Издател: Сиела
Алек
Попов е роден на 16 януари 1956 г. в семейството на професора по математика
Васил Попов. Негова леля е забележителната интелектуалка и преводачка от
френски Лилия Сталева. Алек завършва Националната гимназия за древни езици и
култури „Свети Константин Кирил Философ“, а след това и българска филология в
СУ „Св. Климент Охридски“. Известно време беше културно аташе в българското
посолство в Лондон и се върна оттам с най-смешния роман в родната литература
„Мисия Лондон“, който за мен остава ненадминат връх в модерната ни изящна
словесност. Сборниците му с разкази „Другата смърт“, „Мръсни сънища“, „Ниво за
напреднали“, „Телесни плевели“, романа му „Черната кутия“ са доказателства за
необикновения му талант да открива и да изобразява абсурдното в живота, да
изгражда сложна философска система, в която между смешното и трагичното
съществува драматична връзка. Книгите му са преведени на английски, немски,
френски, турски, унгарски, сръбски, полски, получил е куп наши и международни
награди. Издаденият му през 2013 г. роман „Сестри Палавееви в бурята на
историята“ го превърна в истинска знаменитост, книгата продължава да се предава
от ръка на ръка, а за нея се изписаха реки от мастило. Нарекоха я „първия
партизански роман на двайсет и първи век“, а сестрите Кара и Яра се превърнаха
в нарицателни имена. Творбата на Алек Попов не е просто гавра с познатата ни
комунистическа партизанска литература, тя е своеобразен атниепос на отминалото
време, той е категоричен, че светът не свършва нито с края на една война, нито
със залеза на една идеология. Затова историята за сестри Палавееви получи
своето страхотно продължение – издателство „Сиела“ ни поднесе „Сестри Палавееви
по пътя към новия свят“ – попадаме в епохата на Студената война. Действието
шеметно се пренася от България в Сърбия, в Македония, в Англия, в Америка… Алек
Попов прави на пух и прах тотемите на идеологическата и на политическата
коректност, които се превърнаха в своеобразна съвременна автоцензура – той
откровено говори за абсурдите на епохата. Българските комунисти и югославските
партизани, някакви банди джуджета, окопали се в сребърните мини на крал Стефан
Урош, врачки, заблуждаващи агенти на НКВД – галиматия, напомняща ни за великия
филм „Ъндърграунд“ на Емир Костурица, за гротеските на Уди Алън, за гаврата с
историята на Куентин Тарантино, но в романа няма нито следа от подражание –
„алекпоповското“ говорене е единствено по рода си – то го превръща в , според
мен, най-значимия съвременен български белетрист с ясна визия за философията на
историята, сравним само с идеите на Милен Русков във „Възвишение“ и в
„Чамкория“. Писателят определя написването на романа си като „дълго и рисковано
приключение“ – аз съм убеден, че то е и триумфално. Сагата за сестри Палавееви
е събитие в нашата литература.
...