Окото на бурята - Патрик Уайт
www.evtiniknigi.com
  0.00 лв.
Home
Редки книги
Нови книги
Преоценени нови книги
Употребявани книги
Антикварни книги
Озарения
Купувам книги
Добави книга

Търговец: Веселин Добрев, София

Контакт

Окото на бурята

Патрик Уайт

Цена 2.50 лв
употребявана книга
Корица: твърда
Година :1984
Страници: 658
Език: български
Състояние: много добро
Категория: Романи, Художествена Литература
0
518

ПАТРИК УАЙТ

„Той е свободен творец на собствения си литературен произвол. Героите му са сламки, хвърляни и помитани от бурята на неговото въображение…“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в., публикува се за първи път.

Сигурно за мнозина награждаването на Патрик Уайт с Нобеловата награда за литература за 1973 г. е прозвучало като някакъв компромис, който Шведската академия е направила, за да включи в списъка си още един континент – Австралия. Но за немалкото читатели и почитатели на Патрик Уайт, за ония, които следят успеха му през последните двадесет години, отличието с Нобеловата награда идва със същата логична справедливост, както наградите на Бьол, Неруда, Бекет, Солженицин, да не се връщаме по-назад. Трябва да се каже още, че критерият на журито е бил достатъчно взискателен, за да пренебрегне кандидатурата на такъв добър и популярен писател като Греъм Грийн и да даде предпочитание на мълчаливия австралиец Патрик Уайт.

Трябва да си призная, че срещнах произведенията на този писател значително по-късно от името му. Две бяха главните причини, поради които не изпитвах особено желание да чета Патрик Уайт. Първата, предполагам позната на много хора, е въпросът що за литература може да бъде австралийската белетристика или поезия? Всеки, който има някаква представа за живота на този континент, знае, че от културна гледна точка това е може би едно от най-скучните места на земята. Самодоволна материална цивилизация, щастливи богати бакали, паркове и добре поддържани градове, плажове, небостъргачи, тенис кортове, конни надбягвания, щастливи овце, щастливи хора (малко отчуждени един от друг, но няма значение) и в добавка – кенгура. Личните ми познанства с австралийците също са ми оставили чувството за бакалско самодоволство, за евтини материални амбиции и още по-евтино тщестлавие. Естествено човек не живее толкова дълго, че да може да пожертва време за опознаването на австралийския благоустроен провинциализъм. И другата причина са епитетите, които всевъзможни вестникарски критици от години насам лепят на Патрик Уайт, като го наричат ту „австралийския Толстой“, ту „австралийския Достоевски“. Не е много съблазнително, след като си чел Толстой и Достоевски, да четеш австралийския им подражател. Но нека кажа, че на критиците ние дължим много повече заблуди, отколкото открития. Защото моето отношение към Патрик Уайт, след като прочетох „Вивисекторът“ и някои от разказите му, се оказа абсолютно неоправдан предразсъдък. Първо, той е толкова австралийски автор, колкото да кажем Джойс е английски, и Уайт далеч не е романистът на телешкото щастие на страната си. И второ, той има с Толстой и Достоевски толкова общо, колкото и всеки друг талантлив автор. И освен тези две имена човек може да прибави към предполагаемите влияния върху Уайт – Джойс, Лорънс, Стайнбек, Даръл и може би Тенеси Уилямс.

Романите на Уайт са трудносмилаема храна за австралийската буржоазия. Те са почти без интриги, твърде обемисти, често пъти поройни наводнения от думи, скарани с конструктивните или граматическите правила. Например, той е един от враговете на пунктуацията, което за мен си остава чист маниеризъм. Но от чисто формална гледна точка творбите на Патрик Уайт изискват читателят да им се отдаде изцяло. С други думи – те не са за всеки читател. И само онези, които попаднат в това черно-сиво развълнувано море, се отзовават като пленници на могъща магия.

Естествено Австралия е фонът, декорът, всред който се люлее морето. Но вълните, но корабите, лодките, мъглите и рибите са толкова австралийски, колкото американски, германски или дори български. И това е една от причините за пропастта между Патрик Уайт и Австралия на щастливите кенгура. Толкова повече, че неговата Австралия е така странна, така призрачно съществуваща, че е характеризирана в един от романите му с думите „тук само столовете и масите са здрави“.

Светът на Патрик Уайт има малко общо с добросъвестното обективистично рисуване на хора и събития. Точно като Достоевски, той плюе на външната логика на явленията, за да демонстрира чрез алогизми вътрешната логика, която пък го води към неговото собствено осмисляне на живот и съществуване. Патрик Уайт пренебрегва външната вярност към реалния живот. За разлика от неговите английски колеги, той не възпроизвежда идиоматичните звуци на живота, нито копира външните маниери на обществото, за да ни покаже, че знае разликата между Оксфорд и Кембридж, или между посетителите на една кръчма в Йист Енд и тези на друга в Уест Енд. Натуралистичното достоверно портретуване на времето и хората, така досадно въплътено в съвременната английска литература, е вън от света на Патрик Уайт. Нека кажа, това е свят от „вманиачени фантазьори, нечистоплътни светци от предградията, безпределни глупаци, мистици, уловени от собствените са капани, ексцентрици, чиито крайности са символи, луди или налудни самотници, разстроени от живота чужденци, самопожертвали се бегълци от света на нормалното, на конвенционалното – всички блъскащи по своите собствени пътища между девственост и похот, действителност и илюзии, амбиции и самоизяждане, дивачество и саможертва, Бог и безбожие…“.

Трябва да призная, че при първия прочит Патрик Уайт ми остави чувството на натрапчива маниерщина, че малко ми дотегнаха постоянно повтарящите се образи, че ме раздразни пороят от думи. Но по-нататък, като четях нови и нови неща от него, постепенно свикнах с чудатостта на автора, нещо повече, тя като че ми откри целия му своенравен стил и вътрешните му промени. Стил, който му позволява да бъде и силен и вулгарен, и напористо жив, и смиряващ, бих го нарекъл стил на променящи се цветове. Малцина след Достоевски са успявали да съберат на едно място, в една сцена толкова много действащи остриета, между които в даден момент се установява страховито равновесие. Безспорно всичко това представлява своеобразна картина на живота, нарисувана от движещи се мозъчни камъчета. Безспорно това е същността на живота, декларирана чрез неговата видима и мистериозна променяемост.

Стиловата свобода на автора дава в ръцете му огромна сила. Изглежда, че той живее с ясното разбиране, че всяка идея изисква своя форма, че не можеш да отливаш всичко в едно и също гърне, което става емблема на собствен стил, нещо характерно за стотици прочути писатели-посредственици. „Аз няма да ви предложа никакви трикове“, струва ми се, че ми казва Патрик Уайт, „защото всички трикове са позволени“.

Ние винаги сме смятали, че изкуството не бива да отразява процеса на създаването му. (Една теория, която ми е била винаги противна.) Мисля, че точно при Патрик Уайт процесът на правенето не е въобще прикрит. Тъкмо неговата немаскираност освобождава автора от баласта на мъничките условности, които винаги са някаква преграда между читател и създател. Може би защото Патрик Уайт е малко по-интелигентен от мнозина от съвременните си колеги и знае, че всички маскировки са отдавна известни, че е глупаво да се играе една прекалено втръснала се игра. Както казах, всичко това изисква безспорното стопроцентово участие на читателя.

Не търсете у Патрик Уайт типични австралийски герои или оригинални характери, както не бива да търсите какъвто и да е реалистичен рисунък на лица и обстоятелства, защото всичко това е захвърлено, за да отстъпи цялата площ на всяка книга на категорията. Категорията не в нейната историческа или обществена плановост, а като чиста игра на произволно въображение. Затова авторът е напълно безчувствен към съдбите на героите си. И при най-внимателно вглеждане не успях да доловя каквито и да е намеци на симпатии или антипатии. Целият жесток арсенал на страхотни събития ни се поднася, без авторът да имитира житейската сила на самите събития. За тях не се разказва. За тях се приказва. И се приказва, както са приказвали древните притчи, легенди и басни, всичко е далеч от мимолетното чувство на психологическата реакция, за да остане самото събитие. Традиционните удари на жестокостта, убийството или полудяването са заменени от докосване, което, вместо краткото чувство на сътресение, ни дава трайното чувство на осезание.

От всичко дотук можете да разберете колко далеч е Патрик Уайт от конкретните форми на земната повърхност. Или както един кинорежисьор казва: „Не е възможно да се заснеме пейзажът на Патрик Уайт“. Как ще заснемете пейзаж от думи? В този смисъл цялото изкуство на този странен, чудат автор е дълбоко нереалистично. Една необвързана с видимите закони на реалността игра на въображението. Той гради и разрушава, както той си иска, а не както биха повелили философските, литературните или нравствените норми извън него. Той е свободен творец на собствения си литературен произвол. Някога Толстой беше казал, че героите му започват да живеят независим живот от него (от автора) и че много пъти той трябвало да им се противопоставя. При Патрик Уайт няма такова нещо. Героите му са сламките, хвърляни и помитани от бурята на неговото въображение, те са само елементите, които маркират тази буря, нищо повече.

Сигурно поколения критици ще се изхранват, за да анализират стила на този странен, чудат автор. Сигурно е, че дори да говорех часове наред, не бих могъл да предам много нещо от творбите му.

Няколко думи за живота му. Патрик Уайт е роден през 1912 г. в Англия, където получава образованието си, но прекарва детството си в овчарската ферма на баща си в Австралия. От 1948 г. той живее само в родината си, в една двуетажна къща край един парк, далеч от центъра на Сидни. Според биографите му той живее почти изолиран живот, много рядко се появява на обществени места и по природа е мълчаливец. Той е автор на седем романа, няколко пиеси, няколко поеми и куп къси разкази. Книгата, която му спечелва първата слава и името на писател е „Родословното дърво на човека“[1]. Това е твърде простата история на борбата на едно семейство за съществуване върху фона на враждебната австралийска природа. Но как е разказано всичко това. Хиляди къси, прости, самостоятелни изречения като колекция от хиляди самостоятелни факти, чийто израз обръща с главата надолу английския синтаксис. Тази структура подчертава прекалено ясно изолацията, отчуждеността, липсата на отношения. Щом отделните изречения живеят сами за себе си, какво остава за хората? По този начин „Родословното дърво на човека“ всъщност се оказва един изсъхнал, гол прът, който лесно може да се превърне в кръст.

През 1957 г. Уайт издава романа си „Фос“[2]. Действието на романа се развива в средата на миналия век в Австралия. Това е картината на едно абсурдно английско общество в Сидни, град на богати търговци, английски сноби, презадръстени от класовите си предразсъдъци, и край тях бивши престъпници и достъпни жени. В това общество пристига германецът Йохан Фос, човек с фикс идеи, ницшеанец преди Ницше. И единствената роля, която той би могъл да играе сред това общество, е тази на Бога. Той решава, че провидението му е наредило да прекоси континента от Изток към Запад. И създава една експедиция от познати и туземци, която пътува, срещана от ужасите на природата, които постепенно я смазват, докато накрая и Фос е убит от туземците. Това е един великолепен разказ, нахвърлян с поетичен замах и красота.

От следващите му книги най-голямо внимание заслужава според мен романът му „Вивисекторът“[3] от 1970 г. Това е едно дълго изследване на живота на един художник. Пред нас отново се изправя мозаечната многостранност на цяло съществуване – това на Хъртъл Дъфийлд. Бедно дете на перачка, той е осиновен от богато семейство и наблюдателното му око регистрира всички промени, които настъпват. Но той се интересува единствено от рисуването. Той рисува всичко, каквото му попадне. После преминава през Първата световна война, връща се, приема отново първото си име, но благодарение на вторите си родители попада във висшето общество на Сидни. Хъртъл, това е най-чувствителният наблюдател, човекът, който иска да знае всичко и се вглежда във всякакви дълбочини. И точно стремежът му към пълното познание го прави безмилостен и отчужден от всичко. Той иска да има познанията на Бога, най-великия вивисектор.

И накрая, нека спомена най-новия роман на Патрик Уайт, който бе упоменат при награждаването му с Нобелова награда, а именно „Центърът на бурята“ или „Окото на бурята“[4]. Това са 600 силни страници, които трудно могат да намерят съперник в днешната световна литература. Богатата, злата, отвратителната 86-годишна Елизабет Хънтър лежи болна на легло. Идват да я видят в Австралия двете й деца – синът й, английски сър, и дъщеря й, принцеса Ласкабанес, която се е омъжила за някакъв остатък от френската аристокрация. Преди години центърът на един циклон е убил мъжа й, но е пощадил нея. Сега старата Хънтър вижда отново циклона, дошъл за нея. Децата мразят майка си, в жилите им има не кръв, а сярна киселина. От страх тя да не разпилее богатството си, те искат да я настанят в старчески приют. Но всъщност тяхното отношение към нея, е отговор на нейното към тях – тя също ги мрази с целия си егоизъм и безчестие. И тя ги побеждава чрез единствения способ, който й е останал – като умира.

Няма съмнение, че с награждаването на Патрик Уайт Нобеловият комитет е останал верен на най-важното изискване при своя подбор – а именно да увенчае и ознаменува литературните явления на времето.


 


Окото на бурята, Патрик Уайт