Томас Стърнз Елиът ""Традиция и индивидуален талант""

" В английската литература рядко говорим за традиция, въпреки че понякога използваме тази дума, за да изразим съжалението си от нейното отсъствие. Не можем да се позовем на ""традицията" въобще или на някоя ""традиция""; най-много да употребим прилагателното, когато говорим, че поезията на еди-кой си е ""традиционна"" или дори ""прекалено традиционна"". А ако се появи другаде, тя е смътно утвърдителна и скрито загатва, че одобрената творба напомня някаква приемлива археологическа реставрация. Трудно тази дума би зазвучала приятно за ухото на англичанина, ако за улеснение не я отнесем към къде по-положителната наука - археология.

      Естествено, малко вероятно е понятието ""традиция"" да се появи при оценката ни за живи или покойни писатели. Всяка нация, всяка раса има не само собствени творчески, но и собствени критически наклонности; и е дори по-склонна да забрави слабостите и ограниченията на критическите си навици, отколкото на творческия си гений. Без критика, както и без въздух не може; няма да станем по-лоши, ако изречем гласно това, което ни минава през ума, когато четем книга и тя ни възмути или развълнува; няма да станем по-лоши, ако критикуваме собствения си дух и неговите прояви в нашите критически творби. Един от фактите, който може да изникне на бял свят при този процес, е склоността ни, когато хвалим някой поет, да изтъкваме онези негови страни, които най-много го отличават от останалите. Мислим, че в тези аспекти или в тези страни от творчеството му ще открием индивидуалното, което носи своеобразната му същност на човек. Ние говорим със задоволство за откликата на поета от неговите предшественици, стремим се да уловим нещо, което можем да изолираме, за да му се наслаждаваме. Но ако подходим към поета, освободени от този предразсъдък, често стигаме до извода, че не само най-добрите, но и най-индивидуалните страни в творбите му се оказват точно онези, с които мъртвите поети, негови предци, са утвърдили най-категорично своето безсмъртие. Тук нямам в предвид само впечатлителната и възприемчива младост, но и възрастта на завършената зрелост.

Ако единствената форма на традицията, на приемственосста се изразява в това да следваме пътя на непосредствено съществуващото ни поколение и сляпо и неумело да подражаваме на достиженията му, подобна традиция определено не бива да се насърчава. Виждали сме много подобни течения, които скоро са затъвали в пясъците. Всичко ново е по-добро от повторението. Традицията е въпрос на много по-широко значение. Тя не се онаследява, тя се постига само с усилен труд. На първо място тя изисква от нас да притежаваме историческо чувство, а то е задължително за всеки, който възнамерява да бъде поет и след двадесет и петата си година. А историческото чувство предполага усет не само за отминалото и миналото, но и за неговото присъствие в настоящето. Историческото чувство задължава човек да пише не само с мисълта за собственото си поколение, но и счувството, че цялата европейска литература от Омир насам, а вътре в нея цялата литература на неговата страна, съществуват едновреммено и съставят един общ едновременен ред. Историческото чувство, което е чувство за вечното или чувство за преходното, както и чувство за двете заедно, прави един писател традиционен. Едновременно с това историческото чувство кара писателя най- остро да усеща своето място във времето и в собствената си съвременност".

1919г. /Есето е със съкращения/