Сестри Палавееви по пътя към новия свят

Алек Попов

Алек Попов е роден на 16 януари 1956 г. в семейството на професора по математика Васил Попов. Негова леля е забележителната интелектуалка и преводачка от френски Лилия Сталева. Алек завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Свети Константин Кирил Философ“, а след това и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Известно време беше културно аташе в българското посолство в Лондон и се върна оттам с най-смешния роман в родната литература „Мисия Лондон“, който за мен остава ненадминат връх в модерната ни изящна словесност. Сборниците му с разкази „Другата смърт“, „Мръсни сънища“, „Ниво за напреднали“, „Телесни плевели“, романа му „Черната кутия“ са доказателства за необикновения му талант да открива и да изобразява абсурдното в живота, да изгражда сложна философска система, в която между смешното и трагичното съществува драматична връзка. Книгите му са преведени на английски, немски, френски, турски, унгарски, сръбски, полски, получил е куп наши и международни награди. Издаденият му през 2013 г. роман „Сестри Палавееви в бурята на историята“ го превърна в истинска знаменитост, книгата продължава да се предава от ръка на ръка, а за нея се изписаха реки от мастило. Нарекоха я „първия партизански роман на двайсет и първи век“, а сестрите Кара и Яра се превърнаха в нарицателни имена. Творбата на Алек Попов не е просто гавра с познатата ни комунистическа партизанска литература, тя е своеобразен атниепос на отминалото време, той е категоричен, че светът не свършва нито с края на една война, нито със залеза на една идеология. Затова историята за сестри Палавееви получи своето страхотно продължение – издателство „Сиела“ ни поднесе „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ – попадаме в епохата на Студената война. Действието шеметно се пренася от България в Сърбия, в Македония, в Англия, в Америка… Алек Попов прави на пух и прах тотемите на идеологическата и на политическата коректност, които се превърнаха в своеобразна съвременна автоцензура – той откровено говори за абсурдите на епохата. Българските комунисти и югославските партизани, някакви банди джуджета, окопали се в сребърните мини на крал Стефан Урош, врачки, заблуждаващи агенти на НКВД – галиматия, напомняща ни за великия филм „Ъндърграунд“ на Емир Костурица, за гротеските на Уди Алън, за гаврата с историята на Куентин Тарантино, но в романа няма нито следа от подражание – „алекпоповското“ говорене е единствено по рода си – то го превръща в , според мен, най-значимия съвременен български белетрист с ясна визия за философията на историята, сравним само с идеите на Милен Русков във „Възвишение“ и в „Чамкория“. Писателят определя написването на романа си като „дълго и рисковано приключение“ – аз съм убеден, че то е и триумфално. Сагата за сестри Палавееви е събитие в нашата литература.