Ние сме това, което помним. Ние сме това, което не искаме да забравим. Какво щяхме да бъдем, ако нямахме спомена за редките моменти на щастие, за часовете на скръб, за времето, когато са се раждали прозренията ни за смисъла и безсмислието. Ние сме нашата памет за отминалото време, за умрелите ни приятели, за трагичното в човешкия ни жребий, за светлината и мрака в историческото ни минало, за стиховете на любимия поет, за мъдрите думи на някой философ. Ние сме онази памет, без която няма идентичност, традиция и култура. И ние сме поривът да разберем и видим трайните неща в неспирния поток на времето, за които пише Александър Геров в стихотворението си „Кристали”, наричайки ги „една голяма любов”, „едно голямо вдъхновение”, „една голяма саможертва”. И които имат още много имена.
Споделеното в книгата ми е за това, което помня и не искам да забравя. То се отнася до „трайните неща”, вълнували и мен, и авторите, привлекли отдавна вниманието ми. То е моята представа за творческото начало в човека, който в движението на времето търси и понякога намира себе си.

Авторът