…Направиха ми знак, че трябва да хвърля долу двете бъчви, но най-напред предупредиха хората да се отдръпнат, като викаха високо „Борак мивола", и когато видяха бъчвите да летят във въздуха, нададоха всеобщ вик „Хекина дегул!"
Признавам, че когато човечетата ходеха нагоре-надолу по тялото ми, често ми идеше да грабна четиридесет-петдесет от онези, които можех да достигна, и да ги запратя на земята. Но помнейки каква болка бях изпитал от стрелите им, а това вероятно не беше най-лошото, което можеха да ми сторят, и понеже им бях дал честна дума (такъв бе смисълът на смиреното ми поведение), аз скоро пропъдих тези изкушения. Освен това се смятах обвързан от законите на гостоприемството към народа, който ме бе угощавал щедро без оглед на големите разноски. Все пак мислено не можех да се начудя на безстрашието на тези дребнички простосмъртни човечета, които дръзваха да се изкачват и да се разхождат по тялото ми, макар че ръката ми бе свободна, без дори да трепнат от вида на такова огромно същество, каквото сигурно съм им се виждал…