Сянката на планината

Грегъри Дейвид Робъртс

От няколко години слушах разкази на очаровани читатели за „Шантарам“ от Грегъри Дейвид Робъртс. Прекрасната преводачка, която никога не се захваща със случайни заглавия Светлана Комогорова – Комата получи наградата „Кръстан Дянков“ за превода си на тази книга, която по обем може да съперничи само на „Библията“. В едно интервю Комата признава, че превежда само онова, което обича да чете, а стилът на Джаки Колинс я ужасява – равен, като за дебили. Тази година отидох на море с „Шантарам“ – и не сбърках. Дори нещо повече – пред мен се отвори един вълшебен свят, за който не съм подозирал. Разните предавания по телевизията за култура въобще не намериха време за този феномен Робъртс – навярно го смятат за масова култура. Струва ми се обаче, че ако трябва да го сравнявам с нещо, то е с най-високите образци на модерната класика – с „Александрийския квартет“ на Лорънс Дърел, дори с „Одисей“ на Джойс. „Бандитът-джентълмен“, извършил 24 банкови обира с пистолет-играчка, най-търсеният престъпник в Австралия избягва от затвора и се озовава в Бомбай, който се превръща в негов втори дом, дом на духа. Когато през 1990 г. залавят Робъртс и го връщат в затвора, той започва да пише – така се появяват „Шантарам“ и неговото продължение „Сянката на планината“, което отново ни е поднесено в интерпретацията на Комата. Едва ли със препъващия се език на литературната критика може да се предаде очарованието на този епос, в който има всичко – и приключения, и много любов, и философия, и красота, и ужаси. Той е истинска съвременна „божествена комедия“ – не просто панорама на живота в многомилионния, неописуемо разнолик Бомбай, а паноптикум от човешки характери, от ритуали и срещи, огромно панорамно пано на велик художник. Самият Робъртс разсъждава защо „Шантарам“ и „Сянката на планината“ са се превърнали във феномени по целия свят. И си отговаря, че всъщност създава епос за изгнанието, за вярата и любовта. Всички ние сме малко или повече изгнаници в този луд и жесток свят, който по безподобен начин се оглежда в прозата на Робъртс. Една възторжена негова почитателка ми призна, че започнала да дели хората на такива, които харесват героя Лин, който не съди никого, но разказва за живота по неподражаемо реалистичен начин. Робъртс заявява, че е искал „Сянката на планината“ да бъде едновременно смешна и тъжна, да изпълва сърцата ни с положителна енергия. Да, той го прави, прави го стократно. Не се опитвайте да вкарвате двата романа в никакви рамки – те не са любовни, не са приключенски, не са философски, но са и всичко това – те са явление, което като че ли преобразява светът на онези, които са ги прочели, за да стане той  по-добър и по-красив.