Родихме се змейове - Йордан Вълчев
www.evtiniknigi.com
  0.00 лв.
Home
Редки книги
Нови книги
Преоценени нови книги
Употребявани книги
Антикварни книги
Озарения
Купувам книги
Добави книга

Търговец: Веселин Добрев , София

Контакт

Родихме се змейове

Йордан Вълчев

Цена 8.00 лв
употребявана книга
Корица: мека
Година :2002
Страници: 416
Език: български
Състояние: много добро
Категория: Разкази книги, Художествена литература

"Въодушевителното виждане на живота и вярата в добрите сили на човека и на света е характеристика, която все повече ще прави българския разказ световно достояние" (Йордан Вълчев).


РОДИХМЕ СЕ ЗМЕЙОВЕ

 

Йордан Вълчев

 

          На майка ми дошло времето за раждане. Дошло и минало. А детето не идва на бял свят. Търкаля се майка ми на двора, пищи, та се къса. Всички бабувачки, баялки, врачовници и още вретенарки на древния ни град Кула се трупали, ама нищо не могли да помогнат и само обявили баща ми за грешен: първата му жена умряла на рожба, пък на тая й е писано да умре дори преди раждането. 
          Уплашил се баща ми, че може завинаги да остана без жена и дете. А бил на деветнайсет години, душа и свят давал за дете. Тази работа трябвало да се уреди. Прескочил той майка ми и излязъл на пътя. Там било широко, можел да се гледа очи в очи с Бога и със светиите. Паднал на колене в прахта и в пепелака. Дигнал ръце нагоре. Било време за раздор с Бога и той не се поколебал да приеме този раздор. Държал си ръцете нагоре и занареждал: 
          - Защо ме, Боже, така наказваш? Защо ми дете не даваш, защо ми жените прибираш? Я пущай, пущи детето на бял свят, не дръж доброто само за тебе! 
          Свирепият наш Бог чул баща ми и се размекнал. Започнал изведнъж да трещи, смрачило се небето, ливнал едър дъжд, блеснали светкавици. Реве баща ми, реве небето. А откъм горния край на Кула ето че лети на капрата Марин Пощаджията. От границата идвал, световната поща пренасял. Каруцата се друса и подскача. Конете рипат на възбог, от ноздрите им огън излита, дъжда пали и го разпалва. Изпод копитата искри изхвърчат, земята на кремък размирисват. 
          - Боже ле, Божице - провикнал се баща ми, - помощта пращаш, поличбата разбирам! Мина ли вече покрай черква, търговията зарязвам, свещи ще паля на тебе, Боже, и на светиите! Дай ме дете мъжко, да ти е славата слава! 
          И паднал баща ми пред огняните коне на Марин Пощаджията. 
          Спрял Марин шапенписаната каруца, обкована с гербовете на всички държави, скочил в калта, отметнал гуглата и почнал да тегли баща ми и да го свестява. 
          - Олеле, байо Марине, карай жената за Видин! - бъбрел баща ми. 
          Хукнал байо Марин към дома. Разбутал на двора жени и баби, дето вече палели свещите. Видял майка ми да се търкаля и да се дъви в дъжда. Сграбчил я, понесъл я, метнал я в каруцата между пощенските чували. Натоварил и баща ми, целунал конете по ноздрите и право по муцуните, па рипнал на капрата и шибнал с камшика остървено. 
          - Хайде, Круме, и ти, Асене, летайте и хвърчайте, добро да сторим, добро! - крещи Марин и все шиба ли, шиба конете. 
          Летели Крум и Асен. 
          Смрачило се вече. 
          Докарали майка ми във Видин и право пред дома на известния доктор Бургуджиев. Чука, тропа на вратата баща ми, изхвръкнал докторът по бяла дълга риза, с очила и с нощна шапчица с пискюлче. Турил докторът ръка връз корема на майка ми и прошепнал: 
          - Цезар!... 
          А баща ми пита: 
          - Ще бъде ли, господин докторе? 
          - Ще бъде! - отсякъл доктор Бургуджиев. - Карайте я в болницата. Да приготвят за операция. Удрям си инжекция за сърцето и идвам веднага! 
          Пак шибнал Марин конете, пак заизхвърчали огън и искри. 
          Но като стигнали до болницата, що да видят - входът на болницата препречен от една волска кола. На потоницата, без никаква постилчица, като мъртвец, лежи бременна жена. А по косичката й се познава, че е мома. Баща й я карал, дигнал ритлата, дигнал потоницата и изтърсил безжалостно момата на плочите. Тя писнала изведнъж и занареждала: 
          - Бог да те, тайко, убие, че ме самичка оставяш! Не съм аз от мъж бременна, но ме извътре змей изяде, защо ми, тайко, не вярваш! 
          Бащата стъкмил отново потоницата и ритлите, завърнал воловете и си отишел. А Марин не може да мине. Псува той селянина, конете се дигат на задни крака, момата ги плаши. От болницата вече излезли милосърдни сестри с фенери и носилки. Почнали да се святкат лапми из коридорите, а после и в операционната зала. 
          Ето че и доктор Бургуджиев тича отдолу. Гледа в тъмното - наместо една родилка, две родилки. Майка ми пищи и момата пищи. Надвесил се докторът, пипнал я за корема и се засмял: 
          - Къде си спала през жътвата, мари? 
          - На нивата, до кръстците! - отвърнала момата. 
          - Ще те оправя и тебе! - кимнал докторът. И заповядал да приготвят казан с топло, кипящо мляко. 
          Турнали на операционната маса майка ми, а момата проснали долу на земята. Вкарали един огромен пещиказан, пълен с мляко. Почнали да загряват млякото. Гърчи се момата и все реве: 
          - Змей ме люби, змей! 
          Сам докторът се надвесил вече над операционната маса и все шъпнел, докато работел: 
          - Цезар, Цезар! Дай ми, Боже, сили, три нощи не съм спал, помагай ми, Боже, този народ трябва да върви от небитието към голямата история, помагай на моя народ, Боже! 
          Натискали главата на майка ми, за да не гледа, че е разсечена. Но пък гледала как събличат момата. Съблекли я гола-голишата, па й превързали очите с един чаршаф. Дали й да пие някакво лекарство, от което й горчало и й се повръщало. След това милосърдните сестри я уловили за ръцете и още за краката, па я надвесили над кипящото мляко, бълбукащо, изпускащо сладка-сладостна пара. С две клещи от двете страни разчепарили нашироко устата на момичето и взели да го удрят в корема. От дън-дълбината току се показал един смок, страшен и голям. През време на жътвата той бил малко смоче и рипнал случайно в кърчага, от който момата пила вода. Била сънена и не усетила каго се е със змея залюбила. 
          Излязъл смокът на две педи от устата на момичето, взел да се люлее и да души, свири, както си свири всеки смок, и кокори студените си слепорливи очи. Майка ми изпискала с най-голямата си сила, смокът подскокнал във въздуха, изнизал се целият от устата на момичето, разсвистял се из залата, а после се гмурнал в млякото, защото смоците много обичат мляко. 
          В същото време съм започнал да излизам на бял свят с краката напред, момче на шест кила и двеста грама. Още преди докторът да ме шлепердоса по гърдите, крещя аз, надавам рев и писък. Така дойдох на земята, змей със змейовете, човек с човеците. А на майка ми много й олекнало и рекла: 
          - Пъпчето ми предайте и тука го сложете, поди гушата, до сърцето. Много съм, хора, препатила от зла свекърва и от мъж несгоден. Детето ще ми е утехата, че съм на осемнайсет години слана посланена! 
          Почнали да я возят към една от стаите, а тя все шепнела: 
          - Пъпчето ще си в черквата хвърля, в черквата на керемидите, сокол да го дигне, на орел да го отнесе. Велика поличба да има! 
          Змеят останал в една стъкленица - и още и завинаги ще носи върху етикета си датата на моето раждане. Аз се разделих с него и тръгнах по света. Не се плаша от нищо, защото вече са ми палили един път свещи, защото вече съм вървял един път с краката напред. Дори в другата земя когато пристъпя, Марин ще ми се поклон кланя и ще ме вози в шаренписаната, с гербове обкованата каруца, доктор Бургуджиев ще ми раните върже, а майка ще ми песен пее:

 

    Ела, Слънчо, от горица, 
    хвани Йошко за ръчица!

           Така ще по земята мина-премина всичките земни победи, че съм змей със змейовете и сокол със соколите, че съм орел със орелите!

 

Родихме се змейове, Йордан Вълчев