Давещата се патица - Ърл Стенли Гарднър
www.evtiniknigi.com
  0.00 лв.
Home
Редки книги
Нови книги (-10%)
Преоценени нови книги
Употребявани книги
Антикварни книги
Озарения
Купувам книги
Добави книга

Търговец: Мартин Лазаров, Пловдив

Контакт

Давещата се патица

Ърл Стенли Гарднър

Цена 5.00 лв
употребявана книга
Корица: мека
Година :1993
Страници: 191
Език: български
Състояние: отлично
Категория: Криминални романи

Когато веднъж Дела Стрийт, личната секретарка на Пери Мейсън, го попита кое качество на един адвокат счита за най-ценно, той отговори:

— Това, с което той предразполага хората да му се доверяват.

Мейсън несъмнено притежаваше това могъщо качество. Ако крачеше през някое помещение, погледите на всички присъстващи неволно го следваха. Когато седеше във фоайето на някой хотел, или в купето на влак, почти винаги седящите до него като че ли случайно го въвличаха в разговор и рано или късно му поверяваха най-съкровените си тайни.

Способността да събуждаш доверие, беше казал Мейсън веднъж, е също такъв великолепен подарък на природата, какъвто е музикалният слух. Който не я притежава, по-добре да не става адвокат.

Дела Стрийт запази мнението си, че за да спечелиш доверието на хората, е необходимо само да се отнасяш с разбиране към техните слабости и да излъчваш симпатия.

На Мейсън рядко му се налагаше да задава въпроси. Понякога дори изглеждаше, че поверителните съобщения, които му натрапваха, изобщо не го интересуват. Тъкмо това безразлично отношение подтикваше говорещия да се разкрива още повече. Но Мейсън винаги проявяваше разбиране и снизходителност към слабостите на своите събратя и често казваше, че всеки човек в зряла възраст, ако не е бил еснаф, има една завършена глава в своята книга на живота. Ако я няма, то той не е човек.

От терасата на хотел „Палм Спрингс“, където Дела Стрийт стоеше под спокойно светещите звезди, тук-там закрити от големите листа на палмите, тя можеше да наблюдава фоайето на хотела и да вижда мъжа, който седеше до Пери Мейсън. Тя чувстваше, че той се кани да разкаже на шефа й нещо, което досега усърдно е пазил в тайна.

Ако Мейсън също чувстваше това, то в никакъв случай не се забелязваше. Беше се разположил удобно в дълбокото кожено кресло, протегнал дългите си крака и пушеше цигара. Обикновено твърдото му като гранит лице беше отпуснато като на боксьор през пауза.

Едва когато съседът му се изкашля, за да намекне за началото на разговор, Мейсън изглежда забеляза неговото присъствие.

— Извинете, вие сте мистър Мейсън, адвокатът, нали?

Мейсън не извърна веднага глава, за да го погледне в лицето, а плъзна поглед косо към краката на другия. Видя черни панталони с остри като нож ръбове, скъпи обувки от черна кожа, меки като кожени ръкавици. Мъжът продължи:

— Бих желал да ми дадете един съвет — и след малко добави: — Професионален.

Една сега Мейсън се обърна към него и го погледна изпитателно. Погледът му срещна проницателно лице с високо чело, дълъг нос и широка уста с тесни устни, които говореха за решителност, и издадена напред брадичка. Тъмните очи излъчваха спокойствие и самоувереност. Мъжът беше в края на четиридесетте. Облеклото му и целият му вид, а и фактът, че живее в този хотел, говореха за богатство.

Прекалената сърдечност би го стреснала, твърде голямата въздържаност вероятно би го направила скептичен. Без да му подава ръка Мейсън каза:

— Да, аз съм Мейсън.

— Чел съм много във вестниците за вас и вашите случаи, следях репортажите с голям интерес.

— Да?

— Сигурно водите много интересен и вълнуващ живот.

— Не може да се нарече монотонен — съгласи се Мейсън.

— Разбира се, имате възможност да слушате много необикновени истории.

— Да.

— И същевременно ставате изповедник за много неща, които трябвала приемете като свещена тайна?

— Да.

— Моето име е Уитерспоон. Джон Л. Уитерспоон.

И сега Мейсън не му подаде ръка. Беше обърнал отново глава, така че другият трябваше да се задоволи с профила му.

— Живеете при нас в Калифорния, мистър Уитерспоон?

— Да. Имам имение в долината на Ред Ривър, там долу, където расте памукът — едно прекрасно място, хиляда и петстотин моргена — сега той говореше бързо, стремейки се да излезе от увода.

Но изглежда Мейсън не бързаше.

— През лятото е доста горещо, нали? — попита той.

— Понякога над петдесет градуса. Но моята къща има климатична инсталация. Впрочем, както повечето къщи там. Днес наистина се вършат невероятни неща, за да се направи животът в тази гореща област по-приятен.

— През зимата климатът там трябва да е прекрасен — каза Мейсън.

— Да, така е… Бих желал да говоря с вас за моята дъщеря.

— Вие живеете тук, в хотела?

— Да. Тя също е тук.

— Отдавна ли сте в хотела?

— Дойдох специално да говоря с вас. Прочетох във вестника, че сте тук в „Палм Спрингс“. Наблюдавах ви в продължение на един час.

— Наистина ли? С кола ли пристигнахте?

— Да. Но не бих желал дъщеря ми да знае защо съм тук и че съм се консултирал с вас.

Мейсън пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Дела Стрийт, която го наблюдаваше през огромното огледално стъкло, видя, че той нито веднъж не погледна към другия.

— Обикновените афери не ми доставят удоволствие.

— Смятам, че моята молба няма да ви е безинтересна и хонорарът ще…

— Харесват ми емоциите — прекъсна го Мейсън. — В мен събуждат интерес случаи, в дъното на които се крие някаква тайна. И ако се включа, най-често се стига до интересни ситуации. Обикновено пресичам няколко завоя и стигам до критични положения. Така съм устроен. Обичайната практика в бюрото не ме привлича. Работа имам толкова, колкото мога да свърша, но делничните юридически спорове за мен са без стойност.

Неговото равнодушие подтикна Уитерспоон да му се довери.

— Дъщеря ми Лоиз има намерение да се омъжи за един младеж, който щом завърши колежа иска ла постъпи в инженерните войски.

— Възраст?

— На дъщеря ми или на младежа?

— И на двамата.

— Дъщеря ми скоро навърши двадесет и една. Младежът, е около половин година но възрастен. Интересува се много от химия и физика — изключително умен мъж.

Мейсън каза:

— Днес младежта наистина има хубави възможности.

— За съжаление не мога да се съгласях вас. Не че не съм патриот, но не ми харесва мисълта да имам зет, който ще отиде на война веднага след сватбеното пътешествие.

— Преди 1929 — каза Мейсън — младите хора имаха твърде много от всичко. След голямата стопанска криза те се преситиха бързо. Поради това започнаха да се занимават прекалено много с материални проблеми. Ние размишлявахме твърде много върху участието си в наличното богатство, вместо да творим богатство. Младежта трябваше да твори и да има възможност за това. Днес младите хора влизат в отношения от съвсем друг характер. Те се учат да понасят болки, запознават се с борби и нужди — и със смъртта. Но оживелите ще са закалени от огъня. Те не са доволни, когато им се нарежда какво да правят. Само не се заблуждавайте, Уитерспоон, когато премине войната вие и аз те живеем в един нов свят, и той ще бъде друг, защото младите хора страдаха, размишляваха и се учиха.

— Не съм мислил но този начин за младите хора — каза Уитерспоон. — Впрочем, никога не съм считал младежта за оформяща света.

— Трябваше да я видите в униформа в последната война, когато тя се бореше, опряла гръб в стената — каза Мейсън. — Младежта от 1929 сега е на средна възраст. Вие ще изживеете още изненади…Този млад човек започва да ме интересува. Разкажете ми повече за него.

Уитерспоон каза:

— В миналото му има една тъмна точка. Той не знае кой е.

— Искате да кажете, че не знае кой е баща му.

— Нито кой е баща му, нито коя е майка му. Жената, която Марвин Адамс — така се нарича той — е считал винаги за своя майка, разказа, че е бил откраднат, когато е бил на три години. Тя каза това на смъртното си легло. Естествено, това разкритие, станало преди два месена, го засегна тежко.

— Интересно — каза Мейсън, като гледаше намръщен върховете на обувките си. — Какво казва дъщеря ви за това?

— Тя казва…

От втория ред кресла се намеси женски глас:

— Може би ще оставиш дъщеря си сама да обясни, папа.

Уитерспоон обърна бързо глава. Мейсън се повдигна с небрежна грация, каквато притежават едрите мъже, които се пазят от напълняване. Топ погледна към жизнената млада дама, която коленичи на креслото и облегна ръце върху облегалката. Една книга падна шумно на пода.

— Не съм подслушвала, папа, честна дума. Но чух името на Марвин и… нека изясним веднага всичко.

Джон Уитерспоон каза:

— Не виждам защо да не говорим за това в твое присъствие, Лоиз.

Мейсън погледна последователно двамата и каза:

— Защо не? А ето че идва и моята секретарка, мис Стрийт. Може би ще отидем четиримата в салона за коктейли да изпием по чаша и да обсъдим въпросите на спокойствие. Дори и да не стигнем до споразумение, поне няма да скучаем. Струна ми се, Уитерспоон, че случаят започва да става интересен.

Давещата се патица, Ърл Стенли Гарднър