обичам мистериите. Не искам да знам предварително какво трябва да се случи. Харесва ми усещането, когато откривам нещо ново.“ Точно така е построена телевизионната поредица, а историите на Купър и на Лора Палмър предхождат филмовото действие – те ни връщат чак в детството на героите, за да извървим заедно с тях трънливия път до фаталния ден на престъплението. Очертават се странни и извънредно интересни характери. Разказът на Купър започва от 1967 г., когато той е тринайсетгодишен и е дълбоко убеден, че Шерлок Холмс е най-великият детектив на света. Разделяме се с него на 24 февруари 1989 г., когато в щата Вашингтон е открито тяло на млада жена, увито в прозрачен найлон. Дневникът на жертвата пък започва на 22 юли 1984 г., когато тя навършва дванайсет години и завършва с думите „Толкова се страхувам от смъртта…“ Ще ни позволят ли прочетените страници да стигнем по-близо до разрешението на мистерията? Струва си да опитаме. Преводачи на автобиографията на агента Купър са Деляна Найденова и Яна Янева, а на дневника на Лора – Огняна Иванова.  

Консуело, I, II и III том, Жорж Санд

Наистина не знаех с какво се захващам, когато преди две години започнах да превеждам гигантския роман „Консуело“ от Жорж Санд. Сърдечно благодаря на издателство „Изток-Запад“ за великолепното издание. Само онзи, който е проникнал в океана от слова на тази безсмъртна творба ще усети, че тя наистина е велика, че се нарежда сред шедьоврите на всички времена и народи. Самият Феодор Достоевски е поразен от „върховната и целомъдрена чистота на образите и на идеите“, според него Санд е „почти небивала по ум и талант жена – едно име, което става историческо, на което не е съдено да бъде забравено и да се изличи от паметта на европейското човечество“. Дори Гюстав Флобер, този строг съдник на съвременниците си е омагьосан от епичността и прелестта на „Консуело“, а Иван Тургенев направо заявява: „Повярвайте ми: Жорж Санд е една от нашите светици“. Обичана от гений като Алфред дьо Мюсе и Шопен, в „Консуело“ Санд създава величав химн на музиката, както и своеобразна енциклопедия на обществения живот в края на XVII и първата половина на XVIII век – заедно с нея посещаваме дворците на великите монарси от онази епоха Мария Терезия и Фридрих Велики, проникваме в тайните общества, очакват ни главоломни приключения, които по размах надминават дори описаното от въображението на Дюма-баща, запознаваме се с гениалната певица Консуело, като за прототип Санд използва „дивата“ на своето време Полин Виардо и с тайнствения граф Алберт, потомък на знаменития чешки вожд Ян Жижка. Заедно с Волтер, с граф Калиостро, с безсмъртния Сен-Жермен, с колоритни композитори, певици и благородници ставаме свидетели на зловещ заговор, от който Консуело е спасена благодарение на Невидимите – всемогъщ таен орден, чиято цел е да унищожи стария свят и да създаде общество на свободата, равенството и братството. Загадките и интригите направо спират дъха ни, а красивата любовна история и грандиозната визия на писателката за миналото, настоящето и бъдещето ни изумяват. Задължителна книга за всички, които мечтаят да се докоснат до върховете на световната литературна класика и да я почувстват не като застинал паметник, а като нещо, което красноречиво говори направо на зажаднелите им за щастие души.

Фалко, Артуро Перес-Реверте

Линк към книгата

Мисля, че тримата най-значими писатели във съвременна Испания са Хавиер Мариас, Карлос Руис Сафон и Артура Перес-Реверте. Ще се постарая да ви ги представя по-детайлно в рубриката си „Озарения“, тъй като за щастие най-значимите им произведения са преведени на български и заслужават да стигнат до максимален брой читатели, тъй като са едновременно невероятно увлекателни и високо художествени. Няма съмнение, че Реверте е най-четеният и най-превежданият днес по целия свят испанец, а любимите ми негови книги са „Деветата порта“, роман, в който доказва, че е достоен съперник на Дюма, и „Кралицата на Юга“ – за невероятна жена, която се изправя срещу чудовищния свят на наркотрафика. Реверте е роден в Картахена през 1951 г. Преведен е на повече от 35 езика в над 15 милиона тираж. Член е на Испанската кралска академия от 2003 г., бил е военен кореспондент и е обиколил най-горещите точки на планетата, а филмът по „Деветата порта“ е режисиран не от кого да е, а от самият Роман Полански. Кавалер е на френския орден за литература и изкуство и на Голямата награда на Франция за криминална литература. Издателство „Еднорог“, което от години последователно ни представя в чудесни преводи всичките му шедьоври сега ни запознава с най-новия му роман „Фалко“, който се основава на действителни събития. Новият герой на Реверте действа в условията на Испанската гражданска война и изпълнява изключително тежка задача като агент под прикритие. Критиците казват за тази книга, че в нея Джон Льо Каре среща Габриел Гарсия Маркес. Историята за Фалко се очаква да има продължение, а началото през 1936 г. е шеметно – той трябва да разгадае мръсните ходове на политиците и заедно с другарите си, верни на делото храбреци, да преодолее всички изпречили се на пътя му препятствия. Преводач е Веселка Ненкова, а чудесната корица е на художника Христо Хаджитанев.


Екипът на Смайли, Джон льо Каре

Линк към книгата

Екипът на Смайли“ е триумфалният финал на трилогията „Карла“. Джон Льо Каре признава, че имал намерение да подготви солидна поредица от десетина-петнайсет творби, посветени на епичните битки между двамата му главни герои – британеца Смайли и руснака Карла, да ги изпрати във всяко кътче на света и в своята цялост епопеята да се превърне в нещо като съвременна „Човешка комедия“, изобразяваща взаимното шпиониране в рамките на Студената война, но неочакваните обрати на историята провалили замисъла му. Все пак, ако днес искате да добиете автентична представа за близкото минало, ще е по-добре вместо да се ровите в безпристрастните и често пъти скучни хроники на историците, да се доверите на Льо Каре и да потеглите на шеметно пътешествие с „Екипът на Смайли“. Писателят гениално пресъздава взаимното дебнене и параноята, обзела и двете страни, готови на неограничени разходи, както и да рискуват животите на стотици доблестни хора. За ролята на негов поборник, говорител и странстващ рицар белетристът избира Смайли, своеобразен национален герой, способен да разреши и най-заплетените главоблъсканици. В последната част на трилогията авторът събира всичките нишки на повествованието, за да ни внуши, че след изстраданата победа над комунизма, на западния човек предстои да се пребори със собствената си алчност и с безразличието си към страданията на хората, живеещи извън неговия свят. Отново издателство „Колибри“ ни предлага безупречен превод на Венцислав К. Венков, един от онези интерпретатори, на които дължим десетки шедьоври на англоезичната изящна словесност.

Достопочтеният ученик, Джон льо Каре

Линк към книгата

Достопочтеният ученик“ е щурото продължение на трилогията „Карла“ от Джон Льо Каре. Преди да ви разкажа нещо повече за романа, ще ви съобщя, че носителят на престижните награди „Едгар“ и „Джеймс Тейт Блак Мемориъл“, както и на „Златната кама“ досега е представил 24 романа, по които са заснети 12 филма, сред които са кинокласиките „Руска къща“ – с Мишел Пфайфър и Шон Конъри, „Шивачът от Панама“ с Пиърс Броснън и много други. Романите са преведени на повече от 30 езика, а само от „Шпионинът, който дойде от студа“ са продадени над 40 хиляди копия. До като се захваща с „Достопочтеният ученик“ Джон Льо Каре създава романите си в Лондон, но за тази книга решава, че му се налага да пътува и се впуска в бурни пътешествия – от Хонконг се изстрелва към Тайван, после в Лаос, Камбоджа, Виетнам и Тайван. В тази взривоопасна част на света влиза в допир и с горещата война. Отново ни очаква среща със Смайли, който изпраща в Хонконг ученика си Джери Уестърби, който се представя за журналист, но трябва да разкрие кроежите на Москва за намеса в Китай. Разбира се, руснакът, който се крие под псевдонима Карла, пак се изправя срещу него. Струва ми се, че „Достопочтеният ученик“ е любимият роман на Льо Каре и несъмнено той е художествен и психологически връх в творчеството му. Преводач е Венцислав К. Венков, а над 600-те страници се поглъщат като топъл хляб, тъй като писателят е вълшебник на перото. Той не само по неповторим начин ни разказва за тайните на съвременната история, но вае и незабравими образи на лишените от личен живот и от право на щастие герои.

Дама, поп, асо, шпионин, Джон льо Каре

Ако трябва да говорим за истински крал на шпионския роман, то това безспорно е знаменитият англичанин Джон льо Каре. Класиран в първата десетка на най-великите англоезични писатели на нашето време, писателят дълги години е служил в разузнавателните структури на Обединеното кралство. Всъщност истинското му име е Дейвид Корнуел, а блясва на литературната сцена с бестселъра „Шпионинът, който дойде от студа“, екранизиран с участието на Ричард Бъртън. Роденият през 1931 г. белетрист не познава горчивия вкус на поражението – всяка негова нова творба се издава по цял свят в милионни тиражи, филмира се, за нея говорят и критици, и читатели. Дори възпитаниците на разузнавателните служби задължително изучават онова, което им нашепва първомайсторът. Върхът на славата му обаче се дължи на трилогията „Карла“, по която има прочут телевизионен сериал със сър Алек Гинес в главната роля. Историята започва с „Дама, поп, ако, шпионин“, а главният герой Смайли получава страхотно важна мисия – да разкрие съветската къртица „Карла“, проникнала в най-висшия ешелон на „Цирка“ – както Льо Каре нарича знаменитата МI – 6.  В този напрегнат приключенски роман нищо не е такова, каквото изглежда – всъщност творецът развенчава митовете за разузнаването, създавани от автори като бащата на Джеймс Бонд – Ян Флеминг. Той доказва колко мръсна работа е непрестанното следене и какво влияние оказва то върху дипломацията. Навлизаме не само в професионалната кариера, но и в личното битие на агентите, всеки от които крие дълбоко в душата си лична трагедия. Издателство „Колибри“ отново отдава дължимото на белетриста, включвайки произведението му в своята поредица „Съвременни трилъри“, в чудесния превод на Герасим Й. Славов.

 

Чамкория. Том 1-2, Милен Русков

Линк към книгата

Дойде ред на двутомния епичен роман „Чамкория“ от Милен Русков. Наистина книгата е малко скъпичка, но трябва ли да бъдем прекалено пестеливи, когато става дума за явления от класата на „Тютюн“ на Димитър Димов и на „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев. Рано е да се произнасям безапелационно, че държите в ръцете си шедьовър – вие сами ще решите това, виждам, че споровете в социалните мрежи вече се разгарят. Признавам, че четенето на текста дотолкова ме увлече, че цяла седмица позабравих другите си важни задачи. Нека ви напомня: за първата си творба „Джобна енциклопедия на мистериите“, която за съжаление и до днес остава недооценена, през 2005 г. белетристът получи наградата „Южна пролет“. За романа „За